Решение № 260 от 02.10.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 260 гр. София, 02.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова при участието на секретаря София Л. Гаджева като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20268002900116 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Дафне“ ЕАД срещу решение № 5818 от 25.09.2025 г. по гр. д. № 13193/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 14723 от 05.09.2023 г. по гр. д. 40097/2022 г. по описа на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Дафне“ ЕАД срещу „Групама животозастраховане“ ЕАД иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 25 000 лв., частична претенция от 100 000 лв., с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане и са присъдени разноски в полза на ответника.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към предмета на спора, доводите и възраженията на страните. Изтъква, че въззивният съд не се е произнесъл по оплакванията на ищеца по депозираната въззивна жалба, че починалото лице е застраховано по процесния договор за застраховка като „ключово лице“ за кредитополучателя; че посочените в договора за кредит съдлъжници са само поръчители; че банката и застрахователят са свързани лица и за банката, като 1 ползващо се от застраховката лице, липсва интерес да търси правата си по застрахователния договор, поради което при смъртта на управителя на кредитополучателя, ищецът е уведомил застрахователя да изпълни задълженията си по договора. Сочи, че вместо това въззивният съд е обсъждал невъведени от страните възражения: че процесният договор за застраховка не представлява обезпечение на договора за кредит; дали за възникване на задължението за плащане на застрахователно обезщетение е необходимо да е налице неплатежоспособност на главния длъжник, както и насочване на изпълнението към физическото лице, при единствено поддържано от ответника – застраховател възражение, че е налице хипотеза на изключен риск предвид вида на заболяването, довело до смъртта на застрахованото ключово за кредитополучателя лице. Поддържа, че обжалваният съдебен акт е постановен и в нарушение на практиката на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, като въззивният съд не е подложил на тълкуване клаузите на процесните договор за кредит и договор за застраховка в търсене на действителната воля на страните. Счита, че въззивният съд неправилно е интерпретирал въведения с исковата молба факт, от който ищецът черпи правата си и на който основава твърденията си за неоснователно разместване на имуществени блага, а именно отказа на застрахователя да изпълни поетото с договора за застраховка задължение за плащане на застрахователна премия при настъпил застрахователен риск. Оспорва като противен на закона извода на въззивния съд, че след като ищецът е заплатил дълга по договора за кредит на банката, която не е ответник по спора, то тогава не е налице хипотеза на неоснователно разместване на блага. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно и претенцията му да бъде изцяло уважена.

Претендира присъждане на разноски по делото.

Ответникът по касация, „Групама животозастраховане“ ЕАД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Поддържа, че въззивният съд правилно е тълкувал процесните договор за кредит и договор за застраховка при общи условия. Намира за обоснован извода на въззивния съд, че по делото не се установяват предпоставките по субсидиарната претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Сочи, че ищецът е платил на правно основание – съдлъжник е по договора за кредит, и в този смисъл е погасил един свой дълг. Изтъква, че евентуално обогатяване под формата на спестен разход за ответника не произтича от плащането на ищеца, а от екзогенен фактор – отпадане на застрахователния интерес за банката. Допълва, че договорът за застраховка е акцесорен спрямо договора за кредит и при погасяване на договора за кредит отпада застрахователният интерес за банката. Намира и че не е налице хипотеза на встъпване на ищеца в правата на банката, защото е изпълнил свой дълг.

Заключва, че като застраховател не дължи плащане никому, защото не е осъществен рискът - непогасяване на кредит поради смърт на физическо лице.

Оспорва доводите на касатора - ищец за общност на фактите, довели до неговото обедняване и обогатяването на застрахователя, като изтъква, че плащането на дълга по кредита, касае само кредитното правоотношение, но не 2 рефлектира върху застрахователното. Намира за неоснователни възраженията на касатора, че солидарните длъжници били поръчители, като изтъква, че и в тази хипотеза той не би имал регресни права. По тези доводи моли да не бъде допуснато касационно обжалване, евентуално при допускането му въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски по делото.

С определение № 1088 от 09.04.2026 г. по т. д. № 116/2026 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че фактическата обстановка по делото се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд, поради което е намерил, че не следва да преповтаря отново събраните в първата инстанция доказателства в частта, в която са обсъдени правилно и са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Посочил е, че първоинстанционното решение е правилно като краен резултат, но по съображения, различни от застъпените от първоинстанционния съд. Счел е изложените във въззивната жалба доводи за общи и неоснователни.

Изтъкнал е, че заявените в исковата молба обстоятелства, определящи основанието на исковата претенция, а именно: наведени твърдения за изричен отказ на застрахователното дружество ответник да заплати обезщетение на ищеца по групов договор за застраховка “Живот“ от 23.12.2019 г. в размер на 100 000 лв. поради настъпил застрахователен риск по договора – смърт на застрахованото лице Х. А. М., с която неизплатена сума ответното дружество се е обогатило за сметка на ищеца, налагат извод, че предявеният от ищеца иск е с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Подчертал е, че за да бъде уважен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде доказан следният фактически състав: увеличение на имуществото на ответника за сметка на имуществото на ищеца, липса на друга правна възможност за ищеца да защити интереса си, обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтичат от едни и същи факти. Допълнил е, че съгласно задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 4 и т. 5 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на Върховния съд, при хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размер на обедняването, като от значение е не причинната връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факт или обща група от факти, от които произтичат обедняването и обогатяването.

3

Посочил е, че в конкретния случай при доказателствена тежест за въззивника – ищец тези предпоставки не се установяват при условията на пълно и главно доказване. Счел е, че безспорно доказан по делото е фактът, че кредитът, предоставен на „Дафне“ ООД, преобразувал се в ищцовото дружество, въз основа договор за кредит за финансиране на инвестиции № 169 по инициатива „Джереми“ от 12.12.2014 г. с кредитодател „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, чиито правоприемник е „Банка ДСК“ АД, е изцяло погасен чрез плащания от страна на ищеца. Допълнил е, че този факт не се оспорва от ответника, а и по искане на кредитополучателя в хода на първоинстанционното производство е събрана като писмено доказателство справка с информация за погасяването на отпуснатия кредит /л. 83 от делото на СРС/. Намерил е, че застрахователният договор е сключен с цел обезпечение на договора за кредит, въз основа на чл. 18, и негов предмет е животът на управителя на „Дафне“ ООД - Х. М.. Посочил е, че съдлъжници по договора за кредит са Д. Д. М. и починалият Х. А. М.. Отчел е, че самата застраховка „Живот“ по отношение на последния, видно от договора за кредит, както и от застрахователния договор oт 12.12.2014 г., е с уговорена застрахователна сума в полза на кредитодателя „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, предвид уговорката в застрахователния договор, че при настъпване на застрахователното събитие – смъртта на Х. М., застрахователят поема задължение да погаси остатъка от кредита в полза на банката. Заключил е, че при така установените факти ищецът „Дафне“ ЕАД не е обеднял, тъй като извършеното от него плащане към банката – кредитор е въз основа на валидно правно основание – договор за кредит. Добавил е, че дали „Групама животозастраховане“ ЕАД се е обогатил с размера на уговорената сума по застраховка „Живот“ не следва да се обсъжда, тъй като това обстоятелство не е свързано с общ факт, касаещ обедняването на ищеца. Обобщил е, че за успешно провеждане на исковата защита по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, а също и връзката между тях, в който смисъл се е позовал на практиката по решение № 470 от 23.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 296/2024 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО. Изтъкнал е, че в процесния случай се установяват плащания към кредитодател на валидно правно основание и цялостно погасяване на кредит към субект, който не е ответник по делото. Заключил е, че след като не е доказано обедняване на ищеца за сметка на ответника, произлизащо от едни и същи факти, то претенцията за неоснователно обогатяване следва да се отхвърли като недоказана.

По релевирания процесуалноправен въпрос:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е 4 даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, като е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор, следва да обсъди и да се произнесе по всички поддържани във въззивната жалба и в отговора по чл. 267 ГПК доводи и възражения, които имат значение за правилността на обжалваното първоинстанционно решение и за правилното решаване на спора. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите или правни изводи, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса.