Решение № 744 от 13.07.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 744 гр. Стара Загора, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Д.а като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20255530104458 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.

Ищецът В. И. И. твърди в исковата си молба, че между него, в качеството му на кредитополучател, и ответното дружество, в качеството на кредитор, бил сключен Договор за паричен заем Кредирект № ... от 25.02.2021 година. По силата на този договор последният следвало да предостави заемни средства в размер на 800 лева. Съгласно чл. 3.7. от договора годишният лихвен процент по заема бил 40.05 %, а годишният процент на разходите бил 48.47 %. Уговорени били срок и начин на плащане в 12 месечни вноски, посочени в погасителен план към договора. Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите обаче бил различен от посочения в договора от кредитодателя такъв в размер на 48.47 % по Договор за паричен заем кредирект № ... от 25.02.2021 година. Това било така, защото съгласно договора се дължала „неустойка” по смисъла на чл. 6.2, в случай че ищецът не предостави в срок от три дни, считано от усвояване на заемната сума, поръчител или банкова гаранция съгласно чл. 6.1 от процесния договор. Кредитодателят, залагайки като клауза на чл. 6.2 от Договор за паричен заем Кредирект № ... от 25.02.2021 година, всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът, използвайки заблуждаваща търговска практика, създавал неравноправност, която благоприятствала кредитодателя и увреждала кредитополучателя. С такива клаузи в договорите „СИТИ КЕШ“ ООД целяло да заблуди кредитополучателя в частта относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целите договори, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК, във връзка с чл. 19 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водело до 1 нищожността му. Годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Това се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 6.1 от процесния договор ищецът следвало да предостави в срок от 3 дни обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея и след като отговаряло на посочените от кредитора условия, да приеме представената банкова гаранция или да сключи договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем, или в противен случай се дължала неустойка, която била определена в размер на 1 068,57 лева. Неустойката се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита, отразена била в погасителния план и представлявала неразделна част от договора. Поставените в чл. 6.1 условия, които ищецът задължително трябвало да изпълни, за да не дължи неустойка, били следните: да предостави поръчител, отговарящ на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия към договора за заем или да представи като обезпечение банкова гаранция.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия при сключване на индивидуалния договор страните можели да уговорят предоставянето на някое от следните обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогА.и договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погА.и задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход или предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва. Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това процесния договор за кредит бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал.

11, т. 20 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използвала в 2 настоящия случай, с цел свръхпечалба на Кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречила на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласил, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала или била в съС.ие да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била фактически точна и имала за резултат или било възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в чл. 6.1 от процесния договор било уговорено съответният заем да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящи на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на критериите, визирани в Общите условия към договора, същият дължал на кредитора „неустойка“ съгласно договора за кредит. Неустойката се начислявала пропорционално към всяка вноска по кредита, тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително. Иначе казано, вноските по кредита ставали значително по-големи.

Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. „Неизпълнението“ на задължението от ищеца да представи банкова гаранция или да посочи поръчител, отговарящи на конкретни условия вдигало лихвения процент на кредита на месец няколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че „неустойката“ била уговорена и в погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължал само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целило да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на 3 техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. В продължение на изложеното, клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо до 3 дни от усвояване на заемната сума е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита бил отпуснат, като ако не го направил, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта била, ако имало съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика съответствала на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. В заключение, посоченият лихвен процент в договора от 40.05 % не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва и не е добавена в ГПР като разход по кредита, въпреки че несъмнено е такъв. Поради по-високия лихвен процент нараствал и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл.

3.5 от договора в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл.

5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като това обстоятелство водело до нищожност на договорното съглашение. Уговорената неустойка в чл. 6.2 от Договор за паричен заем кредирект № ... от 25.02.2021 година била нищожна. С така уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай уговорената неустойка била в по-голям размер спрямо размера на отпуснатия заем, като по никакъв начин уговорената неустойка не обезщетявала кредитора за претърпените от него вреди, нито служела за обезпечение на задължението по договора за кредит, а още по-малко го санкционирала, предвид факта че нямало увреждащо действие за кредитора към момента на реализиране на фактическия състав по въпросната клауза от договора. Единствената цел, която се преследвала с тази разпоредба, била свръхпечалба на заемодателя. Процесната неустойка също така била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно била нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не можел да влияе върху съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от дружеството-кредитор и съответно не била индивидуално уговорена. Уговорената в чл. 6.2. от процесния договор за потребителски кредит, неустойка била неравноправна, тъй като 4 представлявала уговорка във вреда на потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството че задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Главното задължение на заемателя по договора за заем (кредит) било да върне заетата сума и да плати уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Изцяло липсвал обезпечителният елемент на неустойката, тъй като такава щяла да се дължи и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника.