Решение № 291 от 24.06.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 291 гр. София, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мая Цонева

Членове:

Даниел Луков

Бонка Янкова при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора Росица Славова като разгледа докладваното от Мая Цонева Наказателно дело за възобновяване ВКС № 20268002200458 по описа за 2026 година

Производството е по глава тридесет и трета от НПК.

Образувано е по искане на осъдения К. Д. Г. чрез защитника му адв. Н. Б. за възобновяване на н. ч. д. № 7484/2025 год. по описа на Софийски градски съд (СГС) и в. н. ч. д. № 43/2026 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС) и за отмяна на постановените по тези дела съдебни актове.

В искането, основаващо се на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, се сочи, че съдът не е бил надлежно сезиран по реда на чл. 457 от НПК, тъй като производството по чл. 457 и сл. от НПК е инициирано от лице, което няма качеството на главен прокурор по силата на чл. 173, ал. 15 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Твърди се, че тъй като Г. е бил осъден от гръцки съд, производството по приемане за изпълнение на чуждестранната присъда е следвало да се развие по реда на Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, а не по НПК. Поддържа се, че не е налице писмено съгласие на осъдения за изтърпяване на наказанието, наложено му от осъдилата държава, в Република България. Изложени са и доводи за липса на мотиви, тъй като не са обсъдени възраженията на защитата.

Осъденият К. Г., редовно призован, не се явява пред касационната инстанция и не изразява лично становище по основателността на искането за възобновяване на наказателното производство.

Защитникът му поддържа искането по изложените в него съображения и настоява 1 наказателното производство по делото да бъде възобновено, а постановените актове на първата и въззивната инстанция да бъдат отменени. Допълнително излага доводи за неоснователен отказ на съда делото да бъде попълнено с доказателства.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането и пледира същото да бъде оставено без уважение.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в пределите на правомощията си, намери следното:

С протоколно определение от 13. 08. 2025 год. по н. ч. д. № 5408/2025 год. Софийски градски съд е постановил предаване на гръцкия гражданин К. Д. Г. на гръцките съдебни власти за изпълнение на Европейска заповед за арест (ЕЗА), издадена на 05. 09. 2024 год. от прокуратурата в гр. Лариса с цел изтърпяване на наказание лишаване от свобода за срок от седем години, наложено с решение № 165/17. 11. 2022 год. на петчленния апелативен съд по наказателни дела в гр. Лариса за престъпление по чл. 386, ал. 1 от гръцкия Наказателен кодекс.

С решение № 322/09. 10. 2025 год., постановено по в. н. ч. д. № 1145/2025 год., състав на САС е отменил определението на първата инстанция и е отказал изпълнение на посочената ЕЗА, като вместо това е приел наказанието в размер на седем години лишаване от свобода да бъде изпълнено от Република България по реда на чл. 44, ал. 8 и сл. от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА).

По искане на градския прокурор на Софийска градска прокуратура в СГС е образувано н. ч. д. № 7484/2025 год., по което с определение № 4228/09. 12. 2025 год. на основание чл. 457, ал.3 от НПК е прието за изпълнение решение № 165/17. 11. 2022 год. на петчленен състав на Апелативен съд по наказателни дела на гр. Лариса, Република Гърция, влязло в сила на 17.

11.2022 год., с която гръцкият гражданин К. Д. Г. е осъден на седем години лишаване от свобода за престъпление по чл. 386, ал. 1 от НК на Република Гърция, съставляващо престъпление „мошеничество“ (измама чрез многократни действия, причиняваща щети над 120 000 евро). Прието е, че престъплението по чл. 386, ал. 1 от гръцкия НК, за което е осъден Г., съответства на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК на Република България, както и че наказанието, което следва да изтърпи чуждият гражданин е седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим. Съдът е приспаднал предварителното задържане на осъдения с мярка за неотклонение задържане под стража и домашен арест.

Така постановеният съдебен акт е проверен по жалба на осъдения и с решение № 78/16.

03. 2026 год., постановено по в. н. ч. д. № 43/2026 год. по описа на Софийски апелативен съд, е потвърден.

Искането е допустимо, тъй като е направено от процесуално легитимирана страна, в установения от закона срок и има за предмет акт по чл. 419, ал. 1, изр. 1 от НПК. Разгледано по същество, същото е неоснователно.

Всички доводи на защитата са изградени върху погрешното разбиране, че производството, по което са постановени проверяваните съдебни актове, е такова по трансфер на осъдено 2 лице по глава тридесет и шеста, раздел първи от НПК. Ако то действително беше протекло по този ред, възраженията в искането нямаше да бъдат лишени от основание. В случая обаче не се касае нито за трансфер на осъдено лице, нито за приемане за изпълнение на присъда от съд на държава-членка на Европейския съюз по реда на специалния Закон за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода (ЗПИИСАННЛСМВЛС), а за производство по чл. 44, ал. 11 и сл. от ЗЕЕЗА. Въпреки сходствата между тях, налице са и съществени различия и именно те предопределят несъстоятелността на защитните аргументи.

На първо място, в отлика от производството по чл. 453 и сл. от НПК, нито в чл. 44, ал. 1, нито в чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА е предвидена компетентност на главния прокурор да инициира производство по изпълнение на ЕЗА. Това е възложено на съответния окръжен прокурор и именно от ръководителя на Софийска градска прокуратура изхожда искането по чл. 44, ал.

11 от ЗЕЕЗА, въз основа на което е образувано н. ч. д. № 7484/2025 год. по описа на СГС.

Дали и доколко преди внасяне на предложението фактически изпълняващият функциите главен прокурор е давал указания на градския прокурор във връзка с производството по чл.

44, ал. 11 от ЗЕЕЗА, в каква насока са били те, както и дали тези указания са били спазени или не, са вътрешно служебни въпроси, които остават извън предметния обхват на извънредния способ за проверка на влезли в сила съдебни актове по наказателни дела. Само за прецизност и пълнота на изложението следва да се посочи, че нито в първоинстанционното определение, нито в потвърждаващото го решение на САС се съдържа позоваване на твърдяното в искането за възобновяване постановление на фактически изпълняващия функциите главен прокурор от 27. 07. 2025 год. Ето защо е несподеляем упрекът, че долустоящите инстанции не са концентрирали процесуалното изследване върху компетентността на Б. Сарафов да инициира производство по трансфер на осъдени лица.

Неоснователно е и възражението, касаещо процесуалния ред, по който е разгледано искането. С оглед обстоятелството, че въззивният съд, контролиращ правилността и законосъобразността на определението за изпълнение на издадената от гръцките власти ЕЗА, е приел, че Г. не следва да бъде предаван за изтърпяване на наказанието, а същото следва да бъде изтърпяно в Република България, по-нататъшното развитие на производството е именно по реда на чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА, а не по реда на специалния закон. Този извод произтича и от посоченото в писмо от 27. 10. 2025 год., с което издаващата ЕЗА страна е уведомила градската прокуратура, че няма да изготви удостоверение по чл. 4, т. 1 от Рамково Решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 година за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз, респ. по чл. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, като предоставя на българската прокуратура да упражни правомощието си по чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА.

Несъответстващи на закона са и твърденията в искането, че съдилищата са приели за приложим реда на чл. 453 – 457 от НПК при фактическа хипотеза, която не попада в техния предметен обхват. Разпоредбата на чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА препраща изрично само и 3 единствено към чл. 457, ал. 2-5 от НПК, като по този начин регламентира реда, по който се приема за изпълнение присъдата на държава-членка на ЕС в случаите на отказ да се изпълни ЕЗА поради наличие на предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА. В случая значимо е обстоятелството, че макар и гражданин на издаващата ЕЗА държава, Г. е постоянно пребиваващ на територията на Република България, поради което с оглед ресоциализацията му е изцяло в негов интерес да изтърпи наказанието, наложено му от властите на държавата, чийто гражданин е, в държавата, с която е създал трайни лични, семейни и професионални връзки.

Неоснователно е и оплакването, отнасящо се до наличието или отсъствието на съгласие на исканото лице присъдата на чуждестранния съд да бъде изпълнено в Република България.

Следва да се отбележи, че спецификата на производството поначало изключва възможността това съгласие да бъде депозирано в момент, предхождащ съдебното заседание, в което се решават въпросите за изпълнение на ЕЗА. Поради това не е необходимо то да бъде депозирано в нарочна молба с някакви предварително установени реквизити. Достатъчно е това да е сторено в съдебно заседание при решаване на въпросите по чл. 44, ал. 1 от ЗЕЕЗА и да е надлежно документирано в съдебния протокол. Точно такова е процесуалното развитие по делото. Още пред състава на СГС, постановил решението, с което първоначално ЕЗА е била приета за изпълнение, осъденият и защитникът му са настоявали за приложение на чл. 40, ал. 1, т. 4 от ЗЕЕЗА. В заседанието на 09. 10. 2025 год. пред САС чуждият гражданин отново ясно и недвусмислено е заявил, че не желае да бъде предаден на гръцките власти за изтърпяване на наказанието-предмет на ЕЗА, а предпочита да го изтърпи в Република България. Изявлението му е направено в присъствието на упълномощения му защитник и то след като последният е пледирал именно в тази насока, позовавайки се на трайните връзки на Г. с изпълняващата държава. При това положение не съществуват логични аргументи в подкрепа на тезата, че осъденият не е бил информиран за последиците от даденото от него съгласие. Ако двамата със защитника му са считали, че протоколите от съдебни заседания по н. ч. д. № 5408/2025 год. на СГС и по в. н. ч. д. № 1145/2025 год. на САС не документират точно техните изявления или че съдържат такива, каквито не са правили, е следвало да поискат поправката им по реда на чл. 312 от НПК. След като не са предприели действия в тази насока, последващото оспорване на съдържанието им е недопустимо и тъй като са били съставени по реда на НПК и притежават всички необходими реквизити, по силата на чл. 131 от НПК те са доказателствено средство за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени, и за събраните доказателства, включително и за даденото съгласие наказанието, наложено от гръцките съдебни власти, да бъде изтърпяно в Република България.

Промяната в становището на чуждия гражданин, настъпила в хода на производството по чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА, не води до извод за отсъствие на съгласие. Оттеглянето на същото според настоящия съдебен състав е възможно само до приключване на съдебните прения в производството по чл. 44, ал. 1 то НПК. Изявления в подобен смисъл след този момент са ирелевантни. Обратното би довело до невъзможност да бъде реализирана наказателната отговорност на осъдения и на територията на издаващата държава, и на тази на 4 изпълняващата ЕЗА страна.

Не се подкрепя от материалите по делото и възражението, отнасящо се до качеството на постановените съдебни актове. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са изложили обстойна и законосъобразна аргументация по въпросите по чл. 457, ал. 3 и 4 от НПК, като е отделено особено внимание на това съществува ли в българското законодателство аналог на престъплението, за което Г. е осъден в издалата ЕЗА държава, какво е наказанието, което НК на Република България предвижда за него и дали максималният му размер е по-нисък от наложеното от чуждестранния съд. Обсъдени са и възраженията на защитата, че деянието не съставлява престъпление нито по гръцкия, нито по българския наказателен закон, както и тези, че то е извършено на територията на Република България. Обстоен отговор е даден и на настоятелното искане за намаляване на наказанието.