Решение № 3373 от 26.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3373 гр. София, 23.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Георги Ст. Чехларов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20221100507242 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 20080134 от 29.03.2021 г., постановено по гр.д. № 42811/2020 г. на СРС, 42 състав, е отхвърлен иска с правно основание чл.59 от ЗЗД, предявен от С. П. Н., ЕГН **********, ,против „Л. БГ“ООД, ЕИК ****, за осъждане на ответника да заплати сумата от 14600 лева – в частта за сумата от 9980 лева поради направено плащане в хода на производството, а в останалата част – като неоснователен.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от С. П. Н., чрез адвокат М.Г., с доводи за нищожност и неправилност на обжалваното решение. Поддържа се, че в решението липсвали изложени мотиви по отношение основателността на предявения иск по чл.59,ал.1 ЗЗД, като направените възражения за осъществено добросъвестно и недобросъвестно владение нямали никаква връзка с предявения иск, като липсвали и мотиви по отношение на извършеното плащане и как следва да се отнесе то. Поддържа се, че съгласно постоянната практика на ВКС лице, което държи без основание чужда вещ, по силата на чл.59,ал.1 ЗЗД всякога дължи на собственика обезщетение за ползите, от които го е лишил, като е без значение дали вещта е била реално ползвана и дали от това са получени приходи. Във въззивната жалба се твърди, че в платежното нареждане за извършен превод в размер от 9980 лв. от ответника няма посочен период и основание, за което се превежда процесната сума, като не било ясно дали в 1 заплатената сума била включена и законна лихва от датата на завеждане на иска до заплащане на сумата. Отделно се поддържа, че действията на ответника по уведомяване на трети лица, с които е имал сключен договор за наем, са без значение за иска по чл.59,ал.1 ЗЗД.

Въззиваемият „Л. БГ“ООД е депозирал отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.

Поддържа, че в периода 18.12.2013 г. – 06.01.2015 г. е бил добросъвестен владелец на двата поземлени земеделски имота. Твърди се, че в отговора на исковата молба изрично е посочено, че сумата от 9800 лв. е платена във вр. с претендираното обезщетение за периода 06.01.2015 г. – 30.09.2017 г. Отделно се твърди, че искът за периода 01.10.2017 г. – 11.09.2019 г. е неоснователен, тъй като „Л. БГ“ООД не е получило наемна цена от наемателя по договора от 20.02.2014 г. „Т.а.Б.“ ЕООД и преди падежа за плащането й по чл.7,ал.1 от този договор – 90 дни след приключване на стопанската година, т.е.

29.12.2018 г., е предало владението върху двете ниви на С. Н. чрез посочената в исковата молба нотариална покана до наемателя. Моли се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

С определение № 20026980/04.04.2022 г., постановено по реда на чл.

248 ГПК, е допълнено решението по делото, като ищцата С. П. Н., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Л. БГ“ООД, ЕИК ****, сумата от 455,67 лв. възнаграждение за адвокат.

Срещу определението е постъпила частна жалба вх. №

25037758/11.05.2022 г. от С. П. Н., в която са изложени доводи за неправилност на постановеното определение. Поддържа се, че молбата е недопустима, тъй като не бил представен списък по чл.80 ГПК. Моли се за отмяна на обжалваното определение.

Постъпил е отговор на частната жалба от „Л. БГ“ООД, в която са изложени доводи за неоснователност на частната жалба. Поддържа се, че е бил нередовно призован за проведенето о.с.з. на 04.12.2020 г., поради което и не е имал възможност да представи списък по чл.80 ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно 2 и допустимо. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

В исковата молба се твърди, че с решение от 25.03.2016 г., постановено по гр. дело № 5/2015 г. по описа на Районен съд Бяла Слатина е прогласена нищожността на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт от 30.10.2013 г., като и е признато за установено по отношение на „Л.

БГ“ООД, че С. П. Н. е собственик на поземлени имот - нива от 43 дка в м.“Крушовски дол“ и на нива от 30 дка в м.“Старите лозя“, като на основание чл.108 от ЗС „Л. БГ“ООД е осъдено да предаде владението върху описаните недвижими имоти на ищцата. Ищцата поддържа, че след влизане в сила на решението получила писмо от ответника „Л. БГ“ООД със заявено намерение за доброволно изпълнение на решението чрез предаване владението върху процесните имоти, като ищцата е информирана, че наемател на имотите е „Т.а.Б.“ ЕООД по силата на сключен договор за наем от 20.02.2014 г. за срок от 7 години. Сочи, че успяла да получи дължимия наем за последната стопанска година /2018 г. - 2019 г./ в размер от 3650 лв., но счита, че е била лишена от възможността да получава ползите, от които е била лишена за периода от сключване на обявения за нищожен договор за покупко – продажба /30.10.2013 г./ до влизане в сила на съдебното решение – 11.09.2019 г., поради което и се претендира сумата по 3650 лв. за всяка от стопанските години – 2014/2015 г., 2015/2016 г., 2016/2017 г. и 2017/2018 г. в общ размер от 14600 лв. Поддържа се, че ответникът се е обогатил за нейна сметка с получените суми за наем по сключения договор за наем от 20.02.2014 г., като я лишил от възможността да се ползва от този договор.

Ответникът „Л. БГ“ООД в подадения писмен отговор изразява становище,че на 09.07.2020 г. е направил плащане на сумата от 9980 лева за периода 06.01.2015 г. до 30.09.2017 г., с която е заплатил паричната сума за периода,за който отговаря. Ответникът оспорва дължимост на обезщетение за другите периоди от време – за периода 30.10.2013 г. до 18.12.2013 г. ответникът не е нито държател, нито собственик на имота, за периода 18.12.2013 г. до 06.01.2015 г. ответникът се явява добросъвестен владелец и има право да получава добивите от имота,а за периода м.10.2017 г. до 11.09.2019 г. ответникът не отговаря, защото наемателят е уведомен да заплаща наемната цена на ищцата, а и фактическата власт върху имота е предадена от ответника на ищцата на 29.12.2018 г. Моли съда да отхвърли 3 иска.

Въпреки липсата на наведени доводи за допуснати процесуални нарушения във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира, че следва да се произнесе по подадената въззивна жалба при съобразяване действителната правна квалификация на предявения иск. В исковата ищецът изрично твърди, че за процесния период ответникът, макар и несобственик, е бил владелец на имота, като се е легитимирал като собственик въз основа на нотариален от 18.12.2013 г. В трайно установената практика на ВКС /решение № 42/20.07.2009 г. по т. д. № 587/2008 г. на ВКС; решение № 509/27.05.2009 г. по гр. дело № 142/2009 г. на ВКС; решение № 131/27.10.2009 г. по гр. дело № 268/2009 г. на ВКС; решение № 1025/23.12.2009 г. по гр. дело № 3841/2008 г. на ВКС / се приема, че ползването на веща от несобственика може да се осъществява по различен начин. На основание чл. 6, ал. 2 ГПК, съдът е обвързан от предмета и обема на търсената защита, посочени в исковата молба. Определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум /в този смисъл и Решение № 121 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4630/2019 г., IV г. о., ГК/. В случая първоинстанционният съд неправилно е приел, че е сезиран с иск по чл.59,ал.1 ЗЗД, доколкото през исковия период ответникът е владял имотите като свои въз основа на правно легитимиращ документ /нотариален акт за покупко – продажба/, т.е. същият е бил владелец, а не държател на имотите. Безспорно приложимата правна квалификация на предявения иск в случая е чл.73,ал.1 ЗС. Независимо от липсата на указания по разпределяне на доказателствената тежест във връзка с действително предявения иск по чл. 73, ал. 1 ЗС, страните са изложили своите твърдения относно релевантните за иска обстоятелства и са посочили доводите си във връзка с тях. Както при иска по чл. 59 ЗЗД, така и при иска по чл. 73, ал. 1 ЗС защитата се състои във възстановяване на неоснователното разместване на имуществени блага, като във втория случай обезщетението за ползите, от които недобросъвестният владелец е лишил собственика, се дължи за периода на неоснователното й ползване, без да се съизмеряват обедняването и обогатяването на страните в резултат на това ползване. Същевременно неправилната правна квалификация на съда в случая няма за последица 4 недопустимост на постановеното решение, доколкото съдът се е произнесъл по фактите, включени във фактическия състав на иска по чл.73,ал.1 ЗС /в този смисъл и Решение № 25 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2389/2016 г., IV г. о./.

По отношение на периода на претенцията, съдът намира, че ищецът ясно е индивидуализиран в исковата молба и същият касае стопанските години – 2014/2015 г., 2015/2016 г., 2016/2017 г. и 2017/2018 г. Доколкото стопанската година започва от 01.10 и приключва на 30.09, периодът на претенцията е 01.10.2014 г. – 30.09.2018 г. Отделно от това, в исковата молба ищцата изрично твърди, че вредата й се изразява в това, че не е могла да се ползва и да получава наем от сключения между „Л. БГ“ ООД и „Т.а.Б.“ ЕООД договор за наем от 20.02.2014 г., който е влязъл в сила на 01.10.2014 г. В мотивите си първоинстанционния съд неправилно е приел, че претенцията касае периода 30.10.2013 г. до 11.09.2019 г., но доколкото в диспозитива изобщо липсва посочване на периода на претенцията, не е налице основание за частично обезсилване на постановеното решение.

Не е спорно между страните, че с решение от 25.03.2016 г., постановено по гр.д. № 5/2015 г. по описа на Районен съд Бяла Слатина е прогласена нищожност на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 104, т. IV, рег. № 5685 по н.д. 1004 от 30.10.2013 г., с който ищцата С. П. Н. е продала на А.Х.С. собствената си земеделска земя, а именно – поземлен имот – нива № 01700, парцел № 6 от масив №17 по КВС на землището на с. Галиче, община Бяла Слатина,с полощ от 43 дка, както и поземлен имот – нива № 156019, парцел № 19 от масив 156 по КВС на землището на с. Галиче, община Бяла Слатина с площ от 30 дка. Със същото решение е уважен предявеният от С. П. Н. срещу „Л. БГ“ООД иск с правно основание чл.108 ЗС, като й е признато правото на собственост върху двата имота, респ. ответникът е осъден да предаде владението върху същите.

Решението е влязло в сила на 24.01.2019 г. От мотивите на постановеното решение е видно, че с нотариален акт от 15.11.2013 г. А.Х.С. и Д.Л.П. са продали двата имота на Т.К..Ч., а с нотариален акт от 18.12.2013г. Т.К..Ч. е продал на „Л. БГ“ ООД процесните поземлени имоти. С постановеното решение със сила на пресъдено нещо е установено между страните, че С. П.

Н. е собственик на процесните имоти, като същата никога не е губила 5 правото на собственост върху същите предвид обстоятелството, че първата разпоредителна сделка от 30.10.2013 г. е нищожна, т.е. не е произвела никакъв правен ефект, а последващите сделки са сключени от продавачи – несобственици и не са могли да произведат вещно – транслативен ефект.

Съгласно чл.70,ал.1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена, а съгласно ал.2 добросъвестността се предполага до доказване на противното. Доколкото договор за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт от 18.12.2013г., с който Т.К..Ч. е продал на „Л. БГ“ ООД процесните поземлени имоти не е недействителен и представлява годно основание да прехвърли право на собственост върху недвижим имот, а с оглед липсата на събрани доказателства, които да оборват законоустановената презумция за добросъвестност на владелеца /т.е. същият да е знаел, че купува имота от несобственик/, то ответникът „Л. БГ“ ООД е бил добросъвестен владелец на двата имота.