Решение № 1159 от 20.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1159 гр. София, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-25 СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър Ангелов при участието на секретаря Кирилка Анг. Илиева като разгледа докладваното от Александър Ангелов Гражданско дело № 20221100104549 по описа за 2022 година

Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ.

Ищецът „Българо-американска кредитна банка“ АД твърди, че на 30.06.2011 г. е сключил с ответника Е. М. договор за банков кредит, по който е предоставил на ответника сумата 119 409,15 евро. Твърди, че кредитът е усвоен на 19.08.2011 г., като е използван за погасяване на задълженията по договор за кредитна линия от 21.08.2008 г., които са били в размер на 113 723 евро, както и за заплащане на първоначална такса за управление на кредита в размер на 5 686,15 евро. Ищецът твърди още, че съгласно последния подписан между страните анекс № 3 от 20.01.2016 г. към договора за кредит главницата по кредита е уговорено да бъде платена на 148 вноски в размери, определени в погасителен план, а целият кредит следва да бъде изплатен в срок до 20.12.2028 г. Твърди също така, че по страните се уговорили възнаградителна лихва по кредита, която се формира от 6-месечния EURIBOR за евро, увеличен с надбавка от 10,3 процентни пункта, като лихвата не може да бъде по-малко от 12% годишно. Със сключения анекс № 3 от 20.01.2016 г. страните са променили размера на лихвата, която вече се формира от 6-месечния EURIBOR за евро, увеличен с надбавка в размер на 9 процентни пункта, като лихвата не може да бъде по-малка от 9% годишно. Твърди, че по договора е уговорена и лихва за забава на плащанията, която е в размер на 12% годишно върху неизплатената в срок част от главницата, като с анекс № 1 от 12.03.2012 г. към договора лихвата за забава е определена в размер на лихвата по чл. 1.03 от договора, увеличена с надбавка от 10 процентни пункта годишно. Ищецът твърди също така, че ответникът е просрочил задълженията си за плащане по договора за кредит още през м. 02.2018 г., като след този момент е преустановил заплащането на дължимите вноски по кредита, поради което кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 29.10.2018 г. Ищецът 1 твърди, че ответникът дължи по договора за кредит следните суми 104 301,10 евро – главница на дълга, 18 164,57 евро – възнаградителна лихва за периода 20.02.2018 г. – 24.07.2019 г. и 8 745,61 евро – лихва за забава за периода 20.03.2019 г. – 24.07.2019 г. За посочените суми е издадена заповед за изпълнение, срещу която ответникът е възразил, поради което ищецът иска да бъде установено, че ответникът дължи посочените суми, заедно със законната лихва върху главницата от 25.07.2019 г. до окончателното изплащане.

Претендира разноски по делото.

Ответникът Е. М. оспорва исковете. Възразява, че не следва да се дължи възнаградителна лихва след настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, като същевременно да са налице предпоставките за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Посочва и че въпреки намаляването на индекса EURIBOR банката не е намалявала лихвения процент и така са надплатени суми по кредита. Ответникът счита и че клаузите на договора за кредит и анексите към него, в които е предвиден минимален праг за размера на лихвите, са неравноправни клаузи в потребителски договор и поради това са нищожни.

Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира следното:

По делото страните не спорят, а това е видно и от представения договор за кредит от 30.06.2011 г., че между ищеца „Българо-американска кредитна банка“ АД и ответника Е. М. като кредитополучател е сключен процесният договор за кредит, по който на ответника е предоставен кредит в размер на 119 409,15 евро. Не е спорно и че тази сума е усвоена от ответника, т.е. предоставена е на негово разположение по банковата му сметка, което е станало на 20.08.2011 г., както се установява и от заключението на счетоводната експертиза по делото.

Първоначално страните са уговорили (т. 1.04 от договора), че кредитът следва да бъде изплатен до 20.08.2016 г., но впоследствие крайният падеж по договора е променен на 20.12.2028 г. (съгласно анекс № 2 от 13.02.2014 г. и след това анекс № 3 от 20.01.2016 г.).

В договора страните също така са уговорили, че ответникът като кредитополучател дължи възнаградителна лихва върху главницата на дълга, определена в размер на 6месечния EURIBOR за евро, увеличен с надбавка от 10,30%,. Уговорено е още, че лихвата не може да бъде по-малка от 12%, като всъщност от самото начало по кредита се прилага именно лихва от 12%, видно от заключението на счетоводната експертиза. Впоследствие размерът на лихвата е намален, като с анекс № 2 от 13.02.2014 г. надбавката е намалена на 9%, като е уговорено, че лихвата не може да е по-малка от 10%, а след това с анекс № 3 от 20.01.2016 г. начинът на определяне на лихвата е запазен, като е уговорено, че тя не може да бъде с по-малка стойност от 9% годишно. Всъщност, съгласно заключението на експертизата, лихвата е изменяна с посочените анекси, като за съответните периоди тя винаги е прилагана в минималния размер, посочен в договора и в съответните анекси, т.е. от сключването на договора до 13.02.2014 г. лихвата е в размер на 12%, след това е в размер на 10%, а след сключването на анекса от 20.01.2016 г. съответно е намалена на 9% годишно, 2 каквато остава до обявяването на предсрочната изискуемост на кредита.

Следва да се посочи също така, че след обявяването на предсрочната изискуемост на кредита (на 29.10.2018 г.) банката не е начислявала повече възнаградителна лихва върху неизплатената част от главницата, което обстоятелство се установява от посоченото от вещото лице по счетоводната експертиза при разпита му.

Страните са уговорили и размерът на дължимата лихва за забава при непогасяване в срок на вноска по главницата на дълга на съответния падеж. Според т. 4.01 от договора тази лихва е в размер на 12% годишно, а с анекс № 1 от 12.03.2012 г. страните са уговорили, че лихвата за забава ще се определя съгласно размера на дължимата възнаградителна лихва, увеличена с надбавка от 10%.

От заключението на счетоводната експертиза се установява също така, че последното плащане от ответника на задължения по кредита е от 11.05.2018 г. С това плащане са погасени натрупаната към този момент лихва за забава и възнаградителна лихва, както и изцяло главницата на дълга, дължима по вноската с падеж 20.01.2018 г. и частично по вноската с падеж 20.02.2018 г. След този момент ответникът не е извършвал повече плащания по кредита и съответно вноските с последващ падеж не са погасявани.

В т. 9.03 от договора страните са уговорили, че при възникване на случай на неизпълнение банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем. Според т. 9.01 такъв случай представлява всяко неплащане на падежа на вноска по главницата или лихвата, когато забавата е продължила повече от 15 дни. Видно от представеното по делото уведомление баката е връчила уведомлението, с което обявява кредита за предсрочно изискуем, на ответника на 29.10.2018 г. Към този момент са изминали повече от 15 дни от падежа на последната вноска по кредита, която е само частично погасена (тази с падеж на 20.02.2018 г.). Следователно са изпълнени предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което е станало на посочената дата – 29.10.2018 г.

Според заключението на счетоводната експертиза по делото дължимите по договора за кредит суми (към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) възлизат на 104 301,10 евро – непогасена главница на дълга, 18 162,98 евро – възнаградителна лихва за периода 20.02.2018 г. – 24.07.2019 г. и лихва за забава от

8 143,86 евро за периода 20.03.2019 г. – 24.07.2019 г. Следва да се съобрази обаче посоченото по-горе обстоятелство, че след датата на обявяване на предсрочната изискуемост на дълга (29.10.2018 г.) банката не е начислявала възнаградителна лихва върху главницата на дълга, а само лихва за забава. Поради това посоченият в заключението на експертизата размер на възнаградителната лихва от 18 162,98 евро всъщност е начислен за периода 20.02.2018 г. – 29.10.2018 г.

С оглед на възражението на ответника за това, че уговорения начин на определяне на лихвата по договора за кредит представлява неравноправна клауза в потребителски договор трябва да се има предвид следното. Действително както в първоначалния договор, така и в последващите анекси към него е уговорено, че приложимата лихва се изменя според промените в 6-месечни EURIBOR, но без да може да намалява под определен фиксиран 3 размер. При това положение всъщност през почти целия срок на договора (до обявяване на предсрочната изискуемост на кредита) лихвата е била именно в този минимален размер (с оглед понижаването на стойността на пазарния индекс). Това обстоятелство води до неравнопоставеност в отношенията между банката и ответника, доколкото е възможно лихвата да се увеличава, но не и да намалява свободно при снижаване на пазарния индекс, която уговорка може да се определи като неравноправна клауза, ако се приеме, че договорът има характеристиките на договор за потребителски кредит.

В случая следва да се съобрази, че съгласно т. 1.05 от процесния договор кредитът е отпуснат с цел погасяване на задълженията на ответника по договор за кредитна линия в размер на 113 723 евро. Също така според т. 2.02, б. „и“ от договора за обезпечаване на задълженията по него е издаден запис на заповед от ответника (който е представен по делото), който е авалиран от търговско дружество „Е. М.“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала и управител (съгласно служебна справка в търговски регистър) е именно ответникът. Също така съгласно т. 5.01 от договора кредитът е обезпечен и с ипотека, учредена върху търговски обект – сладкарница и сладкарска работилница, както и с поръчителство, което също е предоставено от дружеството „Е. М.“ ЕООД.

Съгласно § 13, т. 1 ЗЗП, потребителят е физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, или което като страна по договор по ЗЗП действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Следователно, за да се приеме едно лице за потребител по смисъла на ЗЗП и съответно да се ползва от защитата на потребителя, предвидена в закона, това лице трябва да придобива стоки или да ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска дейност или изобщо то да действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Поради това не е достатъчно само по себе си обстоятелството, че договорът да е сключен с физическо лице, за да се приеме, че това лице има качеството потребител и съответно се ползва от защитата на потребителите.

В случая ответникът е физическо лице. Както се посочи обаче, той е ползвал процесния кредит, за да погаси задълженията си по предходен договор за кредитна линия от 21.08.2008 г. При този тип кредитни продукти (кредитна линия) се определя лимит за сума, която постоянно е на разположение на кредитополучателя, като средствата до този лимит могат да се усвояват и погасяват по всяко време и многократно. Поради това този тип кредити поначало се използват при финансиране на търговска дейност, при която има нужда от оборотни средства. Освен това в случая процесният кредит е обезпечен с ипотека върху търговски обект, както и с поръчителството на търговско дружество, чийто едноличен собственик на капитала и управител е ответникът, като това дружество е авалирало и записа на заповед, издаден във връзка с кредита (и в размер на сумата на кредита). От тези обстоятелства може да се направи извод, че процесният кредит е предоставен, за да се погаси предходен кредит, използван за търговска дейност, извършвана от ответника. Това означава, че в случая ответникът е получил сумата не в качеството си на потребител по смисъла на ЗЗП, а във връзка с неговата търговска дейност, поради което към договора не 4 следва да се прилагат правилата на ЗЗП. Поради това и клаузите от договора и от анексите към него, които фиксират лихвата до определен минимален праг, под който тя не може да падне, не могат да се преценяват като неравноправни клаузи съгласно чл. 143 и сл. ЗЗП и следователно те следва да бъдат приложени в отношенията между страните, както са уговорени.