Решение № 108 от 21.02.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 108 гр. София, 21.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка Борилова

Членове:

Зорница Гладилова

Мария Райкинска при участието на секретаря Павлина Ив. Христова като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело № 20221001000933 по описа за 2022 година взе предвид следното:

Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по две въззивни жалби - и двете насочени против Решение № 261972/14.06.2022 г. по гр.д. № 14327/2020 г. по описа на СГС, ГО.

Въззивната жалба на „Профи кредит България“ЕООД, ЕИК 175074752, чрез адв.Х. е насочена против частта от обжалваното решение, с която първоинстанционният съд е осъдил този въззивник да преустанови действията си, с които нарушава колективните интереси на потребителите и които се изразяват във включването в Общите условия към договора за потребителски кредит , с които се предоставят кредити на физически лица, на следните клаузи, предвиждащи предоставянето на една или всички от посочените допълнителни услуги срещу заплащане: 1/ Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит; 2/ Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3/ Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4/ възможност за смяна на датата на падеж; 5/ Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, както и в частта, с която на „Профи Кредит България“ЕООД е забранено прилагането на така посочените клаузи в бъдеще, вкл. посочването им в бъдещи версии на Общите условия, приложими за потребителски кредити, предлагани на физически лица.

Поддържа се, че в посочената му част първоинстанционното решение е недопустимо, като постановено по недопустим иск, поради отсъствието на определяем колективен интерес, който да е общ за цяла група лица, от чието име се предявява иска. Такъв колективен интерес в случая не бил налице, защото заявеното в исковата молба увреждане засягало не колективен, а личен интерес, който би бил различен за всеки от потребителите, сключили договори, предвид спецификите на неговото правоотношение с въззивната банка.

Интересът на потребителите в случаи като процесния би бил индивидуален и защитата му била възможна само в рамките на индивидуално исково производство.

1

Отделно с предявеният иск не се целяла и не можело да се постигне защита на колективен интерес, т.к. задължението за плащане на такса за описаните в исковата молба допълнителни услуги не се дължи и заплаща от всеки потребител, сключил договор за потребителски кредит с банката въззивник, а само ако потребителят е поискал да ползва подобни услуги, поради което и конкретните последици на твърдяното нарушение биха засегнали само патримониума на заплатилото ги лице - т.е. приложим за защита на неговите права е общия исков ред, а не специалния по чл.379 ГПК.

Поддържа се в обобщение, че включването на клаузи за допълнителни услуги в общите условия и типови договори, чието преустановяване се иска, не засяга колективния интерес, т.к. евентуално засегнато би било конкретно лице, на което е начислен, респ. платило е такава. Освен това таксата би била в различен размер за различните потребители, защото размерът й зависи от размера на усвоената главница.

На отделно основание обжалваното решение било недопустимо, като постановено по недопустим иск и защото ищецът не доказал съответствие с изискването на чл.381, ал.1 ГПК сериозно и добросъвестно да защити интереса на класа, който счита, че защитава, нито възможността да понесе тежестите, свързани с воденето на делото.

Единственото ангажирано от него доказателство в тази връзка било извлечение от негова банкова сметка към определена дата, от което се вижда, че по нея има определена разполагаема наличност. То обаче не доказвало наличие на възможност аз защита на колективен интерес, т.к. не дава представа за цялостното икономическо състояние на ищеца и дали то позволява поемането на защита и разноски по делото.

Представената от ищеца по делото заповед за включването му в списъка на организациите, които могат да провеждат защита на колективен интерес имала отношение към неговата легитимация, но не и към неговата компетентност.

На отделно основание във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част, като постановено в противоречие с материалния закон - чл.10а, ал.2 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК.

Поддържа се, че в случая предвидената в общите условия /ОУ/ услуга имала за предмет не приоритетно разглеждане на договор за кредит, а на искане за отпускане на кредит - т.е. преценка от страна на кредитора дали да одобри искането за кредит и да пристъпи към подписването на договор. Всеки кандидатстващ за такъв подава искане, вкл. получава задължителна преддоговорна информация. Затова приоритетното разглеждане нямало отношение към изплащането на кредита, а касаело само предварителен етап от отношенията между страните по договора за потребителски кредит /ДПК/.

Услугата за приоритетно разглеждане не била услуга за усвояване на кредита, респ. таксата за нея не била такса за услуга по усвояване на кредита и уговарянето й не съставлявало нарушение на чл.10а, ал.2 ЗПК.

Услугата, при ползването на която кредитополучателят има право едностранно и без допълнително съгласие от страна на кредитора да променя погасителния план, предвидено в т.15.2 от ОУ /версия 3/01.06.2020 г./ имала за предмет гарантиране на правото на кредитополучателя едностранно да отлага или намалява размера на вноските по кредита.

Доколкото в рамките на кредитното правоотношение потребителят имал право да поиска отлагане на вноски или намаляване по размер на вноска по кредита, но кредиторът не бил длъжен да се съгласява с това искане, то ако е уговорено ползването на допълнителната услуга за едностранна промяна на погасителния план от страна на кредитополучателя, както предвижда горепосочения текст от ОУ, кредиторът бил задължен и обвързан от искането и не можел да преценява дали да отложи, респ. намали размера на вноска - бил длъжен да го направи.

В този смисъл и услугите, свързани с възможността за промяна на срока за плащане на вноски, намаляване размера на вноски - т.е. услуги, при ползването на които кредитополучателят има право едностранно и без допълнително съгласие от страна на кредитора да променя погасителния пран, не влизали в противоречие със закона и уговарянето на възнаграждение за тази услуга не било в разрез с правилото на чл.10а, ал.2 ЗПК. Тези услуги не били за управление на кредита, т.к. с предоставянето им на 2 потребителя кредитът не се управлявал от кредитора - това право се предоставяло на кредиторолучателя и само той можел да реши дали да го упражни.

Отделно от изложеното неправилни били изводите на първоинстанционния съд, че възнаграждението за обсъжданите допълнителни и незадължителни услуги попадало в обхвана на ГПР /годишния процент на разходите/.

Поддържа се във връзка с това оплакване, че таксата за предоставяне на допълнителните услуги не отговаряла на нито една от характеристиките на общ разход на кредита, което понятие било дефинирано в § 1, т.1 от ДР на ЗПК и не представлявало такъв разход, респ. - не участвало във формирането на ГПР по чл.19, ал.1 ЗПК. Допълнителните услуги били предвидени като възможност и не представлявали задължително условие за отпускане на потребителски кредит, поради което и не попадали в дефиницията на § 1, т.1 от ДР на ЗПК.

По изложените подробни доводи в подкрепа на изложените оплаквания се иска от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му от „Профи кредит България“АД част и по съществото на спора - предявения иск се отхвърли изцяло.

В отговора по тази въззивна жалба насрещната страна оспорва същата и поддържа правилност на решението в обжалваната му част.

Въззивната жалба на СНЦ “Сдружение за правна помощ на потребителите“, ЕИК 160079277, чрез адв.М. К. от АК Пловдив е насочена против частта от първоинстанционното решение, с която са отхвърлени като неоснователни предявените искове за осъждане на „Профи Кредит България“ да преустанови действията си, с които нарушава колективните интереси на потребителите, изразяващи се във: 1/ Включването в типов договор за кредит и ОУ, с които се предоставят потребителски кредити на физически лица на клауза, регламентираща размер на възнаградителната лихва от около 42% годишно и лихвен процент на ден от около 0,11%; 2/ Включването в типов договор за кредит на клауза, според която „При погасяване на главницата по ДПК кредитополучателят/солидарния длъжник имат право да получат при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка във формат на погасителен план за извършените и предстоящите плащания с посочване на дължимите плащания, сроковете и условията на извършването им“; 3/ Включването в ОУ към договор за потребителски кредит на следните клаузи: „Въз основа на влязъл в сила ДПК и при положение, че са изпълнени условията, определени от ДПК и съгласно вътрешните правила, кредиторът се задължава да предостави на клиента договорените парични средства по сметката, посочена от клиента в договора за кредит. С нарочна молба клиентът може да поиска изплащане на сумата по кредита да стане по друга сметка, независимо кой е нейния титуляр“; „Кредитополучателят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения ДПК в срок от 14 календарни дни от датата на сключването му. В случаите, когато клиентът е получил условията на договора и законоустановената допълнителна информация след датата на сключване на договора, срокът аз отказ тече от датата на получаването им. За да упражни правото си на отказ, клиентът е длъжен: да изпрати писмено уведомление до кредитора преди изтичането на срока за отказ; да върне по сметката на кредитора получената сума и да заплати лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на средствата по ДПК до датата на връщане на главницата“.

Поддържа се по отношение клаузата за възнаградителна лихва, че изводите на първоинстанционния съд в насока, че тя може да бъде предмет единствено на конкретна проверка за всеки отделен случай, е неправилен. Той почивал на неправилна интерпретация на установените по делото от ангажираните от банката писмени доказателства /“индивидуални“ договори/, като във всеки един от тях годишния лихвен процент е 41,17%.

Последният факт изключвал извод, че този процент се формирал от индивидуална преценка относно кредитната история на кредитополучателя, дадените по кредита обезпечения и т.н.

Твърди се, че посоченият размер се определя едностранно от кредитора, без да е ясно на базата на какви критерии, а единствената му цел е печалба на дружеството. Затова и нищожността на клаузата, като противоречаща на добрите нрави, не почивала на конкретни условия по всеки отделен договор - във всеки един от представените възнаградителната 3 лихва имала идентичен размер - 41,17“ на година. По този начин свободата на волята на страните по договора била ограничена, а това предпоставяло противоречие на клаузата с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, доколкото справка в ел.страница на БНБ сочела, че от януари 2013 г. до настоящия момент основния лихвен процент е 0%, а размерът на законната лихва - 10% - т.е. посоченият в типовите договори за потребителски кредит на банката в случа надвишава повече от четири пъти законната лихва.

Затова и клаузите в ДПК, регламентиращи ГЛП в размер около 42% и лихвен процент на дел в размер на около 0,11% накърняват равноправието между страните и противоречат на добрите нрави.

По отношение на клаузите, които липсват в ДПК, с които ответникът предоставя кредити на физически лица, на са включени в ОУ към тези договори, представляващи изискуемата съгласно чл.11, ал.1, т.12 и чл.11, ал.1, т.7 и т.20 от ЗПК информация.

Въпреки че първоинстанционният съд е приел, че такава информация не се съдържа в ДПК, същата била налична в ОУ към договорите, които се считат неразделна част от последните /чл.1, ал.2 ЗПК/, поради което било без значение дали същата се съдържа в типовия договор или в ОУ към него - това било въпрос на правна техника и не променяло характера на уговорката.