Решение № 73 от 11.03.2025, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 73 гр. Смолян, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Гергана Кузманова при участието на секретаря Веселина Младенова като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело № 20245440101307 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова момлба на С. Д. * против „*“ ЕООД , в която се твърди от ищцата, че на 13.06.2022г. е сключила договор за паричен заем №* с „*“ АД, ЕИК * за сумата в размер на 800лв. с включени ГПР - 40,20% и фиксиран годишен процент на разходите в размер на 35.00%.

На същата дата е сключила и договор за предоставяне на гаранция под същият №* с ответното дружество, като в чл.З, ал.1, изр. първо е записано, че „..за поемане на задължението по чл.1, Потребителят дължи възнаграждение на Гаранта в размер на 383.63лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 29,51лв..“.

Твърди се от ищцата, че е изплатила изцяло задължението си по процесният договор за предоставяне на гаранция, но не дължи плащания по него на следните основания:

Договорът за паричен заем нормативно е уреден като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. В случая не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договорът за паричен заем да е разписан действителния размер на годишния процент на разходите. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 40,20% е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл.

22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11 ал.1, т. 10 от ЗПК.

Уговореното възнаграждение за фирмата - гарант е разход по кредита, който следва 1 да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по Кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 40,20% разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата - гарант. Поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отнощенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.

С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР съставлява невярна информация, която е заблудила потребителят относно действителния размер на разходите, които той ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителят, която е сключила кредитната сделка при планирани разходи в размер на 40.20% ГПР.

Твърди ,че не й е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора, какъв е размера на всички разходи, за които той следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които той следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс. Кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателят стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 800лв. с посочен лихвен процент от 35.00% и ГПР 40.20%, с общ размер на всички плащания - 877.37лв.

Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е 2 довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение. Кредиторът е нарушил правата на потребителят, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР. Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език е тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта несе отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите послелитти от поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи /Решение по дело С-186/16г., съображения 60, 70, 71 и 72 от Решението по дело № С-26/13г.,Решение от 23.04.2015г. по дело С - 96/14; Решение от 26.02.2015г. по дело С - 143/13; Решение по дело С-472/10; Решение по съединени дела С154/15, С-307/15 и С-308/15 от 21.12.2016г./ и с оглед на задължителния им характер са съобразени с Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т.д. № 535/16г. на ВКС, II т.о, с което съдебният състав е приел, че „Тълкуването на СЕС поставя като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка ................ . така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин - чл.147, ал.2 ЗЗП Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 40,20%, поради което и съобразно изведените критерии в дело С-453/10 кредиторът е внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителната е била лишена от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от нея задължение и по - конкретно какъв е действителния размер на разходите, които ще направи.

На собствено основание е нищожна и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант по сключения договор за предоставяне на гаранция №* от 13.06.2022г. с „* *“ ЕООД, ЕИК:* и уговорката за заплащане на възнаграждение за гаранта не е породила правни последици, поради следните съображения: Договорът за предоставяне на гаранция е съглашение между кредитора и гаранта, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят е уредил договора за гаранция като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице - гарант е лишена от правно основание. В правната теория основанието на една сделка се схваща като типичната и непосредствената правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага. Съществуването на основание се извежда от вида и съдържанието на сделката. Типичната и непосредствена цел, 3 която страните по договора за предоставяне на гаранция №4409264 от 13.06.2022г. е да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя. Когато длъжникът учредява лично обезпечение, то не се осъществява целта на договора за гаранция и същият е лишен от своето основание.

Договорът за предоставяне на гаранция е уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните могат да уговорят възмездност на гаранция, като в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен. Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на гаранта вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Съдебната практика е константна, че противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за предоставяне на гаранция, сключен между длъжника и гаранта, длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост е още по-драстично. Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоста)вят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения 8,9:, 23,24,43,45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на гаранция е в пряко противоречие с целта на Директивата.

На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89). Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на 4 търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно. Поради изложеното е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя. Поставяйки на кредитополучагелката изискване да сключи договор с дружеството - гарант, кредитодателят „*“ АД е договарял в полза на гаранта по смисъла на чл. 22 ЗЗД. От вътрешните отношения между „*“ АД и кредитополучателяг следва, че ако той беше изразил воля да сключи договор за предоставяне на гаранция, тя не го прави в изпълнение на свое задължение към кредитодателя. Поради което единственият му мотив би бил да надари кредитора. По силата на чл.225, ал. 1 ЗЗД, с договора за дарение дарителят следва незабавно да престира, в противен случай договорът е нищожен. От представения по делото погасителен план е видно, че ответникът се е задължил да погасява възнаграждението на гаранта разсрочено, т.е. той не е надарил незабавно кредитодателя, поради което следва да се отрече правния ефект на тази уговорка.