Решение № 82 от 04.09.2025, Районен съд - Гълъбово

РЕШЕНИЕ

№ 82 гр. Г., 04.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Г. в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радка Г. Стоянова при участието на секретаря Белослава П. К.а като разгледа докладваното от Радка Г. Стоянова Гражданско дело № 20245550100475 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД от Н. Т. К. срещу Г. Н. М. за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 10 000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от разпространението на клеветнически твърдения в телевизионна медия, направени от ответника през м. юли 2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 29.08.2024 г. до окончателното изплащане на задължението.

Ищецът твърди, че през месец юли 2024г., в интервю за предаването „Час Пик“ в Youtube платформата на Канал 3, ответникът публично е изложил неверни факти и обстоятелства, изцяло насочени срещу него, а именно, че:

1/ „Кметът на общината осъществявал натиск срещу свои опоненти на изборите.

Всеки, който дръзвал да се изправи срещу него бива унищожаван; бива принуждаван да напусне общината и се оказвал натиск срещу бизнеса му“;

2/ „Срещу ответника и неговото семейство започнали репресии след като се кандидатирал за кмет. Хора от община Г. били пращани от кмета да отнемат категоризацията на ресторант, който е притежаван от роднини на съпругата му.“;

3/„Кметът му бил наложил глоба за това, че ползва общинско място като частен паркинг към въпросния ресторант и хотела към него, като той бил спечелил делото срещу издадения акт и осъдил общината.“;

4/ „Никой не може да открие кмета на общината, тъй като е много зает и било обществена тайна, че кметът живеел в А., а не в Г..“;

5/ „Обадил му се г-н Н. Д. по поръчка на кмета, за да го заплашва по телефона, за което притежавал запис. Бил осъден и „даден“ на частен съдебен изпълнител за неплатени данъци към община Г., докато на г-н Н. Д. не му търсили данъци от 2012г., които били 1 разсрочени.“;

6/ „Кметът оказвал натиск на много хора в общинската администрация да напуснат, издирвали семействата им, тъй като били поддръжници на ответника.“;

7/ „В едно от селата, в които събрал повече гласове от кмета - Г., им бил спрял „тока“, административните услуги, пенсионерския дом, както и сметоизвозването.“ Ищецът счита, че твърденията на ответника, казани в ефира на предаването представляват неверни обстоятелства, които уронват авторитета, достойнството и доброто му име. Твърди, че спрямо него са изнесени клеветнически твърдения, които уронват доброто му име, позорящи са за неговата личност и същевременно са неверни. Счита, че всички изложени от ответника в неговото публично разпространено интервю в телевизионна медия факти са неверни и чрез тези свои изявления той не прави конструктивна критика и не изразява мнение по обществени проблеми, а директно цели да злепостави ищеца и да опозори името му. Твърди, че в качеството си на обществена личност – кмет на Община Г. е длъжен да следи и реагира на всякакви изнесени в средствата за масова информация данни, които го засягат и поставят под съмнение неговата личност, защото той заема позицията кмет благодарение на обществената подкрепа на гражданите на Община Г.. Твърди, че с изнасянето на невярна информация от страна на ответника, съществува риск от манипулиране на общественото мнение и намаляване подкрепата за ищеца като кмет на Община Г.. Твърди, че изявленията на ответника му причиняват допълнителна ангажираност, усилия за оборване на неверните твърдения и личен ресурс, който кмета на община Г. може да разходва за дейности от обществен интерес. Твърди, че всички тези клеветнически твърдения му костват допълнително време, нерви и напрежение, а след излъченото интервю бил доста изморен и обезверен от създалата се ситуация, имал нарушения в съня. Твърди, че бил принуден при участия в общи събрания и други срещи в Националното сдружение на общините и при срещи със свои колеги, лица заемащи обществени длъжности, бизнесмени или поличтически лидери да отговаря на неприятни въпроси и дава обяснения за това, че въпросните твърдения са клевети. Претендира разноски.

Ответникът Г. Н. М. оспорва, че описаните в исковата молба твърдения представляват неверни обстоятелства, които уронват авторитета, достойнството и доброто име на ищеца - кмет на община Г., както и че са позорящи за неговата личност. Сочи, че тъй кметът на общината е публична личност, личността му е обект на засилен обществен интерес и по необходимост следва да понася повече намеса в личния си живот и обществена критика, поради което и процесиите изявления не са противоправни, а са в рамките на гарантираното от чл. 39, ал. 1 КРБ и чл. 10, ал. 1 ЕКЗПЧОС - право свободно да се изразява и разпространява мнение. Твърди, че политиците и длъжностните лица при изпълнението на служебните си функции подлежат на критика в по-широки граници в сравнение с обикновените граждани. Твърди, че в исковата молба изявленията на ответника са извадени от техния действителен смисъл, значение и контекст и са перефразирани, а не са точно употребените. Твърди, че границата между правото на изразяване и подвеждането на 2 общественото мнение не била премината, както и не била налице посочената от ищеца целзлепоставяне и опозоряване на името му чрез представяне на невярна информация. Твърди, че липсва и посочената манипулативна цел, която не е критерий при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. Иска от съда да отхвърли предявения иск.

Претендира разноски.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното:

За да се уважи иск за деликтна отговорност, трябва да са налице всички елементи от фактическия състав на текста, а именно ответникът с деянието си, действие или бездействие, виновно да е причинил вреда на ищеца. Трябва да е налице и причинна връзка между вредата и виновното деяние на ответника. Елемент от състава е виновността на поведението на ответника. Съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД, вината се предполага по отношение причинителя до доказване на противното. Вината представлява психическото отношение, изразено в умисъл или непредпазливост което извършителят на неправомерното действие или бездействие има към своето противоправно поведение и произтичащия от него резултат.

Задължение на дееца е да обори това твърдение като докаже липсата на вина. Само доказана липса на вина го освобождава от отговорност.

В конкретния казус, за да бъде уважен искът по чл. 45 ЗЗД, ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване следните предпоставки: че е претърпял твърдените неимуществени вреди, причинени от изявления, съдържащи твърдения за неверни факти, които накърняват личните права и интереси на ищеца, позорящия характер на изнесеното и причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. За да се установи наличието на противоправно деяние е необходимо да се установи нарушение на нормативно установено задължение. Предмет на разглеждане в настоящото производство е дали конкретно посочените в исковата молба действия на ответника се характеризират с противоправност.

За да се формира категоричен извод в тази насока следва да се изследват относимите към случая наказателни състави и да се установи дали те са се осъществили в разглеждания казус, като в случай, че се установи поведение, покриващо състав на престъпление, то неминуемо ще се докаже наличие на противоправно деяние.

Съставите на обидата и клеветата се осъществяват чрез различни изпълнителни деяния, като именно деянието, се приема в практиката като един от разграничителните критерии между тях. Посегателството при обидата се изразява в казване или извършване на нещо унизително за честта и достойнството на другиго в негово присъствие, т.е. само чрез действие. В закона не се посочва конкретно по какъв начин следва да е отправена обидата.

Това може да стане чрез думи - епитети, псувни, ругатни, сравнения, квалификации, или действия-жестове, мимики и др., които са унизителни за пострадалия. Клеветата, за разлика от обидата, се извършва като се разгласи неистинско позорно обстоятелство за другиго или му се припише неизвършено престъпление. Под „разгласяване“ в практиката се разбира довеждане до знанието на трето лице на неистинските позорни факти или обстоятелства, 3 отнасящи се до личността на пострадалия, като деянието би било съставомерно и когато тези факти, се изнасят като слух или съмнение. Позорното обстоятелство е твърдение за наличието на определен факт за пострадалия, който да е от естество да накърни доброто му име в обществото. В този смисъл твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. В този смисъл предмет на клеветата могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези факти. За разлика от обидата, за съставомерността на клеветата, е без значение дали засегнатият е узнал или не клеветническите твърдения спрямо него. В случая деянието е довършено, когато тези твърдения са възприети, узнати от трето лице или от повече лица. За да е съставомерно деянието е необходимо, разгласените факти обстоятелства, освен позорящи, да бъдат и неистински, в противен случай, деецът няма да носи наказателна отговорност ако се установи тяхната неистинност. И обидата и клеветата са умишлени деяния, като при обидата е необходимо деецът да съзнава, че казаните от него думи или извършените действия са обидни, унизителни за лицето, да съзнава, че те могат да бъдат възприети от това лице, като цели това или му е безразлично. Клеветата е възможна както при пряк, така и при евентуален умисъл, като се приема, че при прекия умисъл деецът не е необходимо да е съзнавал неистинността на позорните обстоятелства.

С разпоредбите на чл.39-41 от Конституцията на Република България се уреждат права и свободи на гражданите, всяко от които е конституционно гарантирано и се ползва с еднаква тежест спрямо останалите. Възможната колизия на прокламирани права - в случая между свободата на словото от една страна и засягане, чрез упражняването на правата и доброто име на гражданите, от друга страна, е уредена с чл.39, ал.2 и чл.41, ал.2 от Конституцията на Република България. С посочените разпоредби изрично е предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други конституционно защитени ценности-каквито са правата и доброто име на гражданите. Прокламираната с чл.40, ал.1 от Конституцията на Република България свобода на печата и другите средства за масова информация е свързана с правото на личността и на социалната общност да бъдат информирани по представляващи интерес въпроси. Свободата на словото е прокламирана в чл.39 от КРП, а пределите, до които се разпростира тя е до пределите, до които засяга други конституционни ценности, като доброто име и правата на гражданите. Съобразно мотивите към Решение № 7/1996 г. по к. д. От 1996 г. на Конституционния съд, свободата на словото (правата по чл. 39-41 от КРБ) няма абсолютен характер. Конституционният съд условно е групирал основанията за ограничаването й както следва: за защита на националната сигурност, запазване на обществения ред и превенция на престъпността, защита на здравето и морала, защита на репутацията и правата на другите граждани (чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2, чл. 41, ал. 1, чл. 41, ал. 2), съображения за запазване на тайна. Изводът е, че накърняването на правата и доброто име на другиго е основание за 4 ограничаване на възможността свободно да се изразява мнение както по силата на общата ограничителна разпоредба на чл. 57, ал. 2 КРБ, така и с оглед на възприетата структура на чл. 39 КРБ, в който правото на мнение се ограничава заради друго, конкуриращо право. Това е правото на лично достойнство, чест и добро име, което съгласно чл. 32, ал. 1, изр. 1 от Конституцията е също защитено. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Посочените ценности обхващат присъщите на човешката личност чест, достойнство и добро име, които са обект на посегателство при нанасяне на обида-умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него, и на клевета — съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму Свободата на словото не включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и човешки права.