Решение № 662 от 26.02.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 662 гр. Варна, 26.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Добрина Петрова при участието на секретаря Антоанета М. Атанасова като разгледа докладваното от Добрина Петрова Гражданско дело № 20243110110661 по описа за 2024 година

Предявен е иск от В. С. Т. срещу Изи Асет Мениджмънт АД за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем №4974949 от 07.12.2023 г. на осн. чл. 22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради противоречие със закона, а именно разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК и в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на чл. 4 от Договор за паричен заем №4974949 от 07.12.2023 г. на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави.

Предявен е иск от В. С. Т. срещу „Файненшъл България“ ЕООД за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №4974949 от 07.12.2023 г. на осн. чл.

26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради противоречието му с добрите нрави.

Ищцата твърди, че на 07.12.2023 г. е сключила с „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем №4974949 за сума в размер 1,000.00 лв. , при условия: - лихвен процент – 35.00%, - годишен процент на разходите (ГПР) - 41.17% 2 - срок на погасяване – 52 седмици - обща сума за връщане – 1,191.84 лв. Съгласно чл. 4 от Договора за заем ищцата е следвало в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на договора да предостави едно от посочените обезпечения.

Твърди се, че едновременно със сключването на договора за заем В. Т. е сключила и Договор за предоставяне на гаранция №4974949 с посочено от Заемодателя дружество „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, за което дължи допълнително възнаграждение в размер на 966.16 лева, платимо на разсрочени вноски, всяка по 37.16 лв., всяка към погасителните вноски по договора за заем. По този начин общата сума, която следва да възстанови за използвания заем не е очакваната и описана по договор сума в размер на 1,191.84 лв., а значително по-висока – 2,158.00 лв.

По отношение на уговореното в т.4 обезпечение по договора, ищцата счита, че следва да се има предвид, че гарантът „Файненшъл България" ЕООД е дружество, чийто капитал е собственост на дружеството – заемодател, а именно „Изи Асет Менинджмънт" АД, съгласно справка от ТР. Счита, че процесния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по него, тъй като икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща наред с 1 другите парични задължение по договора за потребителски кредит.

Ищцата сочи, че заемодателят по договора за потребителски кредит е овластен директно да получи плащане на възнаграждението . Предвид на това, възнаграждението по договора за гаранция е било предназначено да постъпва пряко в патримониума на заемодателя и е сигурен доход за него, кумулиран към погасителните вноски. Така нареченото възнаграждение всъщност представлява пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не. Същевременно непредставянето на обезпечението по договора за заем не води до претърпяването на вреди или увеличаването на разходите за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора, а не след сключването на договора. Процесното възнаграждение води до неравенство на правата на страните, тъй като така се създават права само за едната страна по правоотношението кредитора, която е икономически по-силната страна и не отговаря на изискването за добросъвестност.

Твърди се, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено като услуга в полза на заемодателя, която в случая е задължително условие за отпускане на заема, което е в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В случая сумата, определена за възнаграждение за предоставената от дъщерното дружество гаранция е в размер 568.14 лева, разсрочена вноски, дължими заедно с погасителните вноски за главница и лихва по договора за заем. С кумулирането на възнаграждението към вноските по погасителния план още от самото начало, то посоченият размер на разходите по кредита за потребителя – ГПР, нараства значително с размера на възнаграждението от договора за предоставяне на гаранция. В случая посоченото ГПР в размер 49.03% е абстрактно посочено в някакъв размер, който формално отговаря на законовите изисквания колкото да фигурира в процесния Договор за заем. В случая в ГПР не са включени всички разходи, водещи до оскъпяване на кредита, а именно таксата възнаграждение за гарант в размер на 568.14 лв. Следователно, този разход, който определено е известен изначално на кредитора, умишлено не е включен в изчисляването на ГПР и ГПР е посочен в размер значително по-нисък от реалния, което води до пълната недействителност на процесния Договор за заем.

Ищцата счита, че договора за заем е недействителен на основание чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Счита, че Договорът за предоставяне на гаранция, сключен с ответното дружество е нищожен като противоречащ на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като с него се нарушава принципът на добросъветност, справедливост и еквиталентността на престациите. Явното несъответствие в престациите е основание за извода, че добрите нрави са накърнени, което води до нищожност. Ищеца посочва, че възнаграждението се дължи не на ответното дружество, а на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, дружеството-майка и заемодател, което на практика води единствено до увеличаване на дължимата сума по заема.

Твърди се и взаимната свързаност на Договора за предоставяне на гаранция и Договора за заем, който е и основанието за сключването на договора за гаранция. Като процесният договор за гаранция е сключен едновременно с договора за кредит, на същата дата и то преди ищцата да е направила избор за предоставяне на описаните в Договора за 2 заем обезпечения, което ясно личи от чл. 1, ал. 2 от процесния договор за гаранция, а именно, че влиза в сила в срок от 3 дни от сключването в случай че потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение – поръчители физическо лице или банкова гаранция. Увеличение по кредита е в размер на 966.16 лв. при главница на договора за заем от 1,000.00 лв., или почти колкото заетата сума.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД изразява становище за неоснователност на исковете.

Ответникът обръща внимание, че съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от закона. Сочи, че разпоредбите установяват минимално изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит – информацията, която трябва да се съдържа в договора. Във всички останали случаи и в Закона за потребителския кредит и в Закона за защита на потребителите се визират нищожни клаузи, които не се отразяват непосредствено на действителността на договора за потребителски кредит. Сочи, че разпоредбите на чл. 19 от Закона за потребителския кредит надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, не води до нищожност на договора за кредит. Клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита

По отношение клауза 4 от договора за паричен заем, ответникът счита, че изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно, както се вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО. Посочва, че ищеца след като е бил запознат с условията на кредита е решил да сключи договор за кредит при тези условия и е поел задължението да представи избрано от него обезпечение по кредита. Счита, че клауза 4 от договора за паричен заем, отговаря и на изискванията за прозрачност на договорните клаузи, предвидени в Директива 93/13.

Ответникът сочи, че процесния договор за паричен заем № 4974949 е в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 10 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Годишният процент на разходите по кредитното правоотношение е посочения в договора за паричен заем. ГПР изразява общите разходи по кредита като процент от размера на кредита. ГПР не се „прилага“, той е резултат от изчислението на вече „приложени“ параметри. Възнаграждението по договора за поръчителство не се включва при изчисляване на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК.

Ответникът посочва, че възможността за заплащане на възнаграждението по договора за поръчителство чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предвидена с оглед удобството на потребителя. Възнаграждението, договорено между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД и дължимо по договора за поръчителство, не влиза в патримониума на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, а в този на „Файненшъл България“ ЕООД. Възнаграждението по договора за поръчителство не е част от разходите по кредита.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД възразява относно претендирания от ищеца размер на адв. възнаграждение, като счита, че същото следва да е съразмерно с реално положения труд.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД е депозирало писмен отговор, в който навежда доводи за неоснователност на предявения иск.

В отговора излага, че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна. Ищецът е кандидатствал за кредит, който е следвало да бъде обезпечен или с поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез дружество-гарант. Ищецът е можел да избере дали да сключи договора за кредит при тези 3 условия или не. Ищецът е можел да избира между три вида обезпечения, които да представи.

Подчертава, че възмездното поръчителство не е недопустимо или пък нарушава законова разпоредба. Счита твърденията на ищцата за несъстоятелни.

Ответникът посочва, че дължимото се възнаграждението по Договор за предоставяне на поръчителство е определено след извършена преценка на риска, като ако ищцата го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора. „Файненшъл България“ ЕООД твърди, че е действал добросъвестно и моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Прави възражение относно претендираното от ищцата адв.възнаграждение.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа и правна страна и прави следните правни изводи:

По делото са обявени за безспорно установени и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, наличието на облигационно отношение между В. С. Т. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД по Договор за паричен заем №4974949 от 07.12.2023 г.; наличието на облигационно отношение между В. С. Т. и Файненшъл България“ ЕООД по Договор за предоставяне на гаранция №4974949 от 07.12.2023 г. по силата на който е уговорено заплащане на възнаграждение на поръчителя в общ размер от 966,16 лв., на основание чл.

146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем, по своята същност с договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/.