Решение № 3854 от 01.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3854 гр. Пловдив, 01.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330100716 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от М. Й. Р., с ЕГН: ********** против „СИТИ КЕШ“ ООД, с ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 , предл. 3 ЗЗД за прогласяването на нищожността на клаузата, обективирана в чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № **г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лева, представляваща заплатена при начална липса на основание по нищожна клауза за неустойка по Договор за потребителски кредит № **г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 16.01.2024 г. до окончателно изплащане на вземането .

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит 08.12.2022 г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 500 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР в размер на 49,93%. Посочва, се че в чл. 5 от договора било уговорено, че ищецът следвало да представи на ответника едно от следните две обезпечения - безусловна банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които следвало да отговарят на изискванията на общите условия. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 11 от договора, била уговорена неустойка в размер на 145,41 лева. От правна страна се 1 излагат съображения, че за да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, чрез неустойката се начислява допълнителни печалба, която не се включва в ГПР.

Клаузата за заплащане на неустойка била нищожна поради противоречие на добрите нрави, доколкото излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Навеждат се съображения, че чрез поставяне на множество условия, които не биха могли да се изпълнят от потребителя, се начислявало скрито оскъпяване на кредита и се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски като това водило до скрито оскъпяване на кредита и представлявала добавка към възнаградителната лихва. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се излагат съображения за недопустимост на предявената искова претенция, а при условията на евентуалност - за нейната неоснователност. Посочва се, че е налице злоупотреба с право от страна на ищцата, доколкото същата е образувала пет отделни производства с цел генериране на допълнителни разноски. Поради изложеното се претендира същите да бъдат съединени на основание чл. 213 ГПК, а при условията на евентуалност - ако не бъдат съединени, да не се присъждат разноски. По основателността на предявения иск се излагат съображения, че процесната клауза не заобикаля нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК, доколкото е посочен правилно определеният ГПР към датата на сключване на договора.

Твърди, че неустойката не представлява разход, който следва да бъде включен в ГПР. Към датата на сключване на договора, кредиторът не бил наясно дали ще възникне основание за плащане на неустойката, която била индивидуално уговорена, а клаузата – разбираема и ясна. Същата била действителна, като ищецът предварително знаел за последиците от неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, и ако установял, че е в невъзможност да изпълни посоченото задължение, разполагал с възможността в 14-дневен срок от сключване на договора да се откаже от него. В договора била предвидена и възможност за удължаване на срока за представяне на обезпечение. Същата не била и неравноправна, доколкото била индивидуално уговорена. Сочи за наличие на множество сключени договори между страните, което означавало, че ищецът многократно се е запознавал с условията на договорите и се съгласявал с тях. По отношение на осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД, твърди, че е неоснователен, тъй като всички плащания от потребителя са извършени на валидно правно основание. Поради изложеното се претендира предявените искове да бъдат отхвърлени, като в полза на ответното дружество да се присъдят разноски.

В съдебно заседание от 20.09.2024г. съдът е допуснал на основание чл.

214, ал. 1 ГПК изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез увеличаване на неговия размер, като същият се счита предявен вместо за сумата от 50 лева за сумата от 145, 41 лева.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, 2 намира от фактическа и правна страна, следното:

Между страните не се спори, а и от приобщените по делото доказателствени материали се установява, че между същите е сключен Договор за потребителски кредит № **г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател е предоставена сумата в размер от 500 лв., при фиксиран лихвен процент по заема от 40, 05 % и годишен процент на разходите от 49, 94 %. Общият размер на всички плащания бил в размер на сумата от 525, 59 лв.

Съгласно чл. 5 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчител или 2) банкова гаранция. С клаузата на чл. 11 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер на сумата от 145, 41 лева, ако в тридневен срок от подписването му заемополучателят не осигури едно от тези обезпечения, която неустойка съгласно погасителния план, приложен по делото, кредиторът е разсрочил и добавил към всяка анюитетна вноска.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 11 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, 3 дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 94 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

От приетата по делото справка за заплатени суми по процесния договор, предоставена от самия ответник, се установява, че освен дължимата главница, ищцата е заплатила и сумата от 145, 41 лева по клаузата за неустойка за непредставено обезпечение.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, т. 12 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 525, 59 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл. 8 от Договора „неустойка” в размер от 145, 41 лева. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане само на чистата стойност по кредита – главница в размер на 500 лева.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно по процесния договор длъжникът дължи единствено главницата в размер на 1200 лева. От представеното по делото заключение на в.л. K. по ССчЕ се установява, че ищецът е заплатил в полза на ответното дружество сума над главницата в размер на 145, 41 лева.

4

Съгласно чл. 23 във вр. с чл. 22 ЗПК, всички заплатени суми извън главницата се явяват недължими, поради което се явяват платени при начална липса на основание и подлежат на връщане на потребителя. Ето защо, предявените искове като основателни следва да се уважат.Като законна последица от уважаването на исковете следва да се присъди и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, в размер на сумата от 100 лева за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.