Решение № 605 от 22.07.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 605 гр. гр. Хасково, 22.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минчо К. Димитров при участието на секретаря Павлина Ст. Николова като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело № 20245640102864 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. Д.М., съдебен адрес: ***, против „Файненшъл България" ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление гр.София, бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет.2, офис 40-46, представлявано от Петър Благовестов Дамянов, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на *** г. сключил договор за паричен заем № *** с "Изи Асет Мениджмънт" АД, по силата на който получил в заем сума в размер на 700 лева, при уговорени седмични вноски и непосочен размер на месечния лихвен процент. В чл. 4 от същия било предвидено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, със съответни изисквания към обезпеченията. На същата дата, ищецът и ответникът сключили помежду си договор за предоставяне на гаранция № ***, по силата на който ответното дружество поело задължение да обезпечи пред кредитодателя задълженията на ищеца по горепосочения договор за паричен заем. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя.

Възоснова на сключения договор за предоставяне на гаранция, ищецът се 1 задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 400 лева, която била разсрочена за изплащане заедно с месечната вноска по договора за кредит. Съгласно договора за поръчителство, ищецът следвало да предоставя дължимите парични суми на „Изи Асет Мениджмънт" АД, което пък от своя страна било упълномощено от ответника да събира в тяхна полза сумите по процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължало в полза на поръчителя „Файненшъл България" ЕООД като „Изи Асет Мениджмънт" АД единствено било овластено да приеме плащането (фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). С оглед на това, именно ответникът бил материално легитимиран да отговаря по процесната претенция. Поддържа се в исковата молба, че ищецът погасил изцяло процесния кредит. Изложено е, че сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важали изискванията на специалния закон - ЗПК. Изхождайки от това, следвало че с характеристики на потребителски договор бил и договорът за предоставяне на поръчителство № *** и доколкото последният бил акцесорен на този за кредит, то действието на поръчителството било предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение по договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително и чл.4. По тази причина според ищеца следвало да се разгледат съвместно и двете правоотношения, още повече и че кредиторът „Изи Асет Мениджмънт" АД бил едноличен собственик на капитала на ответното дружество и така кредиторът и поръчителят били свързани лица. Ищецът поддържа, че договорът за поръчителство е нищожен и излага съображения в тази насока. На първо място, клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлагала в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които следвало да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция в размер от сумата по процесния договор), или одобрено от заемодателя дружество - поръчител), като съдържанието на посочената клауза сочело на извод, че същата представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставяла избор за потребителя. Изискванията, които посочената клауза от договора възвеждала за потребителя били напрактика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер. Не само правно, но и житейски необосновано според него било да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора или две лица- поръчители, които да отговарят на многобройни, кумулативно поставени изисквания.

Тоест, поставяйки изначално неизпълними изисквания от длъжника, 2 кредиторът целял да го „насочи" към единствената форма на обезпечение, която той обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя дружество. Това дружество бил именно ответното, което било и свързано лице с кредитора по договора за заем, предвид на което и разходът за потребителя по договора за поръчителство бил сигурен и изначално известен за кредитора - от една страна предоставянето на поръчителство било необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения били напрактика невъзможни за осъществяване от длъжника. Освен това, договорът за кредит и поръчителство били подписани от едно и също лице в качеството му на представляващ заемодателя и на гарантиращото дружество. Същевременно кредиторът не бил включил възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен. Необходимо било в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай бил посочен ГПР, но от съдържанието на договора не било ясно кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които възниквало задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото било с характер на сигурен разход и следвало да бъде включено изначално при формирането на ГПР. Ищецът акцентира, че в негова тежест се възлагало заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, както и че ако това обстоятелство му било известно (чрез изначалното му включване в разходите но кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. С.ят договор за предоставяне на поръчителство бил изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото по-горе правоотношение, в полза на потребителя не се предоставяла услуга. Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора, за което цялото възнаграждение било поето от потребителя. Нещо повече - в случай, че поръчителят изпълнел и погасял вземането на длъжника, той имал право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство). Следователно, срещу заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство, ищецът не бил получил каквато и да е услуга, просто задължението му от едното дружество щяло да бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества били свързани. Освен това, настоящия договор не отговарял на правните характеристики на договора за поръчителство, доколкото не бил сключен между кредитора и поръчителя, а между поръчителя и главния длъжник. Собственик на капитала на поръчителя бил заемодателят по договора за заем, а основния предмет на 3 дейност на ответника били гаранционни сделки, каквато била и процесната и печалбата на „Файненшъл България" ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „Изи Асет Мениджмънт" АД. Така, в случая търговецът - кредитор обвързвал по-слабата икономически страна с допълнително възнаграждение, което се дължало от момента на сключване на договора за заем, без значение дали заемателят е изправна страна по същия. Поради изложеното, клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не пораждала права и задължения за страните, като договорът следвало да се прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави. Според ищеца със сключване на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаряло възнаграждение, което впоследствие щяло да бъде разпределено като печалба на кредитора.

Договорът за поръчителство нямал за цел реалното обезпечаване на договора за заем, а със същия се целяло осигуряването на едно допълнително оскъпяване на договора за заем и допълнително възнаграждение за заемодателя по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа се, че договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен поради накърняване на добрите нрави и поради това че сумата, която била уговорена като възнаграждение, била в размер на 45 % от сумата по отпуснатия заем. Така се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост и се накърнявали добрите нрави. В случая в разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който бил икономически по-силната страна в правоотношението, се възползвал от своето правно положение, като осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Предвид изложеното, ищецът иска съдът да постанови решение, с което да бъде признато за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № *** е нищожен, както и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 5,00 лв., като частичен иск от общо 400 лв, представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство № ***, сключен между страните, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на искова молба в съда - 23.10.2024 г. до окончателното й изплащане. Претендира присъждане на направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение.

В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на искова молба от страна на ответника, който преди всичко прави възражение за нередовност на исковата молба, както и за недопустимост на предявените 4 искове. По същество ответникът оспорва исковете изцяло като неоснователни.

Излага подробни съображения за това, че сключеният между страните договор за поръчителство не е нищожен, като се поддържа становището, че полученото от ответника възнаграждение е получено на валидно правно основание. Всички твърдения на ищеца били несъстоятелни, неоснователни и неаргуметирани. Престациите не били нееквивалентни, нито били нарушени добрите нрави. По тези и останалите подробно изложени в отговора съображения, моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Моли искането за привличане на трето лице помагач в процеса да бъде оставено без уважение поради липса на правен интерес. Съдът намира възраженията на ответника за нередовност на исковата молба за неоснователни, доколкото при преглед на съдържанието й, в същата не се констатират твърдяните противоречия между обстоятелствена част и петитум, а въпросът за материалноправната легитимация на ответника касае съществото на спора, по който съдът ще се произнесе с крайния си съдебен акт. Що се касае до възражението за непредставяне на доказателства с исковата молба, следва да се посочи, че по принцип непредставянето на писмени доказателства с исковата молба не е нередовност на същата по смисъла на чл. 129 ГПК, а има отношение към процеса на доказване и основателността на иска. Наведеното възражение за недопустимост на исковете също е неоснователно, доколкото съдът намира, че е налице правен интерес от водене на исковете. Това е така, тъй като дали ищецът ще предяви установителен иск за установяване на недействителността на правоотношението между страните или ще упражни правото си предяви иск за връщане на недължимо платеното при начална липса на основание, или и двете, стои изцяло в неговата воля. На следващо място, съдът намира искането за конституиране на трето лице - помагач в процеса за допустимо, но неоснователно. Налице е висящ съдебен спор между лица, различни от третото лице, като за ищеца е налице правен интерес от привличането на негова страна на третото лице - кредитор по договора за потребителски кредит, обезпечен с договор за представяне на поръчителство, сключен с ответника, доколкото евентуален благоприятен изход на спора за подпомаганата страна при участието на подпомагащата би довел до възможност за упражняване на правото на иск срещу него във връзка с договора за потребителски кредит. За подпомагащата страна обаче липсва обоснован правен интерес от встъпване в процеса, което е задължително условие за допускане на участието й в него по арг. на чл.218 ГПК. Ето защо искането за допускане на третото лице до участие в настоящия процес, като се конституира като трето лице - помагач на страната на ищеца следва да бъде оставено без уважение. Следва да се допуснат като писмени доказателства по 5 делото представените от ищеца документи, като допустими, относими и необходими в настоящия правен спор, като и да се уважат останалите му доказателствени искания, но частично. Следва да се уважи искането за задължаване от ответника за представяне на Договор за паричен заем № ***, погасителен план към него, както и задължаване на „Изи Асет Мениджмънт“ за предоставяне на Договор за предоставяне на гаранция № *** По отношение на СЕФ е налице изрично изявление от ответника, че не е бил изготвян такъв към процесния договор за предоставяне на гаранция, а останалите документи и искането по т. IV от исковата молба са неотносими за разрешаване на правния спор. Доказателствената тежест в настоящия процес се разпределя по следния начин: по иска за прогласяване недействителността на процесния договор за предоставяне на поръчителство ищецът трябва да установи, че при сключване на същия и на договора за потребителски кредит са били налице твърдените правоизключващи обстоятелства и че същите, респ. клаузите в тях, са нищожни на посочените основания - накърняване на добрите нрави, противоречие с цитираните в исковата молба императивни правни норми и/или тяхното заобикаляне; по осъдителния иск ищецът трябва да докаже, че е заплатил процесната сума на ответника. В тежест на ответника е да докаже направените с отговора и описани по-горе насрещни твърдения и възражения срещу основателността на исковете, от които черпи изгодни за себе си правни последици; че процесния договор не е нищожен на някое от посочените от ищеца основания, в т.ч. да докаже индивидуалното договаряне на клаузите по него, както и наличието на валидно правно основание за получаването на сумата, оспорвана от ищеца като недължимо платена.