Акт от 13.01.2021, Административен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 340 гр. Велико Търново, 13.01.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд Велико Търново, VII-ми адм. състав, в публично съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНКА ДАБКОВА при участието на секретаря П.И. разгледа докладваното от съдията адм. дело № 610/2020г. по описа на съда.

При това, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на чл.

268, ал. 1 от Данъчно-осигурителен процесуален кодекс/ДОПК/, във вр. с чл.

144, ал. 2 от с. к.

Образувано по жалба вх. №

3627/01.10.2020г., подадена от М.Р.Д. ***.

Оспорва се Решение №

149/08.09.2020 г. на Директора на ТД на НАП гр. Велико Търново и потвърденото с него Разпореждане с изх. № С 200004-137-0004626/19.05.2020г. на публичен изпълнител/ПИ/ при същата дирекция, с което е отказано да прекрати изпълнителното производство, евентуално да се приложи погасителната давност за конкретно посочените в Жалбата на същото лице задължения - разноски, присъдени по НОХД № 2053/2014г. в полза на ВТРС.

Жалбоподателят счита, че задълженията му по ИД № *********/2019г. не са публични и не следва да се прилага ДОПК. В случая в присъдата по НОХД № 2053/2014г. не ставало ясно коя е страната направила разноските. А направените в досъдебното производство разноски са частни, а не публични. Заявява, че с жалбата до съда прави възражение за изтекла давност, т.к. вземането по изпълнителния лист не му било предявено, т.к. липсват доказателства за връчване на СДИ съответно постановлението на ПИ. По тези съображения Решението на директора на ТД на НАП гр. Велико Търново се обжалва с искане да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, както и потвърденото с него Разпореждане на ПИ, а задълженията с изтекла давност да бъдат отписани.

В о. с. з. жалбоподателят не се явява. Представя писмени бележки.

Претендира разноски - 10,00 лв. за ДТ.

Ответникът по жалбата – директорът на ТД на

НАП – В. Търново, чрез пълномощника си по делото оспорва подадената жалба и моли съда да я остави без уважение. Посочва, че с влязлата в сила присъда са присъдени разноски, които са с характер на публични задължения, по аргумент от чл.162, ал.2, т.6 от ДОПК. Със Съобщение за доброволно изпълнение № С190004-048-0039069/25.02.2019г. е образувано изпълнително дело, с което е прекъсната 5-годишната давност по чл.171, ал.1 от ДОПК. Не оспорва, че СДИ не е получено от длъжника, но настоява, че това не е от значение за прекъсване на давността. Последното законодателят свързва с действие на ПИ, а не на длъжника, видно от чл.172, ал.2 от ДОПК. ПП претендира присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв.

Съдът като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Съдът намира жалбата за допустима. Депозирана е в рамките на преклузивния 7-дневен срок по чл.

268, ал. 1 от ДОПК, т. к. Решение № 149/08.09.2020 г. на ТД на НАП В.

Търново е съобщено на оспорващия на 18.09.2020г., а жалбата е депозирана пред ТД на НАП на 25.09.2020 г. Изчерпана е задължителната фаза на административния контрол, съгласно предвиденото в разпоредбата на чл.

268, ал. 1 от ДОПК.

Делото е подсъдно на ВТАС по правилата на родовата и местна подсъдност като съд по постоянния адрес на длъжника. Не са налице пречки за постановяване на акт по същество.

Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА по изложените по-долу фактически и правни съображения.

В настоящето производство, съгласно чл.

160, ал. 2 от ДОПК, във вр. с чл.

144, ал. 2 от ДОПК, съдът преценява законосъобразността и обосноваността на всеки от оспорените актове, проверява дали е издаден от компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалните и материалноправните разпоредби по издаването му.

Делото е основано изключително на писмени доказателства. Представените с административната преписка не са оспорени от страните по реда на чл. 193 от ГПК. Не са обявени безспорни или служебно известнина съда факти.

Доказателствата разкриват следните факти:

Разпореждане с изх. № С

200004-137-0004626/19.05.2020г. е издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – В.

Търново по ИД №

*********/2019 г. с длъжник М.Р.Д.. С това Разпореждане публичен изпълнител се е произнесъл по подадено Молба/ по същество възражение с вх. № С200004-000-0211005/15.05.2020г. за изтекла погасителна давност на задълженията, за събиране на които е образувано изпълнителното производство. Възражението не е уважено и ПИ е отказал да прекрати ИД поради изтекла погасителна давност.

Това Разпореждане на ПИ е било обжалвано по реда на чл. 266 от ДОПК пред директора на ТД на НАП – В. Търново. С обжалваното пред АСВТ Решение на директора на ТД, жалбата на М. Д. е оставена без уважение на основание чл. 267, ал. 2, т. 5 от ДОПК, въ вр. с чл.171 от с.к.

Съгласно чл.

266, ал.1 от ДОПК, действията на публичния изпълнител могат да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред директора на компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил, в 7-дневен срок от деня на съобщението, като жалбата се разглежда въз основа на данните по преписката и представените от страните доказателства. Съгласно чл.

268, ал.1 от ДОПК, в случаите, когато жалбата е оставена без уважение, какъвто е разглежданият, актът на решаващия орган може да се обжалва пред административния съд по местонахождението на компетентната териториална дирекция.

Съдът установи, че обжалваното Решение на ТД на НАП е издадено от компетентен орган съгласно чл. 266, ал. 1, изр. първо от ДОПК. Обжалваното пред административния орган Разпореждане на ПИ при същата дирекция на НАП по ИД № *********/2019 г. по описа на ТД на НАП – В. Търново е издадено от компетентен орган – публичен изпълнител, в компетентната ТД на НАП – В. Търново, определена съгласно чл. 8, ал. 1, т. 1 от ДОПК, в рамките на правомощията му по чл. 225, ал.

1 от ДОПК. Поради това както разпореждането на публичния изпълнител, така и потвърждаващото го решение на директора на ТД на НАП – В. Търново представляват валидни административни актове.

Същите са издадени в писмена форма и съдържат посочване на фактическите и правни основания за постановяването им.

Извършената от съда проверка установи, че при постановяването на актовете не са допуснати съществени процесуални нарушения, засягащи тяхната законосъобразност, процедурата е съобразена с приложимите за случая норми на ДОПК, а именно:

Межда страните по делото не е спорно и от представените с административната преписка писмени доказателства се установява, че жалбоподателят е депозирал пред ТД на НАП – В. Търново възражение за изтекла погасителна давност по отношение на публични задължения, за които е издаден ИЛ от ВТРС за заплащане в полза на държавата по сметка на ВТРС на разноски в размер на 1 296,77лв., присъдени с Присъда № 102/17.10.2014г. по НОХД № 2053/2014г. по описа на ВТРС и 5,00лв. за служебно издадения ИЛ.

Няма данни по делото на жалбоподателя да е връчена покана за доброволно изпълнение през 2014г., когато е издаден ИЛ и нормата на чл.182, ал.1 от ДОПК е все още действащо право. Същата при образуване на ИДи понастоящем е отменена. А при действието й съдебната практика бе константна, че ПДИ не представлява действие по принудително изпълнение. Това е един предварителен етап на изпълнителното производство, който не влияе върху изискуемостта на публичните задължения, нито върху давността. Поради това оплакването в тази връзка макар и фактологически точно е правно несъстоятелно.

Няма данни по делото на жалбоподателя да е връчено издаденото Съобщение за доброволно изпълнение с изх. № 190004-048-0039069/25.02.2019г./ вж. л.14 от делото/, с което е образувано производството по ИД. Същото е върнато от пощите с отметка „непотърсен”. Независимо от този факт, не се касае до процесуално нарушение на администрацията и това не обуславя приложението на ТР № 2/26.06.2015г. на ВКС по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК, поради следните съображения:

Съгласно чл.

172, ал. 2 от ДОПК, давността се прекъсва с издаване на акта за установяване на публично вземане или с предприемане на действия по принудително изпълнение. Действията по принудителното изпълнение са уредени в раздел ІV на ДОПК, чл.

220 и следващите и включват: образуване на изпълнително дело/съответно присъединяване на вземане за събиране по вече образувано такова, извършено и обективирано в нарочен акт на публичния изпълнител – разпореждане/, изпращане на съобщение за доброволно изпълнение, налагането на запор и вписването на възбрана и др.

СДИ представлява действие на публичния изпълнител насочено към събиране на вземането и като такова представлява действие, прекъсващо погасителната давност. В подкрепа на този извод на съда е и обстоятелството, че действията по образуване на изпълнително производство и действията по започване на производството са регламентирани съответно в чл. 220 и чл.

221 от ДОПК в раздел изпълнителни действия. Законът не предвижда за образуването на изпълнителното производство издаването на нарочен акт от вида на предвидените в чл.

226 от ДОПК, но задължава публичния изпълнител при започване на производството да изпрати на длъжника съобщение за доброволно изпълнение и то преди да пристъпи към изпълнение. Изводът който се налага от това е, че действията по принудително изпълнение започват със съобщение за доброволно изпълнение. Безспорно в случая са налице действия на публичния изпълнител, които представляват действия по самото изпълнение, като изпращането на съобщение за доброволно изпълнение е отделно самостоятелно изпълнително действие по чл.

221 от ДОПК. Изпращане на СДИ представлява действие по принудително изпълнение, с извършването на което се прекъсва давността на основание чл.

172, ал. 2 от ДОПК.

За настъпване на ефекта на прекъсване на погасителната давност в изпълнително производство по ДОПК не е необходимо да има редовно уведомяване на длъжника за началото на принудителното изпълнение. В тази връзка следва да се посочи, че мотивите по т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, не са приложими, т. к. касаят изпълнително производство по реда на ГПК, а не по ДОПК. Поради това, независимо, че ПИ не е връчил на длъжника съобщение за доброволно изпълнение, настоящият състав на съда прие, че на основание чл.

172, ал. 2 от ДОПК давността е прекъсната. Този извод следва от обстоятелството, че действията, с което законът свързва прекъсването на давността, съгласно чл.

172, ал. 2 от ДОПК, са именно действията по изпълнението, а не се свързва с редовното връчване на съобщения или актове на публичния изпълнител. Връчването им касае уведомяване на длъжника за извършени действия по вече образувано изпълнително производство, предоставянето на възможност същия да защити правата си в това производство, вкл. и по реда на чл. 266 и сл. от ДОПК, но няма нормативно предвидено изискване връчването на същите да прекъсва давността. В тази връзка приложение намира специалният закон за принудително изпълнение на публични задължения - ДОПК, който не предвижда такова условие за настъпване на ефекта на прекъсване на давността. Поади това, Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС не е приложимо за принудителното изпълнение за публични задължения по реда на ДОПК. А оплакването в жалбата в този смисъл е неоснователно.

По отношение на материалнта законосъобразност на оспорените актове съдът прие следното:

При установените факти правният довод на жалбоподателя, че вменените му задължения са частни вземания на държавата е лишен от правно основание. Безспорен факт е, видно от съдържанието на самия ИЛ, че същият е издаден за вземане в полза на държавния бюджет, което да се събере по сметка на ВТРС. Жалбоподателят не представи доказателства за противното/вклч. препис от присъдата/. Следователно става въпрос за разноски, сторени от държавен орган в рамките на наказателното производство, без значение в кой стадий на същото, поради следното:

В нормите на чл. 162, ал. 2 от ДОПК са изброени видовете публични вземания. Изброяването не е изчерпателно и нормата изисква тълкуване. В същата са заложени няколко критерия, които определят вземането като публично такова. Първият критерий е субектът на вземането. В кодекса се говори за държавни и общински вземания. Следователно, субект на такова вземане следва и може да бъде само държавата, в лицето на различните държавни органи, институции, включително и органи на Европейския съюз, или община. Вторият критерий е правоотношението, в рамките на което вземането е възникнало. Видно от изброените в чл. 162, ал. 2, т. т. 1-8 от ДОПК възможни хипотези е, че става въпрос за правоотношения по упражняване на държавна власт в различните възможни проявления на това. В рамките на тези правоотношения съответният субект на вземането участва не като равнопоставен с останалите участници, а като носител на властнически правомощия.