Решение № 3007 от 07.06.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3007 гр. София, 07.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Бетина Б. Бошнакова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Бетина Б. Бошнакова Въззивно гражданско дело № 20221100502986 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ЗАД „Д.Б.Ж.И З.“ срещу решение № 20225837/29.12.2021 г., постановено по гр. дело № 53167/2020 г. по описа на СРС, II ГО, 56 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на В. А. Г., представлявана от своята майка и законен представител А. М. Г., на основание чл. 432, ал. 1 ГПК горницата над сумата от 1000 лева до пълния присъден размер от 3840 лева, представляваща застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и неудобства, причинени вследствие на ПТП, настъпило на 08.02.2020 г. около 14:40 часа в гр. София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 30.10.2020 г., до окончателното плащане на вземането.

В жалбата се прави оплакване за неправилност на първоинстанционния съдебен акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост в обжалваната част.

Поддържа се, че районният съд е приел необосновано завишен размер на компенсаторното обезщетение при твърдения за несъответствие с разпоредбата на чл.

52 ЗЗД. Според жалбоподателя понесените от пострадалата травматични увреждания не създали опасност за живота , а възстановителният период бил протекъл в рамките на 8-10 седмици. Счита, че по делото не се явява доказано, че вследствие на инцидента ищцата е претърпяла негативни психически преживявания и стрес. Навеждат се 1 доводи, че първата инстанция неправилно е определила процентното съотношение на съпричиняване на вредоносния резултат, което според въззивника се равнява не на 20%, а на 50 %. Твърди се, че периодът на възстановяване бил удължен от бездействието на ищцата, която не била предприела необходимото лечение, което поведение следвало да се възприеме като съпричиняване на търпените от нея билки и страдания. Моли въззивната инстанция да отмени решението в обжалваната част и да постанови нов съдебен акт, с който да отхвърли претенцията на ищеца.

Въззиваемата страна-ищец В. А. Г., действаща чрез своята майка и законен представител А. М. Г., изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение.

Разгледана по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Елементите от фактическия състав на иска по чл. 432 КЗ изискват установяване при условията на пълно и главно доказване от страна на пострадалия-ищец на следните предпоставки: 1) наличие на валидно застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и ответника – застраховател и 2) за увредения да е възникнало право на вземане на деликтно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45 , ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите в претендирания вид и размер (последното – ако са имуществени) да са причинени от делинквента чрез неговото противоправно поведение, като по отношение на субективната страна от фактическия състав на деликта нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява оборима презумпция за вина във всички случаи на непозволено увреждане, която в случая не е оборена от въззивника-ответник.

2

Решението на СРС в частта, в която ответникът ЗАД „Д.Б.Ж.И З.“ е осъден да заплати на ищеца В. Г. сумата от 1000 лева, представляваща част от присъденото от СРС застрахователно обезщетение в общ размер 3840 лева за причинените неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и неудобства, причинени вследствие на ПТП, настъпило на 08.02.2020 г. в гр. София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 30.10.2020 г., до окончателното плащане на вземането, не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Силата на пресъдено нещо (СПН) на влязлото в сила съдебно решение се разпростира спрямо субективната и обективната рамка на диспозитива на решението, постановено по съществото на спора. В мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т.е. правопораждащите юридически факти (вж. Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по т. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС). Ето защо в случая въпросът относно наличието на горепосочените условия за възникване отговорността на ответника по чл. 432, ал. 1 КЗ не може да бъде пререшен, поради което втората инстанция приема, че претенцията на ищцата се явява доказана по основание.

Спорният по делото въпрос е дали има съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата и евентуално при наличието на такова – какво е неговото процентно съотношение, респ. какъв е размерът на обезщетението, отговарящ на признаците по чл. 52 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението за съпричиняващо поведение на ищцата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, която според жалбоподателя е допринесла на 50 % за настъпване на вредоносния резултат.

Безспорно пешеходецът като участник в движението има определени права и задължения. При упражняване на правото на пешеходеца да пресече платното за движение, той е длъжен да се съобрази с общите ограничения и забрани по чл.113, ал.

1, т.1, т. 2 и чл. 114, т. 1 и т. 2 ЗДвП. Неспазването на задълженията по чл. 113, ал. 1, т.

1 и т. 2 ЗДвП превръща пешеходците в субекти на нарушения на правилата за движение, а когато безопасността на движението е застрашена, те не могат да осъществяват правото си на пресичане на всяка цена, с риск за собственото здраве и живот. При преминаване през обозначена пешеходна пътека законодателят е въвел задължение за пешеходците, прогласено в разпоредбата на чл. 113, т.1 ЗДвП - да се съобразят с разстоянието до приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на движение. Въведена е и забрана за пешеходците внезапно да навлизат или да 3 пресичат платното за движение при ограничена видимост- чл.114, т.1 и т.2 ЗДвП.

Според констатациите на вещото лице по САТЕ, чието заключение не е оспорено от страните и следва да се кредитира като пълно, обективно и обосновано, изготвено по поставените от СРС задачи, с отговорите на които спорният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен, причината за настъпване на процесното ПТП е поведението на водача на лекия автомобил, който при наличието на пешеходна пътека не е изчакал преминаването на движещата се по нея пешеходка. Ударът е бил предотвратим, ако водачът е управлявал МПС със скорост, която да му позволи да спре в рамките на опасната зона. Описаният механизъм се потвърждава и от показанията на свидетеля Л. Б. (водача на лекия автомобил).

От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, включително и заключението по САТЕ, не може да се изведе обоснован извод, че пътнотранспортното произшествие е настъпило поради несъобразено непосредствено навлизане на платното за движение от страна на ищцата В. Г., без съобразяване на разстоянието и скоростта на приближаващото пътно превозно средство, респ. поради внезапно навлизане на платното за движение или при ограничена видимост. По делото не се установява пострадалото лице да е удължило ненужно времето за пресичане, да е спряло без необходимост на платното за движение. Подобен извод следва да бъде формиран въз основа на убедителни обективни данни, каквито в случая не са налице.

Дори в показанията на водача на лекия автомобил не се извлича конкретна информация относно поведението на ищцата непосредствено преди удара.

Отделно от гореизложеното, съгласно разпоредбата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП (нова – ДВ, бр. 9 от 2017 г., в сила от 26.01.2017 г.) при пътнотранспортно произшествие с пешеходец на обозначена пътна маркировка „пешеходна пътека“, когато водачът е превишил разрешената максимална скорост на движение или е нарушил друго правило от Закона за движението по пътищата, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване на съответното произшествие.

В § 6, т. 54 от ДР на ЗДвП е дадена легална дефиниция на понятието „пешеходна пътека“, а именно част от платното за движение, очертана или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на пешеходци, а на кръстовищата пешеходни пътеки са продълженията на тротоарите и банкетите върху платното за движение. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че процесното ПТП е настъпило на обозначена пешеходна пътека. На следващо място, водачът на лекия автомобил е допуснал нарушение на правилата за ЗДвП, в частност на чл. 119, ал. 1 от същия закон, предвиждащ задължение за водача при преминаване на пешеходна пътека да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващи по нея пешеходци, като намали скоростта или спре. Следователно е налице пряка причинно-следствена връзка между противоправното поведение на водача на МПС и 4 настъпилия удар, в резултат на който на другия участник в движението – пострадалата В. Г. (пешеходец), е причинено травматично увреждане - навяхване (разтягане на ставни връзки) на междупрешленни стави в поясната област на гръбначния стълб. При тези обстоятелства се извежда несъмнен извод, че настоящият казус попада в хипотезата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП, поради което СГС приема, че няма основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД (определение № 143/27.02.2023 г., постановено по т. дело № 2375/2022 г. на ВКС, ТК, I TO).

На следващо място, относно размера на застрахователното обезщетение следва да се има предвид указанията, дадени в Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/23.12.1968 г., съгласно които правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства.

Релевантните такива за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са конкретни за всяко отделно дело, но във всички случаи съдебната практика е извела общи критерии, които следва да бъдат взети предвид от решаващия орган, а именно характер на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинени морални страдания, възраст на увредения и др.

Настоящият съдебен състав намира, че възприетата от първата инстанция фактическа обстановка относно вида на получената от ищцата травма, продължителността и интензивността на свързаните с увреждането болки и страдания, както и негативното отражение в социално-битовия живот на пострадалата, е резултат от правилна съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателствени източници. Безспорно е установено от медицинската документация и СМЕ (чието заключение не е оспорено от страните и следва да се кредитира като пълно, обективно и обосновано, изготвено по поставените от СРС задачи, с отговорите на които спорният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен), че в резултат на ПТП на ищцата е причинено навяхване (разтягане на ставни връзки) на междупрешленни стави в поясната област на гръбначния стълб. Така получената травма е наложила прием в болнично заведение и провеждане на консервативно лечение. Оздравителният период е протекъл около 8 седмици, от които за 30 дни след инцидента на ищцата е препоръчан щадящ режим (ограничаване на движенията). Според вещото лице болките, съпровождащи описаното травматично увреждане, са интензивни през първите около 1-2 седмици, като те се усилват при движения на снагата. В тази връзка не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че ищцата не е предприела адекватно лечение, което е довело до забавяне на възстановителния период и съответно е допринесла за изживените от нея болки и страдания. Както от съдържанието на представеното в писмен вид заключение, така и от отговорите на уточняващите въпроси, зададени от съда и страните при изслушване на заключението, не може да се изведе становище на експерта, че е избран неправилен 5 подход за лечение и това е удължило оздравителния процес за период по-голям от обичайния.