Решение № 544 от 26.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 544 гр. София, 26.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20251100501641 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Обединена българска банка“ АД срещу решение № 7194/19.04.2024г., постановено по гр.д. № 23535/2023г. по описа на СРС, 176-и състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 384/09.01.2025г., с което е уважен предявеният от ищеца Д. А. А. срещу банката иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 15 700 лева, платена на отпаднало основание – влязло в сила решение № 5892/05.08.2014г. по гр.д. № 16331/2012г. по описа на СГС, I-6 състав, ведно със законната лихва от 27.04.2023г. до окончателното плащане.

С въззивната си жалба, уточнена с молба вх. № 121534/17.10.2025г., жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати от СРС процесуални нарушения, такива на материалния закон и необоснованост. В случая от влязлото в сила на 28.04.2018г. съдебно решение № 5892/05.08.2014г. по гр.д. № 16331/2012г. по описа на СГС, I-6 състав, били установени сключването на договора за кредит, усвояването му и възникването на задължението на ищеца Д. А.. Крайният срок за връщането на заемната сума съгласно чл. 1.5 от договора бил 15.11.2014г. По делото не се установили никакви доброволни плащания на задължените лица след 28.04.2018г. /влизане в сила на решението на СГС/. Не било налице необосновано разместване на имуществени блага, тъй като с решението по чл.

422 ГПК искът на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД бил отхвърлен не поради 1 недължимост на вземанията, а поради неизискуемост. Позовава се на чл. 422, ал. 4 ГПК и твърди, че събраната сума за банката в рамките на образуваното по издадения в заповедното производство изпълнителен лист не подлежала на връщане. Не бил нарушен принципът за недопустимост на неоснователното обогатяване, тъй като имущественото разместване било в съответствие с правния ред и правно оправдано, като в случая събраните по изпълнителното дело суми вече били станали изискуеми.

Възразява и досежно размера на претенцията на ищеца – по и.д. към взискателя били преведени 14 770.50 лева, видно от издаденото от ЧСИ удостоверение. На следващо място първоинстанционният съд не разгледал заявеното от ответника възражение за прихващане. Същото отговаряло на изискванията за редовност – посочен бил и размер и основание на вземането на ответника. С оглед изложените доводи заявява искане за отмяна на решението и вместо това - постановяване на друго, с което искът на ищеца бъде изцяло отхвърлен от съда. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът Д. А. А. депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Възраженията на ответника за новонастъпили факти били заявени за първи път с въззивната жалба, предвид на което били преклудирани. Различен бил и прочитът на нормата на чл. 422, ал. 4 ГПК в сравнение с изложеното от ответника в отговора му на исковата молба. Твърдяното процесуално нарушение не било допуснато от съда. Възражението за прихващане внасяло допълнителен предмет на делото и пораждало задължение за съда да се произнесе по него, но само ако същото е заявено редовно – с основание и размер.

Първоинстанционният съд дал на ответника възможност да обоснове възражението си за прихващане по основание и размер, както и да представи писмени доказателства в тази връзка, но страната не индивидуализирала вземането си. С допълнителна молба, подадена в хода на въззивното производство, се позовава на извършена на 27.03.2019г. цесия и твърди, че ответникът вече не бил кредитор на вземанията по процесния договор за кредит, сключен с ищеца. Моли обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде потвърдено.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По правилността на първоинстанционното съдебно решение на въведените с въззивната жалба основания настоящият съдебен състав намира следното:

Със сезиралата съда искова молба ищецът Д. А. А. излага, че ответникът „Обединена българска банка“ АД, бил правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, с предишно наименование „Райфайзенбанк /България“ ЕАД. В качеството си на 2 заявител по ч.гр.д. № 13030/2012г. по описа на СРС, 25-и състав, в производство по чл.

417 ГПК „Райфайзенбанк /България“ ЕАД се сдобила с изпълнителен лист срещу ищеца Д. А. А., в качеството й на солидарен длъжник с Н.В.Н. за сумата 28 763.22 лева, представляваща главница по договор за кредит № 199064/30.11.2007г., ведно със законната лихва от 14.03.2012г. до окончателното погасяване, сумата 4 955.08 лева – просрочена договорна лихва за периода от 15.09.2010г. до 13.03.2012г. и 745.21 лева – разноски. Ищецът подала възражение по чл. 414 ГПК, а образуваното производство по чл. 422, ал. 1 ГПК приключило с влязло на 28.04.2018г. решение № 5892/05.08.2014г. по гр.д. № 16331/2012г. по описа на СГС, I-6 състав, с което исковете на банката за установяване на вземания срещу солидарните длъжници на основание договора за кредит № 199064/30.11.2007г. били изцяло отхвърлени. За да отхвърли исковете съдът приел, че банката не упражнила правото си да обяви цялото си вземане по договора за кредит за предсрочно изискуемо, предвид на което била налице неизискуемост за горните отхвърлени суми. Междувременно, въз основа на допуснатото предварително изпълнение и издадения й изпълнителен лист, банката- взискател образувала и.д. № 73/2012г. по описа на ЧСИ Н.И.К. и събрала от ищеца сумата 15 700 лева, получена от взискателя. Същата банката получила на отпаднало основание, предвид влязлото в сила в по-късен момент съдебно решение по установителните искове на банката. С тази сума имуществото на банката се увеличило за сметка на патримониума на ищеца, който се обеднил. Причината за отхвърляне на исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК била пречка ищецът да се снабди с обратен изпълнителен лист по реда на чл. 422, ал. 3 ГПК, предвид на което ищецът моли на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД ответната банка - правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, с предишно наименование „Райфайзенбанк /България“ ЕАД, да бъде осъдена да й заплати сумата 15 700 лева, ведно със законната лихва от депозирането на исковата молба в съда и разноските по делото. В условията на евентуалност посочва нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – платена на неосъществено основание сума.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Обединена българска банка“ АД депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва иска. на първо място твърди недопустимост на иска – ищецът следвало да предприеме облекчената процедура по издаване на обратен изпълнителен лист за вземането си и подавайки искова молба по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД ищецът цели да заобиколи императивната разпоредба на чл.

422, ал. 4 ГПК. На следващо място намира искът за неоснователен – между страните съществувала валидна облигация по договора за кредит № 199064/30.11.2007г. и валидно възникнали задължения за връщане на предоставената в заем сума, съгласно договореното. Обстоятелството, че със съдебното решение № 5892/05.08.2014г. по гр.д. № 16331/2012г. по описа на СГС, I-6 състав, установителните искове на ищеца по чл. 422, ал. 1 ГПК били отхвърлени поради ненастъпила изискуемост на претендираните със заявлението по чл. 417 ГПК суми, не означавало, че сумите по 3 договора станали недължими. Изменение на кредитното правоотношение между страните не било настъпило. Платените по и.д. № 73/2012г. по описа на ЧСИ К. суми дори били недостатъчни за погасяване на вземанията на банката по договора за кредит. Ето защо ответникът получил от ищеца процесната сума с основание – договора за кредит, предвид на което предявеният иск за връщане на сумата бил неоснователен. В условията на евентуалност – ако съдът приеме претенцията на ищеца за допустима и основателна, възразява за изтекла погасителна давност. Твърди, че последният превод, който ответникът получил от ЧСИ частично плащане по и.д. бил на 27.04.2018г., от която дата изтекъл 5-годишният срок за погасяване на вземането на ищеца по давност. На следващо място, отново в условията на евентуалност, заявява възражение за прихващане на вземането на ищеца с тези на банката по договора за кредит.

По делото не е спорно и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че ответникът „Обединена българска банка“ АД е правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, с предишно наименование „Райфайзенбанк /България“ ЕАД.

Възражението на въззивника „Обединена българска банка“ АД, че като не разгледал възражението му за прихващане СРС нарушил процесуални правила е неоснователно, по следните мотиви:

За да бъде надлежно въведено в процеса и да е налице задължение съдът да го разгледа по същество, възражението за прихващане следва да е редовно - ясно и точно да са посочени фактите, от които вземането произтича, да е посочен и размер на вземането.

В случая с отговора на исковата молба ответникът заявил нередовно възражение за прихващане с вземания на банката по договора за кредит - не е посочил размер на твърдяното свое вземане, не е посочил с кои конкретни свои вземания по договора за кредит № 199064/30.11.2007г. прихваща (главница, възнаградителна лихва, наказателна лихва, разноски и т.н.), респ. с кои месечни погасителни вноски от погасителния план, в случай, че претендира прихващане единствено с погасителни вноски.

С определението си по чл. 140 ГПК първоинстанционният съд намерил, че заявеното от ответника възражение за прихващане е нередовно, тъй като не е уточнен неговият размер и основание. Указал на ответника в срок до първото по делото о.с.з. да уточни размера и основанието на вземането, с което желае да направи прихващане.

В първото по делото о.с.з. процесуалният представител на ответника заявил, че поддържа възражението за прихващане по начина, по който същото било направено.

Посочил, че не можел да направи по-детайлно уточнение, тъй като колегата му, който подал писмения отговор на исковата молба, вече не работел в банката.

Предвид изявлението на процесуалния представител СРС обявил на страната, че 4 неуточненото възражение за прихващане няма да бъде разгледано в акта по съществото на спора. Процесуалният представител на ответника не направил друго изявление, вкл. не поискал съдът да му предостави допълнителен срок за отстраняване на нередовностите на възражението за прихващане.

На разглеждане подлежат само надлежно предявените, т.е. конкретизирани и индивидуализирани претенции по възраженията за прихващане. Размерът на претенцията е неин съществен белег и няма пречки страната да посочи такъв и впоследствое, с оглед събраните доказателства в хода на производството, да заяви изменение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК. В случая СРС дал указания за отстраняване на нередовностите на възражението за прихващане, съдействал на страната, а единствената причина възражението за прихващане да не бъде разгледано е процесуалното бездействие на ответника, чийто процесуален представител в първото о.с.з. направо отказал да направи уточнение, без да поиска съдът да му предостави допълнителна възможност да отстрани нередовността в случай, че в това о.с.з. нямал необходимата подготовка за това.

Възражението за прихващане е защитно средство и се въвежда в процеса от ответника при условията на евентуалност, в преклузивни срокове – с отговора на исковата молба, а по изключение в случаите на чл. 371 ГПК, до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, когато не се налага събиране на доказателства или ако вземането е съдебно признато – пред възззивния съд. Поради това и дори да е допуснато процесуално нарушение по отношение на възражението за прихващане от първоинстанционния съд и да не е указано съдействие на страната за уточняването му (какъвто разглежданият случай не е), то няма как въззивният съд да отстрани тези нередовности, тъй като срокът за надлежно предявяване на възражението за прихващане е изтекъл. Въззивният съд се явява инстанция по същество, а не контролно-отменителна и не би могъл да отменя и връща делото за ново разглеждане от първата инстанция заради неуточнено възражение, а и не би могъл за първи път да разгледа ненадлежно предявено и неприето за разглеждане в процеса защитно възражение.