Определение № 1834 от 21.07.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1834 гр. София, 21.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН

НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Анабела Д. Нинова като разгледа докладваното от Анабела Д. Нинова Въззивно частно гражданско дело № 20261800500796 по описа за 2026 година Производството е реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на И. Г. Д. с ЕГН ********** от гр.

Самоков против разпореждане № 1732 от 05.06.2026 г.на РС – Самоков по гр.д. № 370/ 2022 г. за връщане на исковата му молба вх. № 721/27.04.2022 г. по описа на РС – Самоков, поради неизпълнение на указанията за отстраняване на нередовността й.

Поддържа, че не знае защо делото се разтегля толкова във времето, като това се случва посредством неясни и некоректни актове. Моли да му бъдат дадени ясни указания.

Окръжен съд – София, като съобрази възраженията в подадената частна жалба и материалите по делото, прие за установено следното:

Частната жалба е подадена срещу подлежащ на въззивна проверка акт, от процесуално легитимирано лице, като отговаря и на изискванията по чл.

260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна.

Районен съд – Самоков е сезиран с искова молба от 27.04.2022 г., подадена от И. Г. Д., срещу отказ от наследство № 13/31.03.2021 г. на РС – Самоков, направен от А. Л. А. В исковата молба са изложени твърдения за налични вземания срещу А., срещу когото ищецът твърди, че има образувано изпълнително производство. Моли да бъде освободен от държавни такси и разноски и да му бъде назначен служебен адвокат.

С разпореждане № 589 от 12.05.2022 г. съдът е дал указания на Д. да внесе дължимата държавна такса в размер на 50 лв. и е оставил без уважение искането за освобождаване от такси и разноски.

Разпореждането е обжалвано от ищеца с частна жалба, във връзка с 1 която е било образувано в. ч. гр. д. № 469/2022 г. по описа на ОС – София, по което е постановено влязло в сила Определение № 527/05.08.2022 г., с което производството е било прекратено и делото върнато на РС – Самоков за произнасяне по молбата с правно основание чл. 95 от ГПК.

С определение № 203 от 06.04.2023 г., след освобождаване на предходно определените по реда на ЗПрПом процесуални представители, съдът е назначил адв. А. Г. за осъществяване на правна помощ на ищеца И. Г. Д. по гр. д. № 370 от 2022 г.

С разпореждане № 493/25.05.2023 г. делото повторно е било изпратено на ОС- София за произнасяне по частната жалба, като е било образувано в. ч. гр. д. № 364/2023 г. по описа на ОС – София, по което е постановено Определение № 554/12.07.2023 г., с което частната жалба е оставена без уважение и което не е било допуснато до касационно обжалване с Определение № 2822/04.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3623/2023 г. по описа на II г.о. на ВКС.

С разпореждане № 1279 от 09.11.2023 г., след връщане на делото в РС – Самоков, съдът повторно е указал на ищеца да внесе държавната такса по делото, като е дал указания и по реда на чл. 129, ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, а именно – да се изложи обстоятелства, на които основава исковата претенция, като посочи на какво основание е кредитор на ответника, както и да представи доказателства за това, че ответникът е направил отказ от наследство.

Препис от това разпореждане е получил само служебно назначеният представител на ищеца, който не е предприел действия в срок.

С разпореждане № 333 от 15.03.2024 г., съдът е върнал исковата молба, като е приел, че указанията не са били изпълнени в срок.

Срещу така постановеното разпореждане на 22.07.2024 г. е постъпила частна жалба, подадена лично от ищеца с която се твърди, че не е получил известие за връщане на исковата молба.

С определение № 772 от 30.09.2024 г., постановено по в. ч. гр. № 769/2024 г. по описа на ОС – София, съдът е отменил разпореждане № 333 от 15.03.2024 г. на РС- Самоков и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

След връщане на делото на РС – Самоков, съдът с разпореждане № 1474 от 30.10.2024 г. е указал на ищеца да изпълни указанията, дадени с разпореждане № 1279 от 09.11.2023 г.

С уточнение с вх. № 4888 от 05.11.2024 г. Д. в лично качество е представил копия от документи – удостоверение за образувано изпълнително производство срещу А., копие от изпълнителен лист, копие от отказ от наследство на А., копие от направено от ищеца искане за запор, като е представил и разписка за платена държавна такса.

С разпореждане № 1603 от 19.11.2024 г. първоинстанционният съд е указал на ищеца, да изложи всички обстоятелства, на които основава исковата си претенция, като посочи на какво основание е кредитор.

2

По повод така даденото указание по делото е постъпил отговор вх. № 5283 от 27.11.2024 г., с който ищецът И. Д. е посочил, че ответникът е взимал многократно заеми от него, като му е издавал записи на заповед за тях.

Отбелязал, е че ответникът дължи пари на много хора, както и че е водил дела в ОС – София и РС – Самоков, като за сумите са издадени изпълнителни листове. Твърди, че е узнал, че бащата на ответникът е починал, като А. е направил отказ от наследство. Поради тази причина наследството било изключено от запора. Сочи, че това е причината да заведе и това дело срещу А..

С разпореждане № 881 от 19.06.2025 г. съдът е указл на ищеца да представи доказателства за това на коя дата е узнал за отказа от наследство на ответника, като отново му е дал и указания да изложи обстоятелствата, на които основава претенцията си, без да сочи кои са тези обстоятелства.

Във връзка с така дадените указания по делото е постъпил отговор вх. № 3252 от 26.06.2025 г., с който ищецът е уточнил че е узнал за отказа от наследство на дата 25.04.2022 г. от изпълнителното дело при ЧСИ Георги Каримов, като добавя, че никой не го е уведомявал надлежно за това.

С разпореждане № 1732 от 05.06.2026 г., приемайки, че указанията за отстраняване на нередовностите, дадени с разпореждане № 1474 от 30.10.2024 г., връчено на ищеца лично, разпореждане № 1603 от 19.11.2024 г., връчено на ищеца лично и с разпореждане № 881 от 19.06.2025 г., не са били изпълнени, съдът е върнал исковата молба.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно разпореждане е неправилно, като мотивите на съда са следните:

На първо място, следва да се отбележи, че с атакуваното разпореждане (имащо характер на определение), съдът е постановил връщане на исковата молба, но не е прекратил производството по делото, което произнасяне следва да се съдържа изрично в диспозитива на съдебния акт.

Съобразявайки данните по делото и изявленията на ищеца, въззивният съд намира, че дадените от съда указания са били изпълнени с подадените от ищеца уточнение с вх. № 4888 от 05.11.2024 г., отговор с вх. № 5283 от 27.11.2024 г. и отговор с вх. № 3252 от 26.06.2025 г. Видно от постъпилия отговор с вх. № 5283 от 27.11.2024 г., ищецът дава достатъчна информация за това от какво произтича вземането му, а именно паричен заем и издадени записи на заповед. Доказаността на тези твърдения е въпрос по съществото на делото, а не основание за връщането на исковата молба.

Съобразно приетото в съдебната практика на ВКС, обективирана в Определение № 783/08.12.2015г. по ч.гр.д. № 5868/2015г. на ВКС, IV г.о., Определение № 277/11.10.2016г. по ч.гр.д. № 3755/2016г. на ВКС, I г.о., Определение № 141/22.03.2013г. по ч.гр.д. № 631/2012г. на ВКС, II г.о. и др., предметът на спора се определя от заявените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и от отправеното до съда искане. Квалифицирането на спорното право не е задължение на ищеца, а на съда, към който е отправено искането за защита. Квалификацията се дава въз основа на изложените от 3 ищеца факти, от които той извлича възникването на правото. Фактическите твърдения следва да са ясни, пълни и логически свързани, така че съдът да може да определи ясно какви са обстоятелствата, на които ищецът основава претенцията си, а от друга страна ответникът следва да има достатъчно информация, за да може да изрази становището си по иска и да направи съответни възражения. Когато в исковата молба са посочени факти и обстоятелства, правещи претенцията неясна, съдът предприема действията по чл. 129, ал. 1 от ГПК, но когато неяснотите и противоречията не касаят правопораждащите факти, те се отстраняват от съда чрез даване на указания за тях в проектодоклада по чл. 140 от ГПК и чрез поставяне на въпроси по чл.

145, ал. 1 и указания по чл. 145, ал. 2 от ГПК. След доклада по чл. 146 от ГПК страните имат възможност да възразят срещу посоченото от съда като техни твърдения и искания и да направят допълнителни пояснения.

В конкретния случай, след като се запозна с всички подадени от ищеца молби и уточнения, съдът намира, че по делото не е било изяснено основното обстоятелство, а именно защо ищецът оспорва отказа от наследство, доколкото не става ясно дали твърди, че същият е недействителен поради вече извършеното приемане – изрично или чрез конклудентни действия, или твърди, че имуществото на наследника е недостатъчно за удовлетворяване на кредитора по смисъла на чл. 56, ал. 1 от ЗН.

В първия случай, доколкото се касае за релевиране на нищожност на отказа поради липса на основание, не е предвиден и преклузивен срок за предявяване на иска, за разлика от претенцията по чл. 56, ал. 1 от ЗН, която може да бъде надлежно заявена само в случай, че искът е предявен в рамките на преклузивния срок по 56, ал. 2 от ЗН, за изтичането на който съдът следи служебно. Първият срок е по-краткият едногодишен срок, който започва да тече от узнаването от кредитора за отказа от наследство, а по-дългият тригодишен срок тече от извършване на отказа от наследство. В случая ищецът е посочил датата, на която е разбрал за отказа, като това обстоятелство подлежи на доказване в хода на процеса с всички допустими по ГПК доказателствени средства, но за редовността на исковата молба е достатъчно, да са наведени съответните фактически твърдения.

Тук е мястото да се отбележи, във връзка с указанията за представяне на доказателства относно качеството кредитор на ищеца, че съгласно установената съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 50077 от 12.10.2023 г. на ВКС, I I г.о., вземането на кредитора срещу длъжниканаследник не е предмет на делото, образувано по иска по чл. 56 от ЗН.

Страната, поискала отмяната на извършения отказ от наследство, следва да установи само качеството си на кредитор, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правен интерес. В същото решение, ВКС препраща към Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС относно иска по чл. 135 ЗЗД, който се явява общ спрямо специалния по чл. 56 ЗН. В това тълкувателно решение е прието, че съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, и може да приеме обратното, само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо в процес относно вземането.

4

С оглед на горното, следва да се приеме, че съдът не е дал правилни указания на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба, доколкото от наведените понастоящем фактически твърдения не става ясно с какъв иск е сезиран съдът, поради което са необходими и допълнителни указания до ищеца.

В случай обаче, че не се твърди недействителност на отказа, то съобразявайки гореизложеното относно иска с правно основание чл. 56, ал. 1 ЗН, настоящият състав счита, че ищецът по делото е навел достатъчно данни за това от какво произтича вземането му, като това е било сторено с отговор вх. № 5283 от 27.11.2024 г.

За пълнота, следва да бъде обсъден и въпросът, относно смъртта на една от страните по делото, именно ответника – А. А., който по данни от ЕИСС е починал на 08.02.2026 г. – основание за спиране на производството по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2 от ГПК. В тази връзка до ищеца следва да бъдат дадени и указания по чл. 230, ал. 2, вр. с чл. 229, ал. 1, т. 2 от ГПК, а именно – да посочи в шестмесечен срок от съобщението правоприемниците на А. А. и техните адреси, като му бъдат указани и неблагоприятните последици в случай на неизпълнение на дадените указания.