Решение № 245 от 19.03.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 245 гр. Стара Загора, 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Илкова при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело № 20255530103526 по описа за 2025 година

Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове против „КРЕДИТО“ ООД, ЕИК 204554530, за прогласяване на нищожността на договор за кредит *************г., и против „БЪНК ГАРАНТ” ЕООД, ЕИК 207612621 за прогласяване на нищожността на договор за гарантиране заплащането на чужд дълг от *************г.

Ищцата С. Л. К., чрез пълномощника си, твърди в исковата си молба, че на *************г. е сключила с ответното дружество Договор за потребителски кредит *************, по силата на който е получила в собственост сумата от 700.00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 0 % и ГПР в размер на 0%, която следвало да върне на 1 погасителна вноска.

Съгласно договора, е следвало да се сключи с „БЪНК ГАРАНТ” ЕООД Договор за предоставяне на гаранция, с цел обезпечаване на договора за кредит. По силата на договора за предоставяне на гаранция дължимото възнаграждение за гаранта е в размер на 175лв.

Ищецът счита, че съдът е длъжен да следи за всички основания, освен посочените, водещи до нищожност на договорите.

В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19,ал.4 от ЗПК в договора за потребителски кредит липсвали условия за прилагането на посочения ГЛП. Не ставало ясно дали бил фиксиран или променлив. Не бил посочен общият 1 размер на дължимата възнаградителна лихва. Освен това погасителният план не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, не ставало ясно какво включват погасителните вноски - каква част от претендираната сума са главница, лихва, такса гарант. В договора за кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР, но нямало разписана методика кои компоненти са включени в него. Не ставало ясно дали възнаграждението на гаранта в размер на 175лв. било включено в ГПР. В този смисъл бил нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не ставало ясно какъв е процентът на оскъпяване по кредита.

Налице било заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Двете дружества били свързани лица, като собствениците на капитала на "КРЕДИТО" ООД били собственици и на капитала и на „БЪНК ГАРАНТ” ЕООД.

С договора за предоставяне на гаранция не се целяло реално обезпечаване на кредита, а се целяло едно допълнително оскъпяване на кредита. Посочването на ГПР не било действително приложеният такъв.

Длъжникът бил длъжен да сключи договор за предоставяне на гаранция, чието възнаграждение било в размер близък до отпуснатата сума. Т ази клауза била неравноправна, по смисъла на чл. 143 ЗЗП, нищожна на основание чл. 146 ЗЗП, като възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е следвало да се отрази в ГПР.

Счита, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,чл. 19,ал. 4 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквала в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В случая ГПР по договор за потребителски кредит *************/*************г. и общата дължима по кредита сума не били коректно посочени, тъй като при възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция неправилно не били взети предвид крайната дължима от потребителя сума и процента на разходите. Съгласно § 1, т. 1 ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включвали и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за 2 кредит, когато сключването на договора за услугата било задължително условие за получаване на кредита.

Възнаграждението на поръчителя се явявало разход по кредита и следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на гаранция и разходите по него били пряко свързани с договора за кредит. Доколкото това не било направено, потребителят бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следвало да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които щял да направи нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това счита, че договорът за потребителски кредит *************/*************г. противоречал на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият бил недействителен.

Договорът за предоставяне на гаранция се явявал лишен от основание, предвид недействителността на договора за кредит, който той обезпечавал и във връзка с който било възникнало правоотношението по поръчителството. Т. е. липсвала необходимостта от сключване акцесорния договор. Същият бил нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото съществуване. Видно от съдържанието на договора, за поръчителя било уговорено възнаграждение срещу задължението да поемел наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за него се пораждало регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми - по чл. 5 от договора за предоставяне на гаранция. Следователно поръчителят получавал едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които бил платил подлежали на възстановяване. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се явявало безпредметно, защото той всякога щял да дължи сумите по кредита и нямало да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от поръчителя.

В този смисъл не само, че била налице нееквивалентност на престациите, но в случая и липсвала престация от една от страните по договора - поръчителя, поради което и този договор се явявал недействителен като лишен от основание.

3

Следвало да се отбележи, че съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не била включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който бил възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид на това, в случая не била приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславяла недействителността на целия договор. В обобщение, счита че сключеният между страните

Договор за потребителски кредит

№*************/*************г. следвало да бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със закона.

Искането до съда е да приеме за установено в отношенията между страните по предявения иск от С. Л. К. против „КРЕДИТО“ ООД, че сключеният между тях

Договор за потребителски кредит

*************/*************г. е нищожен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1,2 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1 предл. трето от ЗЗД.

Моли съда да приеме за установено в отношенията между страните по предявения от С. Л. К., против „БЪНК ГАРАНТ“ ЕООД, че сключеният между тях Договор за гарантиране на чужд дълг срещу възнаграждение от *************г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Прави възражение за прекомерност на юрисконсултско /адвокатско/ възнаграждение в исковото производство.

Претендира направените по делото разноски.

Във връзка с чл. 127, ал. 4 от ГПК предоставя банкова сметка:

IBAN:********************** Първа инвестиционна банка.

4

Ответникът „КРЕДИТО“ ООД, гр. София, чрез процесуалния си представител, в писмения отговор, навежда доводи за недопустимост на иска, като счита, че на осн. чл. 126 от ГПК, съдът следва да прекрати настоящото производство срещу дружеството. Твърди, че поради частично неизпълнение от страна на ищцата, ответникът е подал заявление по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение за сумите, дължими по договора, въз основа на което била издадена заповед по чл. 410 от ГПК за вземанията по договора. В производство по ч.гр.д. № 686/2025 г., по описа на Районен съд Котел, ищцата подала възражение и „Кредито“ ООД предявило установителен иск в срока по чл. 415 вр. с чл. 422 ГПК, въз основа на който било образувано ГД № 3807/2025г., по описа на РС - Стара Загора. С издадената заповед за изпълнение, в полза на „Кредито“ ООД били признати следните суми, като дължими: 453,00 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит ************* от дата ************* г., сключен с длъжника. Посочената в заявлението главница съдържала само главно вземане по договора за кредит и не включвала в себе си дължими такси и неустойки. Към момента на подаване на заявлението длъжникът дължал плащания по договора, съгласно предоставената счетоводна справка за периода от ************* г. до 17.06.2025 г., ведно със законна лихва за период от 19.08.2025 г. до изплащане на вземането, 9,46 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 18.06.2025 г. до 18.08.2025г., както и разноски както следва: адвокатско възнаграждение в размер на: 400,00 лв. и държавна такса в размер на: 21,25 лв.

Отделно, навежда доводи за неоснователност на иска.

Видно от разпоредбите на приложения индивидуален договор за предоставяне на потребителски кредит, сключен между първия ответник и ищцата, не фигурирало задължение за потребителя да заплати някакви допълнителни такси или разноски по договора с кредитора и първи ответник в спора. Според изявлението и процесуалното поведение на ищеца, същият не оспорвал, че е обвързан валидно от този договор и дължи изпълнение по него.

Твърденията му били единствено за скрито възнаграждение по гаранционния договор, което обаче не обвързвало валидността на кредитното правоотношение.

Клаузите на този договор били ясни, непротиворечиви и разбираеми, а 5 също така годишния процент на разходите (ГПР), бил ясно посочен в договора и бил 0%, т.е. в законоустановения размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неоснователни били всички твърдения за нарушение на ЗПК. Впрочем, според характеристиките на договора, било спорно дали изобщо разпоредбите на ЗПК следвало да намерят приложение случая, предвид хипотезата на чл. 4, ал.1 т. 5 от ЗПК, която императивно разпореждала, че разпоредбите на закона не се прилагали по отношение на договорите за кредит, по които не се начислявали лихва или други разходи за потребителя и били краткосрочни, каквито били белезите на настоящия. Затова намира, че в случая били приложими правилата на ЗЗД относно договора за заем- чл. 240 и сл. от този закон, които били изцяло спазени и обвързват страните. Следователно главното правоотношение не страдало от пороци и било действително, като съответствало на всички разпоредби на ЗПК, ако същият изобщо се намерил приложим.

При сключването на договора били спазени изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК, тъй като договорът бил сключен от разстояние (съгл. ЗПФУР и ЗЕДЕП) в писмена форма, на траен носител, клаузите били изписани по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представяли с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Използваният формат за изготвяне на договора бил Montserrat 12 -като за прегледност са използвани функциите на WORD-Bold, Italic, Underline за по-голяма четливост, каквато била целта на закона. Не се твърдяло договорът да е бил неразбираем или нежелан от страна на заемателя.