Решение № 5032 от 22.03.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5032 гр. София, 22.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 64 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА при участието на секретаря ПЕТЯ ЦВ. СЛАВОВА като разгледа докладваното от МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА Гражданско дело № 20241110100573 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.124 ГПК.

„Тесдо“ ЕООД е предявило срещу „ВИВУС.БГ“ ЕООД иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД за сумата от 123,15 лева - платена без основание сума от М.В.В., ЕГН ********** на ответника по договор за кредит № 9946349004 от 11.04.2021г., сключен между „ВИВУС.БГ“ ЕООД, в качеството му на кредитор и М.В.В. в качеството на кредитополучател, което вземане е прехвърлено от М.В.В. на ищеца съгласно договор за цесия от 02.06.2023г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба (02.01.2024г.) до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че по силата на договор за цесия от 02.06.2023г. придобил от М.В.В. вземане в размер на 123,15 лева срещу ответника, представляващо платена без основание сума по договор за кредит № 9946349004 от 11.04.2021г., сключен между ответника и М.В.В.. По посочения договор за кредит М.В. платила на 12.05.2021г. на ответника сума в общ размер от 650 лева, включваща 500 лева – главница по договора за кредит, възнаградителна лихва в размер на 16,85 лева и такса за бързо разглеждане на кредита в размер на 123,15 лева. Ищецът поддържа, че процесният договор за кредит е изцяло недействителен на основание чл.22 ЗПК, евентуално недействителни са отделни негови клаузи на основание чл.146 ЗЗП, евентуално - на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. При това съгласно чл.23 ЗПК М.В. в качеството си на потребител дължала само чистата стойност на кредита.

Таксата за бързо разглеждане била в необосновано висок размер, защото била уговорена в размер, по – висок от размера на възнаградителната лихва, поради което била налице липса на еквивалентност на престациите. Договорът за кредит бил недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10, вр. 22 ЗПК, защото липсвал съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите (ГПР). Таксата за бързо разглеждане не била включена в ГПР, поради което било налице грешно посочен в договора размер на ГПР. Посочената такса представлявала разход за потребителя, който разход бил свързан с кредита и поради това се включвал в ГПР съгласно пар.1, т.1 ДР на ЗПК, вр.чл.19, ал.1 ЗПК. По съществото си таксата за бързо разглеждане представлявала печалба на кредитора, надбавка към главницата („скрита възнаградителна лихва“) и следвало да е част от ГЛП и ГПР. Изводът, че неправилното посочване на ГПР в договора е приравнено като последици на нарушението липса на посочен ГПР, водещо до недействителност на договора за кредит, следвал от обстоятелството, че размерът на ГПР има съществено значение за договора за потребителски кредит съобразно постановките на Директива 2008/48/ЕО. Посочването в договора 1 на ГПР, чийто размер не отговарял на реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ съгласно чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗПК съгласно решение на СЕС по дело C – 453/10. Отделно от това в нарушение на императивната уредба ГПР бил посочен в договора единствено като процент, без да е ясно разписана методиката при неговото изчисление и без посочване на компонентите, които са включени при изчислението му, както и на допълнителните допускания съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Отделно това договорът за кредит бил недействителен и поради заобикаляне на изискванията по чл.19, ал.4 ЗПК, защото ако таксата за бързо разглеждане бе включена в ГПР, неговият размер би надвишил ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК. Било нарушено и изискването съгласно чл.10, ал.1 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, а именно всички свързани с договора за кредит документи да са написани по ясен и разбираем начин, доколкото не са посочени компонентите, включени при изчисляване на ГПР и ГЛП. В договора за кредит не се съдържало и право на отказ от потребителя от него и информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и ал.6 ЗПК, както и размера на лихвения процент на ден, което било нарушение на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК.

При това били нарушени и нормите на чл.147 ЗЗП. Договорът за кредит бил нищожен и поради накърняване на добрите нрави съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД. С оглед постигнатите уговорки в договора за кредит се целял постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатявала неоснователно за сметка на другата, използвайки по – силната си позиция и подготвеност при участието в гражданския и търговския оборот. Сделката нарушавала изискванията за еквивалентност на престациите. В случая предоставянето на кредит било обусловено от заплащане на такса за бързо разглеждане. Било нарушено и изискването по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, защото не било посочено как ГЛП се съотнася спрямо ГПР, като не било ясно дали ГЛП се начислява върху пълния размер на главницата или само върху остатъчната главница. В случая размерът на ГЛП бил уговорен в противоречие с добрите нрави, защото бил в размер, над четири пъти по – висок от законната лихва. Кредиторът не следвало да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира загуби от пълно или частично неиздължаване. Нищожността на ГЛП водела до недействителност на договора за кредит в цялост, защото договорът за потребителски кредит поначало бил възмезден и било невъзможно нищожната клауза за възнаградителна лихва да бъде заменена с повелителни правила на закона. Нищожността на клаузата за възнаградителна лихва означавала липса на една от характерните за договора за кредит престации – цена на предоставената финансова услуга. При условията на евентуалност, ако не се приемат доводите за недействителност на договора за кредит в цялост, ищецът се позовава на недействителност на отделни договорни клаузи на основание чл.143, ал.1, т.19 ЗЗП поради нееквивалентност на престациите, защото неправилно изчисленият ГПР не позволява на кредитополучателя да прецени икономическите последици от сключване на договора. Клаузите на договора за кредит не били уговорени индивидуално, поради което тяхната неравноправност обуславяла недействителността им. Клаузата, уреждаща дължимост на такса за бързо разглеждане, била уговорена в нарушение на чл.10а, ал.2 ЗПК, защото тази услуга била свързана с усвояване на кредита.

Ответникът е подал отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, с който оспорва иска.

Възразява, че в процесния договор за цесия и придружаващите книжа липсвала конкретизация на вида, размера и основанието, на което е възникнало вземането, поради което не било ясно какво е прехвърленото вземане – дали част от главница, лихва, такси или други разноски. Възразява, че процесният договор за цесия не е валидно сключен. Цесията не била надлежно съобщена на ответника, защото не било представено пълномощно от цедента в полза на ищцовото дружество – цесионер, за съобщаване на цесията на длъжника. Договорът за цесия бил нищожен поради противоречие с добрите нрави, сключен при крайна нееквивалентност на престациите, водещ до неоснователно обогатяване на цесионера за сметка на цедента, поради липса на предмет и на основание чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД. Предмет на договора за цесия не можели да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания. Неопределяемостта на прехвърлените бъдещи вземания водело до недействителност на договора за цесия, който по съществото си бил каузална сделка. Договорът за цесия бил нищожен и на основание чл.26, ал.1, пр.5 ЗЗД, защото бил привиден и прикривал друго съглашение между страните, а именно консултантски договор. В тази връзка се позовава и на обстоятелството, че цената по договора за цесия не е платена, като дължимостта й била поставена 2 под отлагателно условие. При това ищецът не се легитимирал като кредитор на предявеното вземане. Излага и доводи за наличие на съмнение за злоупотреба с право с цел набавяне на имотна облага и ощетяване на трети лица.

В становище от 04.12.2024г., дадено на основание чл.7, ал.3 ГПК, ответникът оспорва таксата за бързо разглеждане на кредита да представлява разход по смисъла на пар.1, т.1 ДР на ЗПК. В тази връзка възразява, че заявяването на допълнителната услуга – бързо разглеждане на заявлението за отпускане на кредит, не било задължително условие за получаване на кредита, а била предвидена допълнителна възможност за кредитополучателя да получи за относително кратко време отговор на заявлението си от кредитора. При това клаузата на договора, уреждаща такса за бързо разглеждане, не представлявала условие за отпускане на кредита, а само опция пред кредитополучателя, който можел да избере между две възможности – да предпочете проверка на кредитоспособност в стандартния 7 – дневен срок или тази проверка да бъде извършена в срок до 15 минути. Размерът на таксата, съпоставен с размера на кредита, не бил необосновано висок. Уговорената такса била дължима съобразно договорната свобода на основание чл.9 ЗЗД.

Софийски районен съд, като взе предвид предявените искове и доказателствата по делото, намира следното:

За уважаване на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД ищецът следва да докаже плащане на процесната сума от страна на М.В.В. в полза на ответника, както и че по силата на договор за цесия М.В.В. е прехвърлила в полза на ищеца вземането си, представляващо получена без основание сума от ответното дружество.

В тежест на ответника е да докаже валидно правно основание за извършеното плащане на процесната сума от страна на М.В.В..

Страните не спорят, а от събраните по делото писмени доказателства се установява, че по реда на ЗПФУР между М.В.В. и “4финанс“ ЕООД (сегашно наименование „Вивус.БГ“) е сключен договор за потребителски кредит № 9946349004/11.04.2021г. Условията на договора са следните : размер на кредита - 500 лева, срок на договора - 30 дни, лихвен процент за срока на договора - 41 %, възнаградителната лихва по срока на кредита - 16,85 лева, годишният процент на разходите - 49,70 %, такса за бързо разглеждане - 123,15 лева, общо дължимата сума по кредита - 640 лева, падеж на задължението - 11.05.2021г.

Няма спор по делото и за това, че кредитът е бил усвоен. Не се спори, а и от приетата като доказателство разписка № 0400013066678094 (л.29) се установява, че на 12.05.2021г. кредитополучателката М.В. е платила на ответника „Вивус. БГ“ ЕООД общо уговорената сума по кредита – 650 лева.

Приет като доказателство по делото е договор за цесия № 1205 от 02.06.2023г. (л.10 и сл. от делото), съгласно който кредитополучателката М.В.В. е прехвърлила на ищеца „Тесдо“ ЕООД вземания в общ размер от 886,75 лева, сред които и вземане в размер на 123,15 лева, представляващо платена без основание сума по процесния договор за кредит.

Прието като доказателство по делото е и уведомление за цесия до ответника „Вивус.БГ“ ЕООД (л.14), изходящо от М.В.В. чрез ищцовото дружество, посочен като пълномощник, с което ответникът бива уведомен за горепосочения договор за цесия с конкретно посочване на вземания, предмет цесионния договор. Уведомлението е връчено на ответника на 18.07.2023г.

Неоснователно е възражението за нищожност на договора за цесия от 20.10.2021г. на основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на съгласие, евентуално поради липса на предмет, обосновано с липса на индивидуализация относно предмета на договора – прехвърлените права. В случая вземанията, предмет на цесионния договор, имат произход платени без основание суми по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Прехвърленото вземане, предмет на делото, е конкретизирано в процесния договор за цесия по размер и са посочени и други индивидуализиращи белези, а именно във връзка с кой договор за кредит е извършено плащане. Доколкото става въпрос за вземане за възстановяване на платена без основание сума, не е необходимо да се конкретизира какви задължения по договора за кредит са погасявани с твърдяното плащане, защото в тежест на ответника, който твърди правно основание за извършените плащания, е да докаже наличие на твърдяно от него правното основание. Правопораждащият факт на вземането по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е плащане в определен 3 размер, като страната, която твърди, че в нейна полза е възникнало вземане, основано на плащане без основание, не е длъжна да сочи обстоятелствата, които обосновават липсата на правно основание за извършеното плащане. В тежест на ответника, който отрича възникване на вземането, предмет на договора за цесия, е да докаже правното основание за евентуалното плащане. При това след като в процесния договор за цесия вземането, произтичащо от плащане без основание, е посочено по размер с препратка към конкретен договор за кредит, това е достатъчно да се приеме, че прехвърленото право е безспорно индивидуализирано.