Решение № 187 от 24.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 187 гр. София, 18.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иван Коев

Членове:

Стефан Милев

Силвия Б. Русева при участието на секретаря Мариела П. Миланова в присъствието на прокурора Б. Ил. Б. като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от общ характер № 20231100600324 по описа за 2023 година

Делото е разгледано от СГС като втора инстанция (гл.XXI НПК) след постъпила в срока и по реда на чл. 319 НПК въззивна жалба от упълномощения защитник на подс.

С. Г. А. (ЕГН: **********) срещу обявената на 31.10.2022 г. присъда по н.о.х.д. № 5483/21 г. на СРС (НО, 95 с.). С оспорвания съдебен акт А. е бил признат за виновен в две престъпления, извършени на 14.07.2020 г. – по чл. 343б, ал.3 НК и по чл. 354а, ал.3, т.1 НК; санкциониран с общо най-тежко наказание (чл. 23, ал.1 НК) една година лишаване от свобода (отложено по чл. 66 НК с 3-годишен изпитателен срок) и с присъединени към него (чл.23, ал.2-3 НК) лишаване от право да се управлява МПС за 1 година и 6 месеца и глоба от 2000 лв., както и осъден (чл. 189, ал.3 НПК) да заплати разноските по делото.

Жалбата, поддържана от адв. Я. и от самия подсъдим в откритото заседание пред СГС, е с искане по чл. 336, ал.1, т.3 НПК и заявени в негова подкрепа аргументи, на първо място, за недоказаност на двете обвинения. Като такива могат да бъдат оценени оплакванията, че по откритите в проверения автомобил обекти с наркотични вещества не са установени дактилоскопни следи от А. (следователно – не било реализирано и твърдяното тяхно „държане“), както и че не е изключено процесните наркотици да са оставени в колата без знанието на подсъдимия от лица, на които (според обясненията му) същия ден той е предоставял временно превозното средство. Защитата възразява и срещу изводите на Районния съд, че подс. А. е управлявал автомобила след употреба на кокаин: първо – защото „управляване“ по смисъла на закона по делото изобщо не било доказано; и второ – защото не може с категоричност да се твърди, че експертно изследваната кръв, в чието съдържание е открито остатъчно наличие на кокаин, е предоставена именно от подсъдимия (теза, провокирана от констатацията на вещите лица, че приемът на наркотичното вещество е бил до 12 часа преди вземането на 1 пробата, а въпросният период съвпадал изцяло с престоя на А. в следствения арест).

Недоволство е отправено и към приложението на материалния закон, защото – според защитата – държането на наркотичните вещества не разкрива нищо повече от маловажен случай по чл. 354а, ал.5 НК, изводим от тяхната стойност и чистото съдебно минало на дееца.

Прокурорът при СГП пледира лаконично, че жалбата е неоснователна.

Въззивният съд не откри в делото основания за отмяна или изменение на оспорваната присъда, защото с нея инкриминираните в обвинението факти са били обосновано установени, доказателствата – прецизно анализирани, материалният закон – правилно приложен, а дължимото наказание – справедливо индивидуализирано.

I.

СРС не може да бъде упрекнат в непрецизно установяване на фактите, защото нито е игнорирал едни за сметка за други доказателства, нито е пропуснал да обсъди всички възражения, касаещи обстоятелствата, срещу които подс. А. се е защитавал.

Изяснената в първата инстанция картина на събитията напълно кореспондира с доказателствените източници и в случая не се налага СГС да „установява нови фактически положения“ (чл. 316 НПК) в рамките на същите доказателствени материали.

Малко след 02.00 ч. на 14.07.2020 г. подс. А. управлявал л.а. „Сеат – Ибиза“ (рег.

№ *******) в гр. София, по ул. „Брацигово“, където бил спрян за проверка от полицейските служители Д. и П.. По същото време в кръвта на подсъдимия имало остатъчно количество неметаболизирал кокаин, а в автомобила – разпределени в три отделни обекта наркотични вещества, както следва: 0, 81 гр. коноп (с 5% активен компонент тетрахидроканабинол) на стойност 4, 86 лв., оставен в найлонови пликче на предната пасажерска седалка; и съхранявани в бяла пластмасова кутия (на пода, пред предната лява седалка) две найлонови пликчета, съдържащи 0, 32 гр. кокаин (със 78% активен компонент) на стойност 89, 60 лв.; и 0, 15 гр. кокаин (със 78% активен компонент) на стойност 42 лв. При визуално надникване във вътрешността на автомобила свидетелите Д. и П. възприели пликчето със зелена тревиста маса и пристъпили към опит за задържане на подс. А., който оказал съпротива. Това наложило употреба на физическа сила, вследствие на която му били поставени белезници.

Отричал в колата му да има наркотични вещества и отказал да предаде доброволно забелязаната на предната седалка тревиста маса, както и да му бъде направен тест с техническо средство. Повикан бил дежурен разследващ екип на СДВР, който при условията на чл. 212, ал.2 и чл. 161, ал.2 НПК предприел претърсване на превозното средство, открил и иззел от него не само наличния на предната седалка коноп, но и двете пликчета с кокаин, поставени на пода. Поради отказа на подсъдимия да бъде тестван, полицейските органи съставили акт за нарушение по чл. 174, ал.3 ЗДвП; издали заповед за временно отнемане на свидетелството му за управление и съставили талон за медицинско изследване. Лицето било транспортирано до Военномедицинската академия в гр. София, където отказало доброволното предоставяне на кръв и урина за проба. След привличането му като обвиняем (първоначално – единствено по чл. 354а, ал.3, т.1 НК) и задържането му по чл. 64, ал.2 НПК, при пребиваването си в следствения арест А. се консултирал със своя защитник и предоставил на разследващия орган в присъствието на медицински специалист сравнителни образци за изследване на кръв и урина, а по-късно направеният им експертен анализ установил наличие в кръвта на неметаболизирал кокаин.

II.

Всички въззивни доказателствени оплаквания на жалбоподателя, на които по 2 силата на чл. 339, ал.2 НПК втората инстанция дължи отговор, са били предявени още пред СРС и аргументирано са обсъдени в мотивите към проверяваната присъда.

Преповтарянето им в жалбата е право на самия жалбоподател, което, разбира се, не може да му бъде отречено, но няма как в случая от СГС да се иска да добавя нещо в повече или нещо различно от вече казаното, защото то изчерпателно съответства на стандартите, заложени в чл. 305, ал.3 НПК.

Защитата продължава да оспорва връзката между подс. А. и намерените в автомобила му три обекта наркотични вещества, включително - и като се позовава на дадените от него обяснения пред СРС, според които той не знаел за съществуването им, но лансираната теза звучи неправноподобно. Фактът, че именно подсъдимият е държал (упражнявал фактическа власт върху) конопа и кокаина, е установен с необходимия интензитет (чл. 303, ал.2 НПК), защото в негова подкрепа са редица еднопосочни доказателства.

Чисто хронологически – една от опаковките, в които са били съхранявани наркотиците, е била забелязана най-напред от свидетелите П. и Д. при полицейската проверка и техните показания за начина, по който е протекла въпросната проверка и последвалото агресивно поведение на А., са логически свързани и последователни. Тук казаното от самия подсъдим, че е получил автомобила си от друго лице непосредствено преди идването на полицаите и не е знаел какво има вътре, не само противоречи на разказа на П. и Д. (че при спирането й за проверка колата е била в движение, управлявана от А.), но и на всякаква житейска логика, защото – както още СРС е изтъкнал – няма как тревистата маса, която е била на видимо място на предната пасажерска седалка, да не е забелязана от водача на превозното средство (още повече, че св. П. изрично е разяснил, че при отварянето на вратата в колата е имало миризма на марихуана). И няма как отново по чисто логически път да не се изведе за доказана връзката между този наркотик и откритите на пода пред седалката два други обекта с кокаин. Тяхното намиране, фиксиране и изземване като веществени доказателства е протекло напълно легитимно, защото изготвеният за това неотложно действие по разследването протокол съдържа всички необходими реквизити и е преминал през изискуемата последваща съдебна проверка (чл. 161, ал.2 НПК). Районният съд, обаче, е разсъждавал неправилно, сочейки, че въпросният протокол „…се ползва с формална доказателствена сила, предпоставена от процесуалния закон“ (цитат от мотиви, л.

195, гръб от н.о.х.д.), доколкото общата забрана за т.нар. „формално доказване“ в наказателното производство (чл. 14, ал.2 НПК) важи за всички видове доказателствени средства, вкл. и за писмените. Но това не е най-важното, защото отразеното в съставения протокол в действителност може да бъде прието за достоверно и то – не заради формалната му сила, а тъй като съответства на останалите доказателства, събрани чрез разпитите на поемните лица В. и Р.. Без значение е и изтъкнатото от адв.

Я. обстоятелство, че приетата по делото дактилоскопна експертиза не е установила върху опаковките на наркотиците да има пръстови отпечатъци на С. А.. Това не прави „държането“ им от подсъдимия недоказано, защото под „държане“ законът има предвид не „пипането“ и „докосването“ с пръсти на конкретни предмети, а упражняването (присъствено или не) на фактическа власт върху тях, т.е. възможността деецът да се разпорежда с въпросните вещи; те да са на негово фактическо разположение. А наркотичното съдържание на иззетите три обекта е било потвърдено и по експертен път с приетата ФХЕ по протокол № 524-Х/2020 г.

Не намира подкрепа в материалите по делото и версията на жалбоподателя, че непосредствено преди полицейската проверка той не е управлявал процесния автомобил, защото е получил колата малко по-рано на място от негов познат с неработещ акумулатор, който не е позволявал привеждането й в движение. Така 3 лансираната и във въззивната жалба теза (че „управлението на МПС от страна на А. не е установено безспорно“) всъщност се основава на обясненията на подсъдимия в този смисъл, които правилно първата инстанция е отказала да приеме с доверие.

Споделянето им, на първо място, би означавало в прав текст да се заяви, че полицаите П. и Д. са лъжесвидетелствали и то – с пряката цел умишлено да набедят А. в престъпление, но мотив за подобно „конспиративно“ полицейско поведение в случая не може да бъде установен. Двамата полицаи нито са познавали подсъдимия, нито са имали с него някакви предходни конфликти, които да провокират подобно тяхно поведение. Напротив – дейността им е била изцяло рутинна и част от ежедневните им служебни задачи по спиране на движещи се превозни средства и проверка на водачите.

Изслушаните от СРС разкази на свидетелите П. и Д. съдържат преки обвинителни доказателства, че именно подс. А. е лицето, шофирало спряното за проверка превозно средство и този факт няма как да бъде отречен – не само, защото на мястото не са били установени други лица, но и поради абсурдно звучащата в случая версия на самия подсъдим, че колата му е била докарана до същото място от негов познат с неработещ акумулатор. Тук първата инстанция обосновано е съзряла редица алогизми, свързани с времето и мястото на твърдените от А. събития (два часа след полунощ, на безлюден път), защото те, по-скоро, поставят повече въпроси, отколкото да формират правноподобна защитна версия (как, например, кола без акумулатор е била докарана до този участък от пътя). Съвсем достоверно и в унисон с останалите доказателства звучи и казаното от свидетелите П. и Д. за последвалото поведение на А.

– за нежеланието му да бъде тестван; за проявената агресия при опит да му бъдат поставени белезници; за повторния му отказ да предостави кръв и урина пред лекар от ВМА. Редица странични данни подкрепят тези твърдения. Някои от тях са отразени в първоначално съставените документи, които след прочитането и приемането им като писмени доказателства (чл. 283 НПК) са станали и легитимна част от материалите по делото – акта за установяване на две административни нарушения (за отказа да се извърши наркотична проба и за управляване на МПС с изтекло СУМПС); талона за изследване с указания за явяване във ВМА до 45 мин. от издаването му; изготвения от д-р К. във ВМА протокол за медицинско изследване и т.н.. От своя страна, приетите от Районния съд медицински експертизи по писмени данни, констатиращи различни по вид травми (основно – кръвонасядания, охлузвания и отоци) както при двамата полицаи, така и при подс. А., като цяло потвърждават версията на П. и Д., че проявената от подсъдимия физическа агресия и съпротива е довела до няколкоминутни опити за озаптяването му с цел поставяне на белезници и неговото задържане. Така, че в случай изобщо не става дума за „нанесен побой“ при задържането (както се сочи във въззивната жалба), а за адекватна реакция по използване на полицейска сила поради насрещна съпротива и неподчинение.