Определение № 4751 от 31.10.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4751

******** 30.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова мл.с. Гинка Т. Иванова като разгледа докладваното от мл.с. Гинка Т. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20243100502040 по описа за 2024 година Производство по чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК Образувано по частна жалба на от Г. А. К. ЕГН ********** срещу Определение №7616/05.07.2024г. по гр.д. № 14936/2023г. по описа на Районен съд-Варна, 18 състав , с което е оставено без уважение молба с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

В частната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Изразява се несъгласие с формираните изводи на първоинстанционният съд, че справедливия размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство се явява сумата от 100 лева. В подкрепа на искането си в частната жалба, процесуалният представител Д., се позовава на Решение по дело C -438/22 на СЕС, като счита, че настоящият случай не попада в обхвата на хипотезата, в която следва да бъде присъдено възнаграждение в по – нисък размер от минимално предвидения в Наредбата № 1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Счита, че с оглед изведеното разрешение по дело C- 57/15 на СЕС , нормата на чл. 78,ал. 5 трябва да отговаря на понятието разумност и пропорционалност. Сочи се съдебна практика на ВКС в подкрепа на изложеното. Доразвива становището си, като отбелязва, че според ВКС иск за нищожност на клаузата за неустойка по договор за потребителски кредит представлява правна сложност.

Акцентира се и върху обстоятелството, че процесуалното представителство по настоящото дело е осъществено при предварително и реално заплащане н адвокатския труд. Сочи още, че присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева е осем пъти под предвидения в Наредбата минимален размер от 800 лева за двата иска в условията на обективно кумулативно съединяване. Твърди се, че договорите за кредит сключени с ответника и 1 съдържащи неравноправни клаузи и водещи до неоснователно обогатяване представляват поне петцифрено число. В заключение счита, че заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на960 лева е справедливо и не е прекомерено. Дори ако съда намали адвокатското възнаграждение, намира за справедливо такова в размер на 800 лева, съответно по 400 лева за всеки един обективно кумулативно съединените искове. При условията на евентуалност, счита, че следва да бъдат присъдено адвокатско възнаграждение само за един от предявените при условията на обективно кумулативно съединени искове и с то да се намали до предвидения в чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата в размер на 400 лева.

С оглед на посоченото , моли определението на Районен съд- Варна, с което е оставена без уважение молба с правно основание чл. 248 ГПК да бъде отемнено и да бъде постановено ново , с което да се измени Решението на първоинстанционният съд в частта за разноските, поради неправилното им определяне.

В отговора по чл. 276 от ГПК, въззиваемата страна „Сити Кеш“ изрзаява становище за неоснователност на частната жалба. Счита, че присъденото адвокатско възнаграждение на процесулания представител е съобразено с практиката на СЕС. По отношение на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 960 лева , изразява становище, че същото е многократно по високо от материалния интерес на осъдителния иск, което от своя страна води до неоснователно разместване на блага, а по арг. от чл.3 ГПК и до злоупотреба с процесуални права. Твърди, че делото е приключило без събиране на гласни доказателства й при отсъствие на пълномощника на ищеца. Анализира подробно съдебна практика в тази насока, като акцентира върху броя на заведени дела/ общо двадесет и едно еднотипни/ срещу ответника. В отговора на частната жалба се застъпва и становище за недължимост на адвокатското възнаграждение. В подкрепа на това въззиваемата страна, се позовава на съдебна практика постановена по дела с нейно участие. Счита, че този вид съдебни производства не следва да се превръща в източник на генериране на разноски , надхвърлящи многократно материалния интерес по делата, като следва да се съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК. С оглед на наведените възражения в отговора си, иска частната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна.

Варненски окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на страните, както и служебно всички правно релевантни факти, приема следното:

Частната жалба е допустима , подадена е в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата ДТ, като е изпълнена процедурата по чл. 276 от ГПК. Разгледана по същество е неоснователна.

С решение № 1561/07.05.2024г. постановено по гр.д. № 14936 по описа за 2023 на Районен съд –Варна, е прогласена за нищожна поради противоречието й със закона т. 3.10 от Договор за паричен заем № 809695/06.02.2023 г., предвиждаща заплащането на „такса за експресно 2 разглеждане“, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, по иска на Г. А. К., ЕГН **********, от ******** срещу „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление гр. София. Дружеството е осъдено да заплати на Г. А. К., ЕГН **********, , сумата от 35.66 лева /тридесет и пет лева и шестдесет и шест стотинки/, представляваща платена без основание „такса за експресно разглеждане“ по Договор за паричен заем № 809695/06.02.2023 г., ведно със законната лихва, считано от момента на депозиране на исковата молба в съда – 16.11.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, както и сумата от 185 /сто осемдесет и пет/ лева, представляваща извършени по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, от които адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева.

В срока за обжалване на Решението, Г. К. чрез адв. А. Д. е депозирала молба за неговото изменение в частта досежно присъденото и адвокатско възнаграждение като е формулирано искане да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ищцовата страна в размер на 960 лева.

С определение, предмет на настоящата въззивна проверка, съдът е оставил молбата без уважение, като е приел, че защитата на ищеца по подобно дело не разкрива специфики, които да обуславят завишен размер на адвокатското възнаграждение. Установил е още, че ищцата, чрез един и същи процесуален представител, в рамките на по-малко от осем месеца е инициирала двадесет и седем искови производства срещу кредитни институции.

Съдът съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24г. по дело С-438/22 е прието, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл.101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл.633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът с фиксираните в Наредба №1/09.07.04г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в понисък размер.

Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата 3 могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото.

От доказателствата по делото става ясно, че са предявени два иска – иск с правно основание чл. 26 ЗЗД и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с цена на иска 35.66 лева.

В разглеждания случай съдът отчита, че защитата на ищцовата страна се изразява в подаване на искова молба и осъществяване на процесуално представителство в проведено едно открито съдебно заседание без събиране на други доказателства, освен вече представените писмени такива.

Действително касае се за потребителски спор, който обаче не се отличава с особена сложност с оглед типичните за потребителските спорове възражения и наличието на многобройна и постоянна съдебна практика по идентични дела.

Макар в настоящия случай да се касае до два обективно кумулативно съединени иска, не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение за всеки от тях – както неоснователно поддържа частния жалбоподател, тъй като и двата иска се основават на облигационно правоотношение, произтичащо от един и същ юридически факт- сключването на един и същ договор, ангажирани са едни и същи доказателства и са извършени идентични правни действия от пълномощника. Ето защо и с оглед идентичната защита в случая не са налице основания за присъждане на адвокатско възнаграждение поотделно за двата иска.

Нещо повече, прилагане на правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, без да се държи сметка за общия материален интерес във всеки отделен случай, би довело до присъждане на възнаграждения в размери надвишаващи материалният интерес, водещо не само до неоснователно обогатяване, но и до злоупотреба с права.

Въззивният съд приема, че възнаграждението на процесуалният представител на ищеца за двата иска с оглед правната и фактическа сложност в размер на 480 лв. за всеки от тези искове е силно завишена, като следва да се съобрази цитираната практика на СЕС досежно възможностите на съда да определя като правоприлагащ орган размерите на адвокатските възнаграждения съобразявайки обективните критерии.

Не на последно място, следва да се отбележи , че по делото са налице данни за наличието на образувани и други дела от ищеца срещу ответника с идентичен предмет, основани на същия договор. Образуването на множество отделни производства между едни и същи страни и произтичащи от един и същ правопораждащ факт неминуемо сочи на стремеж за генериране на разноски, което не съответства както на целта на съдебната защита, така и на изискването за добросъвестно упражняване на процесуални права, което от своя страна е в разрез с разпоредбата на чл.3 ГПК. В този случай , първоинстанционният съд не е следвало да присъжда разноски на ищеца за 4 адвокатско възнаграждение предвид наличие на данни за злоупотреба с права, което е в нарушение на принципа за добросъвестност.

В настоящият случай обаче, съгласно забраната на чл. 271, ал. 1, изр.2 положението на жалбоподателя не може да се влошава, ако определението не е обжалвано от другата страна. Поради, което за настоящата въззивна инстанция не съществува възможност да коригира обжалваното определението. Ето защо, същото следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение 7616/05.07.2024г., постановено по гр.д.

№14936/2023г. на Районен съд- Варна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5