Решение № 4097 от 27.06.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4097 гр. София, 27.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Слави Г. Славов при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20241100503186 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 17568 от 27.10.2023 г., постановено по гр.дело № 20901/2023 г. по описа на СРС, Г.О., 40 състав, е обявен за недействителен на основание чл.135 ЗЗД по отношение на ищеца „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК: 831919536, със седалище и адрес на управление: гр.София, пл.“Света Неделя“ № 7, сключения между ответниците Р. С.

М., ЕГН: **********, и А. А. М., ЕГН: **********, и двете с адрес: гр.София, ж.к.“*********, договор за продажба на 4/6 идеални части от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***, представляващ ап.№ 83, находящ се в гр.София, ж.к.“*********, обективиран в нотариален акт № 98, том № 1, рег.№ 9082, дело № 88/2022 г. от дата 29.09.2022 г. на нотариус М.Е.. С решението на съда са осъдени на основание чл.78, ал.1 ГПК Р. С. М., ЕГН:**********, и А. А. М., ЕГН:

**********, и двете с адрес: гр.София, ж.к.“*********, да заплатят на „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК: 831919536, със седалище и адрес на управление: гр.София, пл.“Света Неделя“ № 7, сумата от 1806,90 лв. - разноски по делото.

В срока по чл.259 от ГПК, решението на СРС, Г.О., 40 състав е обжалвано от ответниците по делото.

1

Въззивникът-ответник А. А. М., чрез пълномощника си адв.М. М. е подала въззивна жалба с която обжалва решението изцяло, с искане същото да бъде обезсилено, като недопустимо, а в случай, че съдът приеме обжалваното решение за допустимо, то да бъде отменено, като неправилно, като постановено в нарушение на процесуалните правила и на материалния закон, по съображения изложени в жалбата.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна - ответник „УниКредит Булбанк“ АД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Г. Х. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

Въззивникът- ответник Р. С. М., чрез пълномощника си адв.Т. Б. е подал въззивна жалба, с която моли съда да обезсили обжалваното решение, като недопустимо, а в случай, че приеме същото за допустимо, то моли съда да отмени решението, като неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна - ответник „УниКредит Булбанк“ АД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Неделчо Николов оспорва жалбата, като неоснователна. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които 2 са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона, поради което съдът следва да разгледа доводите изложени в подадените въззивни жалби във връзка с неговата правилност. Доводите изложени в жалбите са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното:

Съдът приема за изцяло неоснователни изложените от ответниците доводи във въззивните жалби за допуснати от първоинстанционният съд съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. От друга страна, съдът намира, че доводите в жалбите за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбите за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая доказателствено искане е направено с въззивната жалба на ответницата А. А. М., но същото с определение постановено публично съдебно заседание на 16.04.2025 г. е оставено без уважение, като неоснователно по съображения изложени в мотивите на същото. С оглед на което доводите на ответниците за допуснати съществени процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираните от тях въззивни жалби се явяват неоснователни. Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато от първоинстанционният съд нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответницата А. А. М. изложени във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционният съд съществено процесуално нарушение, а именно - нарушение на правото на защита на страните, като при постановяване на обжалваното решение не е взел предвид становището на ответницата изложеното в депозирани писмени бележки по делото. В процесния случай с оглед данните по делото съдът приема за установено обстоятелството, че 3 първоинстанционният съд е постановил решението си на 27.10.2023 г. след изтичане на даденият от него на страните в публично заседание проведено на 12.10.2023 г., 2седмичен срок за представяне на писмени бележки. В практиката на ВКС/ в решение № 476 от 07.07.2010 г. по гр.дело № 720/ 2009 г. на ВКС, ІV г.о./ се приема, че постановяването на решение, преди да е изтекъл определеният за страната срок за представяне на писмена защита е равнозначно на решаване на делото без провеждане на устни състезания. Когато съдът е дал срок за представяне на писмени бележки /чл.149 ал.3 от ГПК/ и постанови решението си преди изтичане на този срок, е налице съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд за извършване на процесуалните действия по чл.149 ал.1 от ГПК. В процесния случай в публично съдебно заседание на 12.10.2023 г. първоинстанционният съд е дал ход на делото по същество и по искане на страните им е предоставил 2-седмичен срок за представяне на писмени бележки. Съдът е изчакал изтичането на срока по чл.149, ал.3 ГПК и на 27.10.2023 г. е постановил решението си.

Писмените бележки на пълномощника на ответницата А. А. М.- адв.М. М., са постъпили в съда на 26.10.2023 г., в определения от съда срок, а решението е постановено на 27.10.2023 г. Противно на изложеното във въззивната жалба на ответницата А. А. М., очевидно при постановяване на обжалваното решение съдът е взел предвид изложеното в депозираните от страната писмени бележки. От друга страна, както е посочено в т.11 на ТР № 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г., в която е разяснена същността на писмената защита, за представянето на която съдът при условията на чл.149, ал.3 ГПК, може да определи срок, тя не може да се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната е изложила устно пред съда, като даването на възможност за по - точно обосноваване на разбирането й по приложението на закона не променя характера на съдебните прения, нито ги прави писмени. След тази фаза на процеса съдът постановява своя съдебен акт, а страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили. Следователно те не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на процеса. Представянето на писмена защита, така както е установено с чл.149, ал.3 ГПК, не може да бъде разбирано разширително, т.е. да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза на процеса. В писмената защита, която съгласно чл.149 от ГПК се представя след приключване на съдебното дирене, дори и да се приеме, че тя е продължение на устните състезания по делото, страните могат само да излагат становището си по фактическите и правни доводи, които вече са въведени в хода на производството, но в писмената защита / в отсъствие на противната страна/ съгласно чл.147 от ГПК не могат да се въвеждат нови искания, нови възражения, да изтъкват нови факти или да се представят нови доказателства/Р-474-2013г. по гр.дело № 1499/11 4 г. на ІV г.о. на ВКС по чл.290 от ГПК/.

Като неоснователни следва да се преценят и доводите за недопустимост на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика - т.9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита.

В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск, надлежно предявен от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното първоинстанционно решение е допустимо - не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Като неоснователни следва да се преценят и доводите изложени във въззивните жалби за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивните жалби обжалваното решение е обосновано. Обжалваното решение е и правилно. Неоснователни са изложените доводи във въззивните жалби във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

Правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по иска по чл.135 от ЗЗД/ т.нар. Павлов иск/ изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда /правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловия иск е обективно съединен с иск за вземането/. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.