Решение № 383 от 26.06.2023, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 383 гр. Благоевград, 23.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Георги Янев при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20231200500442 по описа за 2023 година взе предвид следното:

"С.К.", седалище и адрес на управление гр. С., ул. "С" представлявано от Н.П.П., обжалва решение № 755 от 22.12.2022 г., постановено по гражданско дело № 1695 от 2022 г. на Районен съд Благоевград, с което са отхвърлени претенциите му за установяване на дължимост на парични суми, предмет на заповедно производство. В жалбата се изтъква, че атакуваното с нея решение е неправилно и незаконосъобразно.

Според районния съд, сумата, която се претендира, била вече платена. Той не обсъдил направените твърдения в заявлението, в исковата молба, както и посоченото в заключението на вещото лице, че въпросната сума, в размер на 648 лева, е платена преди депозиране на заявлението и на исковата молба, извършените плащания са посочени в съдебните книжа и сумата е приспадната от размера на общия дълг. Ако съдът правилно бил анализирал правоотношението, той щял да достигне до единствения логичен правен извод, че оставащата дължима главница към настоящия момент не е погасена и същата е дължима. Това се установявало и от заключението на вещото лице, което също посочвало, че непогасената главница е в размер на 451,51 лв.

Това била оставащата главница, след като са приспаднати платените от длъжника суми.

След като такова било заключението и на вещото лице, което притежавало специални знания и умения в областта на счетоводството, и след като съдът кредитирал заключението, неясно защо не обсъждал отговорите по т. 1 и 2 от назначената 1 експертиза, а единствено отговора по т. 3. Макар и останалите изводи на съда да били неправилни, той достигнал до извод, че следва да се върне единствено чистата стойност на кредита, и въпреки че приел, че платени към момента са единствено 648 лева и че чистата стойност на кредита е 800 лева, в противоречие на житейската и правна логика, отхвърлил изцяло исковата претенция за претендираната главница. В доказателствена тежест на ответника било да докаже, че е платена претендираната сума, а това не се установило. Както с представените писмени доказателства, така и с приетата експертиза, се доказало, че са дължими сумите, претендирани с исковата молба. Неправилни били изводите на районния съд и за валидността на договорната възнаградителна лихва. Съдът цитирал чл. 9 от ЗЗДог, но не обсъждал нормата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, която се явявала специална и следвало да се приложи в настоящото правоотношение с потребителя. Неустойката по процесния договор, фиксирана и включена в ГПР, била под 50 %, поради което същата се явявала валидна и дължима.

Цитираният законов текст бил насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна /потребителя/ от търговеца, който имал възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя невинаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят предвидил като критерий максимален размер на ГПР по кредита и това бил пределът, до който можело да се зачете, като непротиворечащо на морала и добрите нрави, общото оскъпяване на кредитите.

Договореният ГПР не надвишавал 50 % и бил в рамките на допустимата граница.

Уговорена възнаградителна лихва и ГПР не противоречали на добрите нрави. Те били съобразени с изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и с установените нравствено-етични правила на морала. Неустойката била индивидуално определена между страните. Тя била санкция за неизпълнението на поетото задължение за предоставяне на обезпечение и не се включвала в ГПР. В конкретния казус имало договорена между страните компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази индивидуално договорена клауза акцентирали върху обезщетителната функция на неустойката. Заемодателят предоставил високорисков паричен заем на потребителя, с бързо одобрение, ниска лихва, без поръчител, без допълнителни обезпечения, липсвало съгласие за директен дебит от трудово възнаграждение и/или банкова сметка, кредитът не бил и застрахован. Неустойката по кредита била предвидена не като част от възнаграждението за паричния заем, а като неизпълнение на задължението за обезпечаване на същия. Никой кредитор не искал да предоставя рискови и невъзвръщаеми заеми, затова и страните договорили неустойка, която да 2 обезщети вредите, които се изразявали в необезпечаване на заема и неговото изпълнение от страна на трето физическо лице. Имало и специфични индивидуални договорености между страните относно профила на поръчителя, размера на заплатата му, данните за него в ЦКР и реда за предоставяне на банкова гаранция от клиента.

Неустойката, като размер и вреди, които обезщетява, била индивидуално договорена между страните и това я правело равноправна клауза, защото тя създавала равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията на волята в търговския оборот. Клаузата за предоставяне на обезпечение била индивидуално договорена между страните и след като кандидат-кредитополучателят се запознаел с условията по нея, следвало да ги приеме, за да продължи към сключването на договора за паричен заем. В конкретния случай, сключеният договор не можел да бъде квалифициран като такъв при общи условия. Размерът на уговорената между страните неустойка при неосигуряването на лице, което да поръчителства за задължението на потребителя, не бил еднакъв за всички отпуснати от дружеството кредити, а се преценявал във всеки отделен случай, с оглед на всеки отделен потребител, като се вземали предвид и размерът на предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и другите допълнителни условия, утвърдени в дългогодишната практика на дружеството.

Твърдението, че потребителят нямал възможност да влияе върху съдържанието на клаузите, не можело да бъде подкрепено. Не всеки потребител се оказвал рисков и невинаги се договаряло обезпечение. Договорите се сключвали, за да се изпълняват.

Потребителят имал право на отказ от потребителския си заем, без да дължи каквото и да било обезщетение. Това негово право било инкорпорирано в договора за паричен заем. Кредитополучателят не се възползвал от това свое право в посочения от чл. 50 от ЗЗП 14-дневен срок. Дори и да се приемело, че има нищожни клаузи, те не водели до нищожност на целия договор. Предвид основателността на главния иск, основателен се явявал и искът за законна лихва за забава, тъй като същата била дължима. Такова било и кредитираното от съда заключение на вещото лице. Моли се за отмяна на решението и уважаване на предявените установителни искове.

Подаден е отговор от И. К. А., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. Д. В него се поддържа тезата за неоснователност на жалбата. Решението на първоинстанционния съд било правилно и законосъобразно. Категорично се доказала неравноправността на обсъжданите клаузи от процесния договор. Последният нарушавал разпоредби от ЗПК и ЗЗП. Клаузата за неустойка била нищожна. Дружеството я използвало единствено като средство за увеличаване на размера на главния дълг, а не за постигане на обезпечителна и обезщетителна защита. Дружеството по никакъв начин не доказало, че договорната клауза за възнаградителна лихва е уговорена ясно и разбираемо.

Размерът на тази лихва бил прекомерен. Стигало се до неоснователно обогатяване на кредитора и значително завишаване на дължимата сума. Не ставало ясно как е определена и какво включва месечната вноска, дължима по заема. Договорната клауза 3 за възнаградителна лихва накърнявала добрите нрави. Размерът на уговорената неустойка бил определен в нарушение на чл. 143, ал. 5 от ЗЗП, което водело до нищожност на тази клауза. Клаузата, според която се дължала неустойка при неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаряло на определени условия, или чрез банкова гаранция, прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, върху самия длъжник и това водело до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин, на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, а не преди сключване на договора, като, ако не сторел това, дългът му нараствал, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Непредставянето на обещани обезпечения, съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗДог, давало основание да се иска незабавно изпълнение на цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липсата на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Това навеждало на извода, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.

71 от ЗЗДог при непредставено обезпечение. Ако кредиторът държал да получи обезпечение, можел да отложи даването на кредита, каквато била обичайната практика при предоставяне на необезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, понеже последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложения погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Мотивите на първоинстанционния съд били изцяло правилни, обосновани и законосъобразни. Моли се за потвърждаване на неговото решение.

Жалбата и отговорът са редовни и допустими.

Не се събираха нови доказателства.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

След като анализира приобщения от първата инстанция доказателствен материал, окръжният съд се съгласява с част от нейните констатации и изводи, а с друга - не.

4

Правилно районният съд е приел, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

В договора е отразено, че ГПР е 49,91. В него обаче не е включена уговорената неустойка. Когато се отчете и размерът на последната, ГПР значително надхвърля императивно определения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК предел от 50 %. Това обуславя и нищожността на въпросната клауза /чл. 19, ал. 5 от ЗПК/.

Уговорката за неустойка е нищожна на самостоятелно основание. Споменатата неустойка излиза извън нейните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Съобразно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, докладвано от председателя М.Б. и съдията Е.М., нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1/ естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2/ дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека;