Определение № 4701 от 21.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4701 гр. София, 21.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20258002101840 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. С., чрез адв. М. Е., против решение № 227 от 02.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 318/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 85 от 11.03.2024 г., постановено по гр. д. № 366/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе, като краен резултат е отхвърлен предявеният от И. Г. С. против Прокуратурата на Република България иск за обезщетение на причинени неимуществени вреди поради нарушение на чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ, във вр. с чл. 5 КПЗЧОС по време на изтърпяване мярка за неотклонение „задържане под стража“ в периода 14.10.2017 г. – 29.08.2018 г. над уважения размер от 10 000 лева до пълния предявен размер от 80 000 лева, като е отхвърлена и претенцията за законна лихва върху присъденото обезщетение от 10 000 лева, считано от 14.06.2018 г. до 11.06.2020 г. включително, а лихвата е определена като дължима, считано от 12.06.2020 г. до окончателното заплащане на сумата.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, 1 ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявената искова претенция в пълен размер.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г.о., решение № 403 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на IV г.о., решение № 229 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 3099/2013 г. на I г.о. и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о.; 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретните обстоятелства, които са обусловили извод за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като ги разгледа поотделно и в тяхната съвкупност?“;

3/ „Релевантен фактор ли е наличието на водени срещу ищеца предходни наказателни производства, които са прекратени или по които той е освободен от наказателна отговорност, при определяне на обезщетение за вреди, произтичащи от прекомерна продължителност на мярката за неотклонение „задържане под стража“ в друго наказателно производство, ако наличието на предходни водени наказателни производства срещу ищеца не е изтъкнато от Прокуратурата или от съдилищата като основание за налагане на най-тежката мярка за неотклонение?“; 4/ „При определяне на обезщетение за вреди, произтичащи от прекомерна продължителност на наложена на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“, релевантен фактор ли е размерът на минималната работна заплата в страната към датата на налагане на мярката и към периода на изтърпяването ?“; 5/ „Длъжен ли е съдът при оценяването на моралните вреди да извърши проучване на релевантната съдебна практика, за да сравни поставения пред него случай с подобни дела?“ – по въпроси от втори до пети включително се поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Република България не взема становище по нея в срока за отговор.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният 2 касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил от фактическа страна, че: с постановление на 14.10.2017 г. по ДП № 36/17 по описа на ГДБОП, ищецът И. Г. С. е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 213а, ал. 1, и ал. 3, пp. 1, aл. 2, т. 4, т. 5, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, aл. 3, вp. aл. 1 НК, престъпление пo чл. 214, aл. 2, т. 1, вр. чл. 213а, aл. 2, т. 4, т. 5, пр.

2, вр. aл. 1, вр. чл. 20, aл. 2, вр. aл. 1 от HK и престъпления пo чл. 142, aл. 2, т.

2 и т. 8, вр. aл. 1, вр. чл. 20, aл. 2, вр. aл. 1 и престъпление пo чл. 213а, aлт. 3, пр. 1, aл. 2, т. 4, т. 5, пр. 2, вр. aл. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК /повдигнато обвинение за ръководство нa организирана престъпна група, занимаваща се с рекет, лихварство и нанасяне на телесни повреди/; че е било образувано НОХД № 1718/18 г. по описа на СпНС, а след това /при второ внасяне на обвинителния акт след връщане на СП/ - НОХД № 2612/2018 г. на СпНС; със заповед от 14.10.2017 г. на ГДБОП ищецът е задържан за срок от 24 часа, като на същата дата е издадено постановление от Специализирана прокуратура за задържането му за 72 часа; на 15.10.2017 г. спрямо И. С. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ по досъдебното производство; с постановление за привличане на обвиняем от 05.02.2018 г. по ДП № 36/2017 г. пo oпиca нa ГДБОП, пp. пp. № 203/2017 г. пo oписа на Специализираната прокуратура, ищецът отново е привлечен като обвиняем в извършване на престъпления от общ характер; от представените по делото данните се изяснява, че С. е искал промяна на мярката за неотклонение в по-лека, като молбите му са оставени без уважение; на 13.06.2018 г. в съда е внесен обвинителен акт по обвиненията на ищеца, въз основа на който е образувано нохд № 1718/2018 г. на СпНС; с молба от 14.06.2018 г. С. е поискал да бъде освободен, поради изтичане на сроковете по чл. 63, ал. 4 НПК, като искането му е оставено без уважение и е констатирано, че са изтекли „малко повече от 8 месеца“ от задържането му; последвало е ново искане, но същото е оттеглено, тъй като съдебното производство по делото е прекратено поради съществени нарушения на процесуалните правила и делото е върнато на прокуратурата; с определение от 29.08.2018 г. по нохд № 2612/2018 г., образувано по отново внесен от Прокурора обвинителен акт на 21.08.2018 г., мярката за 3 неотклонение на С. е променена от „задържане под стража“, в „подписка“.

При тази фактическа обстановка е обобщил, че видно от изложените в исковата молба обстоятелства, С. е претендирал заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 80 000 лева, които са пряка последица от нарушения на чл. 5 пар. 1, 3 и 4 КЗПЧОС във връзка с образуваното срещу него /и други лица/ досъдебно производство, тоест предмет на настоящото производство е само периодът, в който ищецът е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“ от 14.10.2017 г. до 29.08.2018 г. – общо 10 месеца и 15 дни.

При тези данни въззивният състав е споделил изводите на първата инстанция при извършването на преценка дали извършените от ответника действия и/или бездействия нарушават права, предоставени на ищеца от чл. 5 пар. 1, 3 и 4 КЗПЧОС. Изложил е съображения, че първоначалното задържане на ищеца отговаря на общото изискване за „законност“ и е пропорционално на преследваната цел; че е обосновано подробно с обсъждане на писмени и гласни доказателства наличието на „основателното предположение“, че обвиняемият е извършил престъплението, за което му е повдигнато обвинение, както и достатъчни причини за прилагане на тази мярка за неотклонение; че са преценени обстоятелствата, които обосновават вземането именно на мярка за неотклонение „задържане под стража“, като е прието наличие на опасност от извършване на друго престъпление, обоснована с начина и характера на извършените престъпления, фактът, че разследването пo делото e в начален етап, както и наличните пo делото данни зa предстоящо издирване и разпити на други лица, съпричастни към престъпната дейност и на множество свидетели, за които има индиция, че cе явяват потърпевши от инкриминираната дейност, навеждат на възможния извoд за опасност от неправомерно въздействие върху тяx oт cтpaнa на oбвиняeмитe, c цeл пoвлиявaнe на бъдещите им показания и в този смисъл за налична реална опасност от реализиране на друго престъпно деяние, в това число и против правосъдието. Констатирал е още, че са преценени и обсъдени съдебното минало на С. и данните за прояви, характеризиращи го като лице със завишена обществена опасност в сравнение с останалите членове на обществото, включително наличието на данни за извършени компютърни престъпления, хулиганство и измама, за които той двукратно е бил освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание пo чл. 78а 4

НК, a за измамата му e наложено условно наказание. Изтъкнал е също така, че настоящото дело се отнася до обвинения в извършване на тежки умишлени престъпления, по-конкретно участие в организирана престъпна група, като по дела от такъв характер може да се окаже от съществено значение осъществяването на постоянно наблюдение и ограничаването на контактите между обвиняемите, от една страна и между тях и трети страни, от друга, с цел да се предотврати възможността първите да се укрият, да манипулират доказателства и най-вече да повлияят или дори да заплашват свидетели. Взел е предвид и обстоятелството, че в съдебните актове са изложени и съображения за адекватността на взетата мярка за неотклонение, съобразно преследваните цели, като е преценено, че с друга, по-лека мярка за неотклонение същите не могат да бъдат постигнати, предвид изложените съображения.

Въззивният състав е формирал и извод, че съображенията на Прокуратурата за възможността ищецът да извърши друго престъпление са недостатъчни да обосноват продължаваща и релевантна опасност, след като на 20.04.2018 г. разследващият полицай по досъдебното производство е постановил заключително мнение за предаване на съд, което е преценено от съда като обстоятелство, че разследването е приключило, доказателствата по същото са събрани, не е съществувала опасност обвиняемият да се укрие и са налице данни /макар и непотвърдени/ за влошено здравословно състояние. Посочил е още, че видно от данните по делото, на 14.06.2018 г. е изтекъл максималният срок на мярката за неотклонение „задържане под стража“ в досъдебното производство по чл. 63, ал. 4 НПК, а произнасяне по исканията в молбите от 28.05.2018 г. и 08.06.2018 г. за изменение на мярката в по-лека, е налице едва в определение от 18.06.2018 г. Изтъкнал е и като безспорно установено, че в досъдебната фаза на производството задържането на ищеца е продължило 10 месеца и 15 дни, в който срок се включват и периодите, през които съдебното производство е прекратявано и делото е връщано на Прокуратурата, като не е възприел възражението на последната, че при връщане на делото на прокурора започва да тече нов срок за задържането. Изложил е решаващи мотиви, че прокурорът е следвало незабавно да освободи задържания след изтичането на този срок, но вместо това с определението от 18.06.2018 г., въпреки констатираното, че молбите за изменение на мярката за неотклонение не са придвижени и срока по чл. 63, ал. 4 НПК е изтекъл, отново е оставено без 5 уважение искането за изменението .

При тези съображения въззивната инстанция е споделила изводите на първоинстанционния съд, че са налице неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от увреденото лице болки и страдания, но е определила, че справедливото обезщетение за понесените от С. неимуществени вреди, следва да е в размер на сумата 10 000 лева. Така определеният размер е обосновала с обстоятелството, че задържането за срок от 10 месеца и 15 дни, неизбежно води до стрес, загуба на доверие в правозащитните институции, несигурност, които вреди в случая е намерила за установени и от събраните по делото доказателства. От друга страна, въззивният съд е взел предвид, че се касае за определен период от време на задържане с мярка за неотклонение по неприключило наказателно преследване; че първоначалното задържане на С. отговаря на общото изискване за „законност“ и е пропорционално на преследваната цел; че по делото не се установява здравословното състояние на ищеца да е било несъвместимо с престоя му в ареста – през цялото време на изтърпяване на мярката е отчитано здравословното му състояние, като са осигурявани лекари, прегледи, зъболекари и медицински грижи, видно от справките по делото, тъй като е имал заболявания, които са я предхождали; че няма данни по делото за потвърдено и установено с диагноза заболяване, изискващо конкретно лечение, което да не е осигурено. Отчел е също така и обществено-икономическите условия на живот в страната през 2017 г. – 2018 г., както и данните за социалното положение и личността на ищеца – наличието на прояви, характеризиращи го като лице със завишена обществена опасност в сравнение с останалите членове на обществото; фактът, че двукратно е бил освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание пo чл. 78а НК, a за измама му e наложено условно наказание – отчел е тези обстоятелства като такива, обосноваващи по-нисък размер обезщетение.

Разпечатката съдържа 24 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/62bdf8ef-306c-47ad-8224-eb023dc329cd