Определение № 2030 от 23.06.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2030 гр. София, 23.06.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно частно гражданско дело № 20261000501181 по описа за 2026 година

Производството е образувано по три частни жалби и се разглежда по реда на чл. 274 и следв. от ГПК.

Подадена е частна въззивна жалба вх. № 261366/03.02.2026г от „Емко“ООД ЕИК 0404744262 чрез адвокат Ст.С. против определение от 22.12.2025г по т.д. № 2483/2020г на СГС, 6-7 състав, с което е отхвърлена молбата на дружествоточастен жалбоподател по чл.248 ГПК за присъждане на разноски по делото съобразно представен списък по чл.80 ГПК. Поддържат се оплаквания за неправилност на определението с доводите, че жалбоподателят- ответник има право на разноски по чл.78, ал.4 ГПК при прекратяване на делото, и че не са налице изключения от правилото. Изтъква се, че производството е прекратено поради отказ на НАП от исковете, а не поради поведение на „Емко“ ООД, и че вземанията, от които НАП извлича активната си легитимация били изначално спорни, като предмет на друго дело. В тази връзка се поддържа, че „Емко“ООД не е предизвикал правния спор, напротив след узнаването за претенциите на НАП срещу „Кемира“ООД, погасил твърдените от ищеца публични задължения на „Кемира“ООД. Поддържа се, че производството е прекратено не поради плащане, а с оглед на влязлото в сила решение по адм.д. № 511/2019г на АССГ, потвърдено от ВАС и това в действителност била причината да отпадне интереса на ищеца от иска. Иска се отмяна на обжалваното определение и вместо това присъждане на разноски съобразно списъка по чл.80 ГПК.

Постъпила е частна въззивна жалба вх. № 261368/03.02.2026г от „ Кемира“ООД чрез пълномощник адв.Ст.С. против определение от 20.06.2025г по т.д. № 2483/2020г. Твърди, че определението е неправилно, тъй като в хипотезата на чл. 78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на делото, вместо да му се присъждат такива при отказ на ищеца от предявените искове.

Поддържа се, че жалбоподателят като ответник не е дал повод за завеждане на делото, защото вземанията на НАП били спорни към подаване на исковата молба и причината за отказ от исковете били влезлите в сила решения по административни дела, с които са отменени РА, съставени на жалбоподателя. Въз основа на изложеното се иска 1 отмяна на обжалваното определение.

Постъпила е частна въззивна жалба вх. № 261451/03.02.2026г от „ТМН“ООД чрез пълномощник адв.Ст.С. против определение от 20.06.2025г по т.д.

№ 2483/2020г. Твърди, че определението е неправилно, тъй като в хипотезата на чл. 78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на делото, вместо да му се присъждат такива при отказ на ищеца от предявените искове. Поддържа се, че жалбоподателят като ответник не е дал повод за завеждане на делото, защото вземанията на НАП били спорни към подаване на исковата молба и причината за отказ от исковете били влезлите в сила решения по административни дела, с които са отменени РА, съставени на ответника „Кемира“ООД. Въз основа на изложеното се иска отмяна на обжалваното определение.

В срок ответникът по жалбите Национална агенция приходи София не е подала отговор.

При служебна проверка настоящият състав констатира, че въззивните частни жалби са процесуално допустими, като подадени в срок и от надлежна страна против подлежащ на обжалване съдебен акт.

От фактическа страна се установява, че производството пред Софийски градски съд е образувано на 16.12.2020г по искова молба на Национална агенция приходи против „Кемира“ООД, „ТМН“ЕООД и „Емко“ ЕООД /частен жалбоподател/, с която са предявени искове на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, алтернативно чл.

216, ал. 1, т.2 от ДОПК, евентуално нищожността на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД на сделка, обективирана в договор за прехвърляне на акции, вместо изпълнение, сключен на 18.12.2015 г., с който „Кемира" ЕООД прехвърля на „ТМН“ ЕООД правото на собственост върху 3 517 826 броя обикновени поименни акции с номинал 1 лв. всяка от капитала на „Дунарит" АД; на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, евентуално чл.

216, ал. 1 т. 6 ДОПК и евентуално чл. 216, ал. 1, т. 2 от ДОПК евентуално нищожността на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД на сделката, обективирана в договор за продажба на акции от 05.03.2016 г., с който „Кемира“ ЕООД продава на „ТМН“ ЕООД собствените си 4 443 600 броя обикновени поименни акции с право на глас и номинал 1 лв. всяка от капитала на „Дунарит“ АД, както и в случай, че исковете се уважат, да се обяви на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, евентуално чл. 216, ал. 1, т. 2 от ДОПК недействителността по отношение на НАП, евентуално нищожността на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД на последвалите сделки сключени между „Кемира“ ЕООД, „ТМН” ООД и „ЕМКО” ЕООД;

Изложени са обстойно фактическите обстоятелства, на които се основават исковете, както и целения правен интерес от прогласяване недействителността на поредицата от увреждащи сделки, която ще доведе до възможността НАП да насочи принудително изпълнение към акциите от капитала на „Дунарит“ АД за погасяване на публичните задължения на „Кемира“ ЕООД. Тези акции към настоящия момент се твърди да са собственост на „ЕМКО“ ООД – спрямо тях приходната агенция ще може да насочи принудително изпълнение при уважаване на исковете. Посочено е също и че публичните задължения на „Кемира“ЕООД произтичат от издаден РА №Р22002217003813-091-001/30.08.2018г. в приключило ревизионно производство, с който са установени публични задължения на дружеството в особено големи размери.

Изтъква се, че въпреки знанието за ревизионно производство първият ответник „Кемира“ООД е извършило разпоредителни сделки с всички притежавани 7 961 426бр. обикновени поименни акции от капитала на „Дунарит“АД в полза на „ТМН“ЕООД /свързано лице/ за сумата от 11 723 312лв без реално плащане и на значително 2 занижена цена спрямо пазарната цена, което дружество се е разпоредило с тях в полза на третия ответник „Емко“ЕООД. Тези разпоредителни действия се сочат за извършени при наличието на вписан запор от НАП върху активите на „Кемира“ООД.

В срока за отговор частният жалбоподател „Емко“ООД е представил платежно нареждане от 08.04.2021г за погасяване на главницата по РА от 30.08.2018г. и заедно с това поискал отмяна по реда на чл.402 ал.2 ГПК на наложените обезпечителни меркизапор върху 7 961 426 бр. поименни акции, поддържайки че публичните задължения на „Кемира“ООД са погасени и за НАП е отпаднал правния интерес от исковете.

В хода на производството ищецът не е оспорил плащането на главницата по ревизионния акт, но е възразил против погасителния ефект на цялото задължение, включващо лихви. За установяване на точния размер на публичните задължения е приета счетоводна експертиза и даден ход по същество. В срока за писмени бележки е представено влязло в сила решение по адм.дело № 7180/2024г първо отд. по описа на ВАС, с което се потвърждава решение на АССГ, отменящо ревизионен акт на ТД на НАП, установяващ публичните задължения на „Кемира“ООД /междувременно обявено в несъстоятелност/. Последвала е молба от НАП от 29.01.2025г, с която е заявено намаляване на исковата претенция до размер от 58 248,87лв и съответно за разликата до пълния размер 12 050 000лв е направен частичен отказ от иска, а в последствие с молба от 12.06.2025г и отказ за останалата част от претенцията, позовавайки се на направено допълнително плащане от „Кемира „ООД /н/ от 59 000лв на 20.05.2025г по изп. дело № 170252015/2017г на НАП.

С определение от 20.06.2025г първоинстанционният съд е прекратил производството на осн. чл. 233 ГПК, поради отказ от исковете и осъдил тримата ответници да заплатят на НАП разноски в размер на 1360лв.

С молба от 01.07.2025г по чл.248 ГПК „Емко“ООД е поискал изменение на определението в частта за присъдените му разноски и вместо това осъждане на приходната агенция да му заплати сторените съгласно списък по чл.80 ГПК, едновременно с което частни жалби /приети от съда като молби по чл.248 ГПК/ са подадени и от другите две дружества - ответници.

С обжалваното определение от 22.12.2025г първоинстанционният съд е отхвърлил молбите по чл.248 ГПК и на трите дружества /частни жалбоподатели/ с мотивите, че чл. 78, ал.4 ГПК допуска изключения от общото правило, че разноски се следват само на ответника при прекратяване поради отказ/оттегляне на иска, и че такива са случаите при които ответникът въпреки крайния изход на делото е дал повод за неговото завеждане с извънсъдебното си поведение (действие или бездействие), с което неоснователно е претендирал/отричал спорното материално право, или след образуването му, предприема действия, с които обезсмисля съдебната защита на ищеца по спора (най-често чрез плащане в хода на процеса).

Определението е правилно.

Всяка страна има право да иска от противната страна да й заплати направените по делото разноски, ако се окаже, че противната страна е предизвикала нуждата от делото чрез неоснователно свое правно твърдение (оспорване на съществуващо право или претендиране на несъществуващо право). По общо правило разноските се дължат от страната, която с поведението си е причинила възникването на съдебния спор, като израз на което са текстовете на чл.78, ал.1-4 ГПК.

Последователно в първите три алинеи на чл.78 на ГПК е прокарана идеята, че разноски се дължат винаги, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера, 3 което не дава основание да се изключи за разпоредбата на ал. 4 на чл. 78 ГПК, само защото изрично не е посочена в нея. Според преобладаващата съдебна практика, която се споделя напълно и от настоящия съдебен състав, произнасянето по отговорността за разноски в хипотеза на пълно или частично прекратяване на производството по делото поради оттегляне или отказ от исковите претенции е в зависимост от преценката на съда на конкретните причини, наложили предявяването на иска и извършването на разноски по делото, както и на настъпилите след завеждането на делото факти, довели до отпадане на правния интерес от воденето на този иск, респ. до неговото оттегляне.

В случая следва да намери приложение по аналогия нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като фактическият състав на отговорността за разноски във всички случаи включва неоснователно предизвикан правен спор. Не би могло да се приеме, че при прекратяване на делото поради оттегляне, респ. отказ от иска, е без значение дали същото е извършено с оглед процесуалното поведение на ответника. Следователно, при прекратяване на делото ответникът има право на разноски, ако с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, а ако е дал повод за завеждане на делото, същият няма право на разноски, като следва да възстанови тези, извършени от ищеца. И в двата случая на присъждане подлежат само сторените до момента на прекратяване на производството разноски, доказани по съответния начин (пр. определение № 240 от 11.05.2016 г. по ч. т. д. № 765/2016 г., ІІ т.о., ВКС, определение № 703 от 13.10.2014 г. по ч. т. д. № 2472/2014 г., І т.о., ВКС, определение № 149 от 22.03.2012 г. по ч. гр. д. № 3/2012 г., І г.о., ВКС, определение № 127 от 24.02.2012 г. по ч. т. д. № 926/2011 г., ІІ т.о., ВКС, определение № 207 от 16.04.2010 г. по ч. гр. д. № 216/2010 г., ІІІ г.о., ВКС, определение № 571 от 14.07.2010 г. по ч. т. д. № 558/2010 г., ІІ т.о., ВКС). Последователно (включително в преобладаваща част от цитираните съдебни актове) се поддържа, че приемането на противното не държи сметка за фактическия състав на отговорността за разноски, но също и поставя ищеца в неблагоприятното положение да продължава дело, от което вече няма интерес поради постигане на целените с иска правни последици само за присъждане на направените разноски.

Когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на висящия процес (включително поради плащане на сумата след завеждане на исковата молба), на ищеца се дължат разноски, дори когато той е направил отказ или е оттеглил предявения иск (в този смисъл определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г., ВКС, I г. о., определение № 625/24.11.2015 г. по ч. т. д. № 3056/2015 г., ВКС, I т. о., определение № 767/05.09.12 по ч. т. д. № 251/2012 г., ВКС, ІІ т. о., определение № 518/15.06.2012 г. по ч. т. д. № 156/2011 г., ВКС, ІІ т. о. ) В конкретния случай исковете на НАП целят прогласяване относителната недействителност на поредица увреждащи сделки, чиито правен интерес е откриване възможността пред приходната агенция да насочи принудително изпълнение към акциите от капитала на „Дунарит“ АД за събиране на публичните задължения на длъжника „Кемира“ ЕООД, които към момента се твърди да са собственост на „ЕМКО“ ООД. Процесуалната легитимация на НАП произтича от твърденията, че е кредитор на „Кемира“ООД, а материалната от доказване на това качество в процеса, в зависимост от което е поставено правото й да оспорва сключените между публичния длъжник и третите лица разпоредителни сделки. С извършеното в хода на процеса плащане на публичните задължения е постигнат целения в принудителното изпълнение правен резултат, с което отпада правния интерес от исковете. Плащането е извършено след предявяване на иска, поради което поведението на ответниците 4 публичен длъжник, респ. третите лица, придобили негови активи след вписан върху тях запор, се явяват причина за завеждане на делото и дължат разноски.

Разпечатката съдържа 30 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/627a8aa6-6255-4f5f-8d3f-6a4a18c5e775