Решение № 6079 от 09.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6079 гр. София, 09.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Славка Кр. Димитрова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100503044 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 21041/19.12.2023 г. по гр.д. № 27295/2023 г. по описа на СРС, 26 състав, са отхвърлени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД, предявени от ищеца К. К. Ф., ЕГН ********, срещу ответника Е.

Е. С., ЕГН **********, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата о т 12 585 лв., представляваща непогасена главница по договор за паричен заем от 27.05.2015 г. и анекс към него от 30.10.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, за сумата от 6495,20 лв. – договорна лихва върху главницата за периода 01.07.2018 г. – 01.05.2023 г., както и за сумата от 255,10 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди от неизпълнението на договорното задължение на ответницата, изразяващи се в заплатени такси за изготвяне на нотариални покани и възнаграждение на адвокат.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника сумата от 2400 1 лв.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – К. Ф..

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Въззивникът счита, че валидността на договора за заем от 2015 г. не е предмет на делото, тъй като не е оспорена от ответника. Изразява несъгласие с изводите на съда за нищожност на договора за заем поради противоречие със закона и добрите нрави и заобикаляне на закона. Неправилно съдът не споделил практиката на ВКС, според която нарушението на чл. 3 ЗОПБ води до административнонаказателна отговорност и няма гражданскоправни последици. Оспорва изводите на съда по отношение на сторените разходи за събиране на кредита. Счита, че клаузите за договорна лихва и за мораторна лихва не са нищожни. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено и исковете да бъдат уважени. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че неустоечните клаузи и тези за договорна лихва са нищожни поради противоречие с добрите нрави. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 19.05.2023 г., уточнена с молба от 07.06.2023 г., с която са предявени от ищеца К. К. Ф., ЕГН ********, срещу ответника Е. Е. С., ЕГН **********, обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 12 585 лв., представляваща непогасена главница по договор за паричен заем от 27.05.2015 г. и анекс към него от 30.10.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, за сумата от 6495,20 лв. – договорна лихва върху главницата за периода 01.07.2018 г. – 01.05.2023 г., както и за сумата от 255,10 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди 2 от неизпълнението на договорното задължение на ответницата, изразяващи се в заплатени такси за изготвяне на нотариални покани и възнаграждение на адвокат.

Ищецът твърди, че на 27.05.2015 г. между страните е сключен договор за паричен заем, по силата на който ищецът като заемодател е предоставил на ответника като заемополучател сума в размер на 15 730 евро. Предвидено било ответникът да върне заемната сума на 22 равни ежемесечни вноски по 715 евро. Предаването на сумата било удостоверено в разписка с нотариална заверка на подписа от същата дата. На 30.10.2018 г. бил подписан анекс към договора за заем, по силата на който заемателят се съгласил, че към 30.06.2018 г. дължи на ищеца остатък от заема в размер на 6435 евро, които следва да бъдат заплатени на 9 равни месечни вноски от по 715 евро. В т. 3 от анекса било предвидено, че, считано от 01.07.2018 г., заемателят ще дължи на заемодателя ежемесечно 2 % лихва, начислена върху оставащата главница.

Срокът на договора бил продължен до 30.10.2019 г. За периода от 01.07.2018 г. до 13.07.2020 г. не постъпили никакви суми за погасяване на главницата, а натрупаните лихви били в размер на 48 % от дълга – 6040,80 лв. Впоследствие – на 13.07.2020 г. и на 18.06.2021 г., ответникът заплатил съответно 1600 лв. и 1400 лв., които ищецът отнася към погасяване на задължението за лихва. На 28.01.2022 г. било отправен нотариална покана до ответника, като на 04.02.2022 г. и на 14.02.2022 г. постъпили съответно 2600 лв. и 2000 лв.

Сумите отново ищецът отнася към погасяване на задължението за лихва.

Размерът на последното към 01.05.2023 г. ищецът определя на 6495,20 лв.

Изпратена била още една нотариална покана, получена лично от ответника на 15.02.2023 г., но плащане не последвало. Дължими били и разходите за адвокатско възнаграждение и нотариални такси, сторени от ищеца при опитите за събиране на вземането си.

В отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявените искове.

Направено е възражение за частично изтекла погасителна давност за вземането за лихви. Направено е възражение за нищожност на уговорката за лихва. Описва подробно уговорките в два анекса, подписани съответно на 16.03.2016 г. и на 30.10.2018 г. Изрично е оспорена претенцията за заплащане на договорна лихва след 30.10.2019 г. Възразено е и срещу погасяването на лихви с плащанията, извършени след 13.07.2020 г. Подробно описва по дати 3 извършените плащания по договора за заем и двата анекса към него, като посочва, че общо платената сума възлиза на 37 236 лв. Клаузата за възнаградителна лихва по чл. 3 от Анекса от 30.10.2018 г. била нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като била в размер на 30 % от главницата за периода от 01.07.2018 г. до 30.10.2019 г. или близо 60 % в лева.

По делото е приет Договор за паричен заем от 27.05.2015 г., от който се установява, че заемодателят К. Ф. се е задължил да предаде в собственост на заемателя Е. С. левовата равностойност на 15 730 евро по фиксиран курс на БНБ от 1,95583 лв. за едно евро. В чл. 2 от договора е предвидено, че предаването на заемната сума ще бъде извършено пред свидетел и срещу издадена разписка в деня на сключване на договора. Чл. 3 предвижда, че заетата сума ще бъде върната на 22 равни ежемесечни вноски по 715 евро с падеж не по-късно от 27-мо число на месеца по посочена от заемодателя банкова сметка. В чл. 11 от същия е предвидена неустойка при забава в размер на 15 евро за всеки просрочен ден след датата на падежа. Договорът е с нотариална заверка на подписите на страните и не е оспорен.

Представена е и Разписка от 27.05.2015 г., от която е видно, че Е. С. е получила заемната сума в размер на 15 730 евро от К. Ф.. Разписката е с нотариална заверка на подписа на Е. С..

От Анекс от 16.03.2016 г. към договора за заем се установява, че страните са се споразумели забавените седем вноски от по 1400 лв. или 9800 лв. общо да бъдат заплатени на кредитора в срок до 31.03.2016 г. С анекса заемателят се е задължил да заплати на кредитора сумата от 130 лв. – такса за нотариална покана, получена от длъжника на 09.02.2016 г. С подписването на анекса длъжникът е изплатил сумата от 1400 лв., погасила старо задължение – част от заемната сума. Останалите вноски по договора за заем се заплащат по предвидените в договора условия и срокове. Анексът е подписан от двете страни и не е оспорен.

От Анекс от 30.10.2018 г. към договора за заем е видно, че заемателят се е съгласил, че към 31.06.2018 г. задължението му към заемодателя е в размер на 6435 евро – 9 месечни вноски по 715 евро. В анекса е предвидено задължение за лихва в размер на 2 % месечно, считано от 01.07.2018 г., начислявана върху оставащата главница. До 27-мо число на месеца заемателят следва да заплаща уговорената лихва и част от главницата, последната – според месечната си 4 възможност. Срокът на договора за заем е удължен до 30.10.2019 г. С анекса заемателят се е задължил да заплати на кредитора сумата от 100 лв. – адвокатски разход за анализ и изготвяне на анекса. Анексът е с нотариална заверка на подписите на двете страни и не е оспорен.

По делото е представена Нотариална покана от 28.01.2022 г., връчена лично на ответника на 09.02.2022 г., с която последният е поканен да заплати дължимите суми по договора в размер на 20 408 лв. (включващи главница, лихви и неустойки) в седемдневен срок от получаване на поканата.

По делото е представена Нотариална покана от 30.01.2023 г., връчена лично на ответника на 15.02.2023 г., с която последният е поканен да заплати дължимите суми по договора в размер на 18 828 лв. (включващи главница, лихви и неустойки) в седемдневен срок от получаване на поканата. В случай че не може да заплати сумите, ответникът е поканен да се яви при нотариус И.Д. на 08.03.2023 г. в 09:00 часа за предоговаряне на дължимата сума.

Представен е и Протокол Акт № 95, том II, общ регистър № 5277 от 08.03.2023 г., от който е видно, че до 09:30 часа на същия ден Е. С. или упълномощен от нея представител не се е явил в нотариалната кантора.

Представени са и доказателства за заплащане на сумата от 100 лв. на адв.

Г.С. от 30.01.2018 г. за изготвяне на анекс към договора за заем, както и за заплащане на сумите от 41,10 лв., 74,40 лв. и 39,60 лв. – нотариални такси.

Представени са и разписки и платежни нареждания, установяващи извършените от ответника плащания по процесния договор за заем.

По делото е изслушано и заключение по допусната съдебносчетоводна експертиза.

С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна 5 норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

По същество на спора съдът приема следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД за осъждане на ответника Е. Е. С. да заплати на ищеца К. К. Ф. сумата от 12 585 лв., представляваща непогасена главница по договор за паричен заем от 27.05.2015 г. и анекс към него от 30.10.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, за сумата от 6495,20 лв. – наказателна лихва (неустойка) върху главницата за периода 01.07.2018 г. – 01.05.2023 г., както и за сумата от 255,10 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди от неизпълнението на договорното задължение на ответницата, изразяващи се в заплатени такси за изготвяне на нотариални покани и възнаграждение на адвокат.

В решението си първоинстанционният съд е посочил, че отхвърля изцяло иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 6495,20 лв., представляваща договорна лихва върху главницата за периода от 01.07.2018 г. до 01.05.2023 г. Дадената от съда правна квалификация е неправилна. От твърденията на ищеца в исковата молба и в уточнението на същата от 07.06.2023 г., както и при анализ на съдържанието на анекса от 30.10.2018 г., е видно, че предявеният иск е за неустойка за забава – чл. 92, ал. 1 ЗЗД. С определението по чл. 140 ГПК първоинстанционният съд правилно е квалифицирал иска, като е разпределил правилно и доказателствената тежест, поради което страните са представили доказателства за установяване на правилните правнорелевантни факти. Доколкото не следва да се разпределя нова доказателствена тежест, въззивният съд следва единствено да коригира правното основание на предявения иск и да го разгледа по същество.