Решение № 1160 от 27.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1160 гр. София, 27.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станимира И.

Членове:

Силвана Гълъбова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100503122 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 11913/06.07.2023 г., постановено по гр.д. № 34283/2022 г. по описа на СРС, 29 състав, е уважен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК, предявен от ищеца А. М. Ч., ЕГН **********, срещу ответника „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК 206613478, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 41,38 лв., представляваща недължимо платени суми по недействителен договор за паричен заем № 10113886/03.12.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 27.06.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника сумата от 50 лв. – разноски по делото, както и да заплати на ЕАД „Д. М.“, БУЛСТАТ 177492004, сумата от 480 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от 1 ответника в първоинстанционното

Мениджмънт“ АД. производство

–

„Мъни

Плюс

Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и противоречи на материалния закон.

Процесният договор за кредит бил действителен, неустойката по чл. 12, ал. 4 от същия била под отлагателно условие и не била начислена, същата не следвало да се включва в ГПР. Посочва, че дори да е неравноправна клауза, същата не влече недействителност на целия договор. Така мотивиран, моли решението да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение е правилно. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, депозирана от ищеца А. Ч., с която е предявен срещу ответника „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 41,38 лв. (размерът на иска е изменен по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК с молба в открито съдебно заседание), представляваща недължимо платени суми по недействителен договор за паричен заем № 10113886/03.12.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 27.06.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

По делото са приети писмени доказателства и са изслушани заключения на съдебносчетоводна и допълнителна съдебносчетоводна експертизи.

По делото е представен Индивидуален договор за заем № 10113886/03.12.2020 г. От същия е видно, че ищецът заемател е получил заем в размер на 1500 лв. (766,94 евро) от ответника заемодател при следните условия: 6 месеца срок; 6 погасителни вноски по 279,75 лв. (143,03 евро); погасителен план съгласно Приложение 1 и погасителен план по чл. 12, ал. 6 2 от договора, в случай че задължението по чл. 12, ал. 1, 2 и 3 от договора не е изпълнено; общ размер на всички плащания по заема в размер на 1678,50 лв.

(858,20 евро); лихвен процент в размер на 39,72 %; ГПР в размер на 43,13 %.

В договора е предвидена и неустойка при неизпълнение на чл. 12, ал. 1, 2 и 3 в размер на 655,66 лв. (335,23 евро), които разпоредби предвиждат, че заемателят е длъжен в седемдневен срок от сключването на договора да осигури трето физическо лице, което да поеме солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, като третото лице следва да сключи договор за встъпване в дълг или договор за поръчителство със заемодателя, със сключването на който задължението на заемателя по този член се счита за изпълнено. Предвидено е също, че третото лице следва да отговаря на следните изисквания: да е дееспособно физическо лице, навършило 18 години, с минимален осигурителен брутен доход в размер на 600 лв. на месец през последните шест месеца, предшестващи сключването на договора за заем, в който период да има валидно трудово правоотношение, със стабилна кредитна история и без регистрирани просрочия по кредити в ЦКР, като лицето следва да не е активен потребител на заемодателя или да обезпечава друг заем, по който страна е заемодателят.

Към договора са представени и Приложение 1 с погасителен план за изплащане на заема, както и Разписка за получена от заемателя сума в размер на 1500 лв.

По делото са изслушани заключения по допуснати от съда съдебносчетоводна и допълнителна съдебносчетоводна експертизи. Вещото лице е посочило, че на 31.12.2020 г. ищецът е заплатил сумата от 1541,38 лв., с която е погасил главницата в размер на 1500 лв. и възнаградителна лихва в размер на 41,38 лв. Задълженията по процесния договор са погА.и предсрочно в пълен размер. Не са събрани суми за неустойки и такси, а максимално допустимия размер на неустойката по договора при предсрочно погасяване е в размер на 7,50 лв. Вземайки предвид направеното предсрочно погашение ГПР е в размер на 42,58 %, съобразявайки погасителния план без начислената неустойка ГПР е в размер на 46,27 %, а при погасителен план с главница, лихва и неустойка ГПР е в размер на 375,08 %.

С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема 3 от правна страна следното:

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

По същество на спора съдът приема, че решението на Софийски районен съд е правилно.

Няма спор, че процесният договор е такъв за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП. Безспорно е обстоятелството, че заемът е предсрочно погА. на 31.12.2020 г., като ищецът е заплатил сумата от 1541,38 лв.

Въззивният съд намира процесния договор за изцяло недействителен поради следните съображения:

Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

Въззивният съд приема, че клаузата по договор № 10113886/03.12.2020 г. за възнаградителна лихва в размер на 39,72 % годишно противоречи на добрите нрави, поради което и е нищожна.

Добрите нрави са морални, неписани норми, на които законът е придал правно значение, като е предвидил за нарушаването им правна последица, идентична с тази при несъблюдаването на законовите разпоредби. Добрите нрави съществуват като общи принципи или произтичат от тях, а за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за валидност на договорна клауза за възнаградителна лихва 4 произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на възнаградителната лихва поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

По същността си възнаградителната лихвата представлява цена на парите като капитал, но и цена на времето, през което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал. Така възнаградителната лихва е капитал, чиято стойност нараства с времето. Затова и при преценка за съответствието на уговорената лихва с добрите нрави може да се съобразява размера на законната лихва за забава. Следва да се съобрази обаче и пазарната цена на този капитал, както и другите фактори които влияят върху цената на предоставянето на капитала – риска от невъзстановяването му, включително с оглед на дадените обезпечения; наличието или не на неравноправно третиране на икономически слаби участници в оборота; дали е използван недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и др. Уговорената възнаградителна лихва следва да се приеме за нищожна поради противоречие с добрите нрави, ако излиза извън присъщите функции.

Съгласно Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка плюс 10 процентни пункта. Към датата на сключване на процесния договор основният лихвен процент на БНБ е бил 0 %, което прави размера на законната лихва 10 %. В настоящия случай договореният лихвен процент в размер на 39,72 %, което е 3,97 пъти повече от размера на законната лихва, което не съответства на типичните функции на възнаградителната лихва.

Договорът е сключен за срок от 6 месеца, а средният размер на лихви по банкови кредити към 2020 г. /по статистика на БНБ, оповестена официално на сайта на БНБ/ е в пъти по-нисък от уговореното с процесния договор.

Кредитополучателят е икономически по-слабият субект, който е имал недостиг на средства, поради което е пристъпил към сключване на договор за потребителски кредит. Съдът приема, че при сключването на договора заявителят като икономически по-силен субект се е облагодетелствал за сметка на потребителя, уговаряйки лихва в размер от 39,72 % годишно без 5 същата да съответства на типичните функции на възнаградителната лихва, което е недопустимо и представлява несправедливо високо възнаграждение за кредитора.

За да се приеме, че нищожността на отделни клаузи в договора води до нищожност на целия договор, следва да бъде установено, че без тези клаузи договорът не би бил сключен, тъй като би станал неприложим – арг. от чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Под прилагане на договора без нищожните клаузи следва да се разбира възможността останалите действителни клаузи на договора да бъдат изпълнени, без да се променя характерът на договора. Нищожните клаузи следва да могат да бъдат заменени по право от повелителни или от диспозитивни правни норми. Ако това е невъзможно, т.е. договорът не може да се изпълнява без нищожните клаузи, то целият договор е нищожен – така Решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, I-во ТО .

Доколкото процесният договор за заем е двустранен и възмезден, то въззивният съд стига до извода, че същият не би бил сключен без наличие на валидна клауза за възнаградителна лихва. Противното би означавало да отпадне възмездността на договора, а оттам и икономическият интерес на заемодателя да отпуска заеми на потребители. Възнаградителната лихва представлява цената на предоставените от заемодателя парични средства, а в закона не съществуват императивни или диспозитивни правила, които да бъдат приложени при нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради което въззивният съд приема, че нищожността на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави влече след себе си нищожност на договора в неговата цялост.

При нищожност на клаузата за възнаградителна лихва правната последица е недействителност на договора за потребителски кредит – чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което води до дължимост единствено на чистата стойност на кредита – чл. 23 ЗПК. Същата е в размер на 1500 лв., а по делото се установи, че ищецът е заплатил сумата от 1541,38 лв., поради което искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 41,38 лв. е изцяло основателен.