Протокол № 1023 от 04.06.2025, Районен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 1023 гр. Пазарджик, 04.06.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Н. Попова при участието на секретаря Десислава Буюклиева

Сложи за разглеждане докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско дело № 20245220105034 по описа за 2024 година.

На именното повикване в 10:30 часа се явиха:

Ищецът В. П. Н., редовно призован, чрез пълномощника си адв. А. А., не се явява и не се представлява. От пълномощника адв. А. е постъпила молба-становище с вх. № 15709/03.06.2025 г., за разглеждане на делото в отсъствие на страната. В същата молба становище се излагат твърдения за липсата на достатъчно информация по вина на ответното дружество относно извършените плащания по процесните договори, във връзка с което се предявяват и нови доказателствени искания.

За ответника ФЕРАТУ**Я ЕООД – редовно призован, не се явява законен или процесуален представител.

Явява се вещото лице Б. Д..

Съдът, с оглед редовното призоваване на страните, счита, че не е налице процесуална пречка за даване ход на делото, поради което О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:

На основание чл. 143, ал. 1 от ГПК пристъпва към изясняване фактическата страна на спора.

Съдът на основание чл. 146, ал. 1 от ГПК ПРИСТЪПВА КЪМ ИЗЛАГАНЕ НА ДОКЛАДА СИ ПО ДЕЛОТО В СЛЕДНИЯ СМИСЪЛ:

Искът е с правно основание чл. 22 от ЗПК и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 1 от ЗЗД.

В подадената искова молба от ищеца В. П. Н., с ЕГН: **********, с настоящ адрес: гр. Пазарджик, ул. Генерал Гурко №20, чрез адвокат А. А. А., от Адвокатска колегия – гр. Пазарджик, съдебен адрес за връчване на книжа по чл. 38 от ГПК: у** срещу „ФЕРАТУ**Я“ ЕООД, ЕИК **, адрес на управление: гр. **, представлявано от Д**ва с посочен материален интерес, както следва: 1-ви иск: 6025.00 лева; 2-ри иск: 3270.00 лева; 3-ти иск: 2120 лева; 4-ти иск: 2 678,5 лева; 5-ти иск: 2540 лева; 6-ти иск: частичен иск 1800 лева от 5630 лева, се твърди, че ищецът в периода от 23.07.2019 г. до 21.05.2024 г. сключва от разстояние пет на брой договори за потребителски кредит с ФЕРАТУ**Я за предоставяне на парични средства. Твърди се, че към всичките договори за потребителски кредит след сключването им за ищецът се било породило задължение да заплаща такса възнаграждение за гаранция към фирма-партньор, която значително оскъпила кредитния продукт и не е била включена в общата дължима сума и ГПР. Твърди се, че ищецът помнел, че по време на сключването на договора от разстояние не е имал възможност да получи веднага сумата, освен ако не избере опцията доверен партньор на Кредитора да гарантира за задължението по договора за кредит, както и, че не помнел да се е задължавал да заплаща възнаграждение на трето лице. Твърди се че при сключването на договора за кредит с Фератум, ищецът получил електронно копие на СЕФ и договора за предоставяне на кредит, но не получил договор за гарантиране с третото лице. Посочва се, че по силата на чл. 5 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank (Multitude Bank) в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряването на кредита. Твърди се още, че по всичките договори въз основа на чл. 5 от същите се начислили такси за гарантиране на вземането от трето лице, като този разход бил задължителен и предвидим, тъй като това било изрично посочено в СЕФ.

Твърди се, че поради тази причина договорите за потребителски кредит са недействителни тъй като не се посочвал реалният ГПР и общата дължима сума, които да включвали неизбежните разходи по кредита, поради което било налице неспазване на чл.11, ал. 1, т. 9 и т.10 от ЗПК и въз основа на чл. 22 от ЗПК, следвало договорите да бъдат обявени за недействителни съгласно чл. 23 от ЗПК. Твърди се, че били сключени пет договора, както следва: Договор №780333 от 23.07.2019 г., Договор № 897566* от 13.04.2020 г., Договор 2

№1169891 от 14.06.2022 г.,

Договор №1253550 от 11.04.2023 г., Договор

№1352548 от 21.05.2024 г., при посочени в исковата молба условия.

Договор №780333/ 23.07.19 г., Отпуснати 2000 лв., Дължима сума 2100,6 лв., Такса гарант 439,40 лв., Общо с такса 2540 лв., Срок 2 месеца, ГЛП 0%, ГПР 49,06%

Договор №897566*/13.04.20 г., Отпуснати 1850 лв., Дължима сума 2236,50 лв., Такса гарант ??? лв., Общо с такса ??? лв., Срок 24 месеца, ГЛП ???, ГПР ??? %

Договор №1169891/14.06.22 г.Отпуснати 1000 лв., Дължима сума 1210 лв., Такса гарант 910 лв., Общо с такса 2120 лв., Срок 11 месеца, ГЛП 22,91%, ГПР 48,79%

Договор №1253550/11.04.2023 г., Отпуснати 1500 лв., Дължима сума 1845 лв., Такса гарант 1425 лв., Общо с такса 3270 лв., Срок 12 месеца, ГЛП 23%, ГПР 49,11%

Договор №1352548/21.05.24 г., Отпуснати 2500 лв., Дължима сума 3375 лв., Такса гарант 2650 лв., Общо с такса 6025 лв., Срок 18 месеца, ГЛП 23,33%, ГПР 49,66%

Твърди се, че по договор №897566* от 13.04.20 г. явно били сключвани анекси, с които договорът се продължавал с още 15 месеца и е бил увеличаван размерът на отпуснатия ресурс от 650лева (първоначалния) до общо 1850 лева. Твърди се, че първоначалните условия по договора може да се открият в СЕФ от 13.04.2020 г. – 650 лева бил отпуснат кредит при обща сума за връщане 760,50 лева ГЛП 39,67% и ГПР 47,76% с такса гарант – 442 лева за период от 9 месеца или обща сума с такса гарант 1202 лева. Твърди се, че не ставало ясно с анексите какво се начислявало и колко общо се дължало.

Твърди се, че представеният договор №897566 от 13.04.20 г. е бил изтеглен от платформата на кредитора и същият явно го бил подменил след сключване на анексите, поради което в самия договор имало несъответствия (не пишело колко са вноските). Твърди се, че цената на иска към този момент ищецът можел да изчисли като прибавел тези 442 лева такса и общата дължима сума от 2236,50 лева. По недействителността на договорите е изразено становище и се твърди,че и в петте договора се откривал един и същи порок, който пораждал санкционния ефект на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, не се спазвала разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, като не се посочвало точно 3

ГПР и общата дължима сума с всички разходи, които задължително трябвало да бъдат включени в договора (в този смисъл т.49 и т.50 от решение С-714/22 на СЕС). Твърди се, че в договорите за потребителски кредит №780333, №897566, №1169891, №1253550, №1352548 не е бил включен разхода за таксата за услуга за гарантиране от третото лице Ferratum Bank (Multitude Bank), поради което се нарушавали основните реквизити за посочване на общата дължима сума по кредита, в които се включват всички разходи, включително тези за допълнителни услуги, които са известни на кредитора и са пряко свързани с договора за кредит, като същите се твърди, че са задължителни за сключване на договора поради начина на сключване на договора. Твърди се, че самата клауза на чл. 5 от договорите предвиждала задължение към трето лице, с което реално договор не е бил сключван, но скрито се оскъпявала крайната сума, дължима по кредитите. Твърди се, че в предоставените по делото СЕФ – в част 4, т.3 се откривали сумите посочени по-горе за такса гарант, които ще са очакваните разходи по договора за гарантиране на вземането към Фератум. Твърди се, че с наличието на тази информация в СЕФ се установявало знанието на Кредитора предварително за размера на разхода, който ищецът ще понесе при сключване на договора за кредит. Твърди се, че причината да не се включва този разход в общата сума по договора за кредит имала за цел да ограничи възможността на ищеца да се информира за реалните икономически последици. Очевидна била, според ищеца, неразривната връзка между договора за кредит и въпросният уж договор за гарантиране, още повече, че той е бил задължителна част от сключването на договора, тъй като в платформата на ответното дружество, ищецът твърди, че за да продължиш към сключване на договора и получаване на парите на момента трябва да се задължиш към Ferratum Bank (Multitude Bank). Сочи се, че видно било посочено в представения договор за кредит, че заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank (Multitude Bank), поради което следвало да се приеме, че наличието на такова съставлява условие за сключването му и без него договорът не би бил сключен. Твърди се, че съгласно предвиденото в общите условия т.5.5. евентуалният поръчител- физическо лице следва да бъде одобрен от Фератум, т. е. само от волята на това дружество зависело дали да приеме подобно обезпечение или да откаже отпускане на кредита. Това показвало, според ищеца, че изборът е бил субективен и липсвали всякакви критерии. Твърди се, 4 че при това положение евентуалните разходи на кредитополучателя за заплащане на гаранция е следвало да бъдат взети предвид при изчисляване на ГПР по кредита заради задължителния характер на тази „допълнителна услуга“. Твърди се още, че разходът за дружеството гарант се включвал в понятието общ разход по кредита по смисъла на nap. 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Сочи се, че на първо място този разход е задължителен, което обстоятелство се установява от редица елементи от договора за кредит и ОУ към тях и свързаните с преддоговорния процес факти: 1. съгласно т. 5.3. от Общите условия към договора за кредит, за да повиши кредитоспособността си и вероятността да бъде одобрен за кредит, кредитоискателят следва да предложи едно от двете обезпечения - поръчител, одобрен от кредитора или поръчител, предложен от кредитора. Сочи се, че още повече, че отпускането на кредита щяло да бъде удължено, ако предостави свой поръчител и именно това е основното, което принуждавало ищецът да избере гарантирано за минути – ВРЕМЕТО на отпускане – веднага или евентуално. Сочи се, че предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т. нар. "бързи кредити", при които потребителите се нуждаят спешно от финансови средства изискването за осигуряване на обезпечение с оглед одобрение на кредитна практика, превръщало сключването на договора за предоставяне на поръчителство в задължително условие за получаването на кредита. Твърди се, че подобно изискване противоречи на чл. 16 от ЗПК и на Директива 2008/48 относно потребителските кредити, която забранява безотговорното кредитиране, повишаващо опасността от неплатежоспособност и свръхзадлъжнялост на потребителите /така съображения 9 и 26 от Директивата/. Посочва се, че поставянето на условие за усвояване на кредита чрез осигуряване на поръчителство с високо възнаграждение осъществявало и фактическия състав на неравноправността и разкривало недобросъвестността на кредитодателя, тъй като ако последният бил постъпил справедливо и добросъвестно с кредитополучателят, потребителят не би се съгласил с клауза за толкова високо възнаграждение при индивидуални преговори – сочи се съображение 74 от Решение по съединени дело С-224/2019 г. и С-259/2019 г. на СЕС. Твърди се, че поради тази причина това е разход, който задължително трябва да бъде включен в общата дължима сума по договора за кредит. Сочи се, че в решението на СЕС по дело С-453/10 от 15.03.2012 г., постановено по отправено преюдициално запитване, е прието, че търговска практика, 5 състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като "заблуждаваща" по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005 г., доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика представлявал един от елементите, на които по силата на чл. 4, § 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия потребителски кредит. Твърди се, че с оглед на това, в случая следвало да се приеме, че липсва част от задължителното съдържание на договора за кредит, вкл. посочване на действителния лихвен процент, действителният ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация и следва да се квалифицира като нелоялна заблуждаваща търговска практика съгласно разпоредбите на чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68 д, ал. 1 от ЗЗП, поради което бил нарушен чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК и договорите, се твърди, че били изначално недействителни на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 23 от ЗПК. Сочи се, че предвидимият разход за възнаграждението на гарантиращото дружество е пряк разход, свързан с ДПК, и като такъв е следвало да бъде включен в общата сума, дължима от потребителя. Твърди се, че невключването на този разход в общата сума е нарушение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. По отношение на ГЛП и ГПР в договорите се твърди, че в договора от №780333 23.07.19 г. е посочен ГЛП 0%, а ГПР 49,06% при все, че била посочена дължима лихва 100,60 лева, което било технически невъзможно да прави ГЛП 0%, поради което този договор само на това основание се твърди, че е недействителен.