Решение № 183 от 11.03.2026, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 183 гр. Шумен, 11.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, V-И СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Зара Ех. Иванова при участието на секретаря Стела Любч. Димитрова като разгледа докладваното от Зара Ех. Иванова Гражданско дело № 20253630101758 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД.

Делото е образувано по искова молба подадена от И. К. К., ЕГН **********, адрес:гр.Шумен, ул.“***“ №3, вх.2, ет.7, ап.46 срещу "***" ЕАД, ЕИК 175330437, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "***" № 146 (сграда А), ет. 2, "Бизнес център България" и "***" ЕООД, ЕИК 203508899, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "***" № 146 (сграда А), ет. 2, "Бизнес център България", в която твърди, че ищцата е сключила с ответника Договор за потребителски кредит №2254779/30.06.2020 г. за сумата 200 лева.

Съгласно 4, ал.1 от същия договор е следвало да сключи договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник "***" ЕООД, за обезпечаване на вземанията по договора за кредит. На 30.06.2020г. сключва договора за поръчителство, по който следва да заплати сумата 60,21 лева.

По договора за кредит е заплатила сумата от 13,48 лева, а по договора за поръчителство сумата 60,21 лева.

Счита, че договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК Не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, която разпоредба сочи, че договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума дължима от потребителя, дължима към момента на сключване на договора.

Счита, че ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция. В случая не ставало ясно кои разходи са включени в ГПР и поконкретно дали освен лихвата в ГПР е включена и таксата гарант.

Наред с това договорът за кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ГПР, т.к. сумата която се претендира по 1 договора за поръчителство не е включена в размера на ГПР.

Извън горното, след извършена справка в ТР по партидата на ответниците се установява, че те са свързани лица, т.к. едноличен собственик на капитала на „***“ ЕООД е „***“ АД. От това ищецът прави извод, че възнаграждението по договора за поръчителство впоследствие се разпределя като печалба на кредитора по договора за кредит.

Поради всичко изложено по-горе счита, че договорът за кредит се явява недействителен и следва да бъде върнато платеното по него.

По отношение на втория осъдителен иск, счита, че договорът за поръчителство от 30.06.2020 г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, предл. второ вр. чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143 от ЗЗП.

Първото посочено основание за нищожност „накърняване на добрите нрави“ ищецът обосновава с наличието на значителна нееквивалентност на престациите, с което се нарушава принципа на добросъвестност. В настоящият случай такава нееквивалентност е налице, т.к. сумата която се претендира по този договор е в размер на над 40% от сумата на отпуснатия кредит. Отделно от това сумата за поръчител се заплаща без потребителят да получава насрещна престация, напротив той трябва да сключи този договор и то с предварително избрано от заемодателя дружество.

Договорът за поръчителство е нищожен защото с него се нарушава и нормативно определения размер на ГПР.

Като основание за нищожност посочва и факта, че поръчителя и заемодателя са свързани лица, което обстоятелство беше подробно посочено по-горе.

На последно място счита, че договора за поръчителство е недействителен на основание чл.143, ал.1 и ал.2, т.19 от ЗЗП - същият е сключен във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност.

Предвид изложеното по-горе моли да бъде постановено решение, по силата на което първият ответник "***" ЕАД, да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 13,48 лева- платена без основание по недействителен Договор за потребителски кредит №2254779/30.06.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното и изплащане.

Да бъде осъден вторият ответник " ***" ЕООД, да заплати на ищеца сумата 60,21 лева - недължимо платена по недействителен Договор за предоставяне на поръчителство от 30.06.2020 г.

Претендира разноски, включително адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв.

В хода на делото ищецът заявява намаление на първия иск до размер на 3,51 лева и по втория иск до размер на 20,07 лева, което изменение на исковете е допуснато с протоколно определение от 04.12.2025г., като за разликата от намалените размери до първоначално предявените производството по делото е прекратено.

Ответникът „***“ АД представя писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който оспорва предявения спрямо него иск.

Оспорва твърдението на ищеца, че следва при изчисляване на ГПР 2 следва да се включи и сумата по договора за поръчителство. Не оспорва твърдението на ищеца, че при изчисление на ГРП тази сума не е включена.

Оспорва твърдението, че за ищеца било задължително сключването на договор за поръчителство точно с другия ответник "***" ЕООД. В договора за кредит тази възможност била уговорена като право, а не задължение. При това положение, след като поръчителството не е задължително, то и разходите на потребителя във връзка със сключването му, не следва да се включват при изчисляване на ГПР. Освен това договорът за предоставяне на поръчителство между ищеца и втория ответник е договор за поръчка по смисъла на чл.280 и сл. от ЗЗД, затова и възнаграждението не следва да се включва в ГПР На последно място заявява, че дори и да се приемат за основателни доводите на ищеца за свързаност между двамата ответника, това обстоятелство може да се възприеме единствено като основание за недействителност на клаузата в договора за предоставяне на поръчителство, съгласно която ищецът дължи възнаграждение по този договор.

Съобразно изложеното моли да бъде отхвърлен предявения спрямо него иск. Моли да бъде отхвърлена претенцията за разноски на ищеца, като оспорва, че ищецът е материално затруднено лице, съответно оспорва наличието на предпоставките по чл.28, ал.1, т.2 от ЗАдв. В условията на евентуалност, моли ако бъдат присъдени разноски да бъде съобразена актуалната съдебна практика, която цитира.

Ответникът "***" ЕООД, също оспорва заявената спрямо него претенция. Излага подробни съображения защо възнаграждението по договора за поръчителство не следва да се включва в ГПР по договора за кредит.

Оспорва и твърденията, че с плащане на възнаграждението по договора за поръчителство не се достига до неоснователно обогатяване на заемодателя.

Поради горното моли искът спрямо него да бъде отхвърлен, моли да бъде отхвърлена претенцията за разноски на ищеца, като оспорва, че ищецът е материално затруднено лице, съответно оспорва наличието на предпоставките по чл.28, ал.1, т.2 от ЗАдв. В условията на евентуалност, моли ако бъдат присъдени разноски да бъде съобразена актуалната съдебна практика, която цитира.

Съдът въз основа на събраните по делото доказателства прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, за връщане на дадено поради начална липса на основание, при които в тежест на ищеца е да установи да установи в условията на главно и пълно доказване заплащането на процесните суми в полза на ответните дружества, които от своя страна следва да докажат наличието на валидно облигационно основание за получаването й, респективно нейното задържане.

По отношение на предявения иск срещу "***" ЕАД

По делото е безспорно установено, че страните са сключили Договор за потребителски кредит №2254779/30.06.2020 г., който има характеристиките 3 на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския кредит (ЗПК), тъй като ищецът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а ответникът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити.

Поради характера на договора, същият следва да е подчинен на императивните изисквания въведени със ЗПК. Ищецът твърди, че договорът е сключен в противоречие с такава норма, а именно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗЙК .

Настоящият състав, съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 48,21% не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат включени при определяне на коректния процент на годишния процент на разходите.

Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C-714/22 , член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В конкретния случай съдът намира, че поемането на задължение по Договор за предоставяне на поръчителство от 30.06.2020 г. не е предвидено изрично като задължително условие за сключване на договора, но то представлява търговска практика на кредитора, която цели да прикрие действителните разходи по кредита. Този извод следва от вмененото безусловно задължение на потребителя да заплаща възнаграждението на поръчителя на падежните дати по договора за кредит. Съдът приема, че сумата от представляваща възнаграждение по договора за поръчителство, представлява разход, който потребителят следва да заплати във връзка със сключването и изпълнението на договора за потребителски кредит, тази сума представлява общ разход по кредита, поради което следва да бъде взета предвид при определяне на ГПР по процесния договор. Невключването на възнаграждението в ГПР създава невярна представа у потребителя относно действителния размер на общите разходи по кредита, така че той да съответства на установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум.

Тези изводи не се променят от обстоятелството, че претендираното "възнаграждение" за поръчителство формално намира своето основание в отделен договор за поръчителство, сключен с друго дружество. Договорът за поръчителство, както и този за предоставяне на потребителски кредит, следва да се разглеждат като част от едно цяло, доколкото сключването на първия е 4 изрично предвидено в чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит.

Установява се, че на практика договорът за потребителски кредит не би бил сключен без начисляване на посочената сума. Предвид изложеното е видно, че за да бъде отпуснат на практика процесния потребителски кредит, кредиторът обичайно и по принцип задължава потребителят да заплаща допълнително "възнаграждение" за поръчителство (без значение от наименованието). Тоест това представлява конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по този кредит. Още повече, че същата сума се получава по банкова сметка на кредитодателя, каквато възможност е предвидена и в чл. 8, ал. 4 от договора за поръчителство. По тези причини, същата сума следва да се включи в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК .

По тези съображения, съдът намира, че на основание чл. 22 от ЗПК, процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, ето защо ищецът, на основание чл.23 от ЗПК дължи връщане само на чистата стойност на кредита.