Решение № 6486 от 26.04.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6486 гр. София, 26.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 77 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ИВАНКА П. БОЛГУРОВА при участието на секретаря НАДЯ СТ. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ИВАНКА П. БОЛГУРОВА Гражданско дело № 20221110106730 по описа за 2022 година

Предявени са кумулативно съединени искове с правно основание чл.422, ал. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1,пр.1 ЗЗД, вр.чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.92, ал.1 ЗЗД.

Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу П. В. С. за заплащане на сумите, както следва: сумата от 2 613,78 лв., представляваща главница по договор за кредит № 000LD-R-005907 от 18.02.2011г., ведно със законна лихва от депозиране на заявлението – 27.05.2021г. до окончателното плащане, сумата от 1 295,46 лв., представляваща договорна лихва, начислена на основание Раздел II, т. 4 от договора за кредит за периода от 05.09.2015г. до 05.02.2021г., сумата от 56,06 лв., представляваща договорна лихва, начислена на основание Раздел II, т. 4 от договора за кредит за периода от 13.03.2020г. до 13.05.2020г., сумата от 1068,81 лв., представляваща наказателна лихва, начислена на основание Раздел ІІ, т.10 от договора за кредит за периода от 06.06.2015г. до 12.03.2020г., както и за сумата от 656,24 лв., представляваща наказателна лихва, начислена на основание Раздел ІІ, т.10 от договора за кредит за периода от 14.05.2020г. до 26.05.2021г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.

№29826/2021г. по описа на СРС, 77-ми състав. След постъпило възражение по реда на чл. 414 ГПК са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД твърди, че въз основа на сключен договор за кредит № 000LD-R-005907 от 18.02.2011г. е предоставил на ответника П. В.

С. сумата от 3 500 лв., която е била усвоена изцяло от кредитополучателя на 1

21.02.2011г. Навежда, че при сключването на договора е уговорено заплащането на възнаградителна лихва в размер на 8,7907% годишно, увеличен с надбавка 7 пункта.

Съгласно уговореното между страните в Раздел ІІ, т.10 от договора за кредит при неизвършени в срок плащания, същите се отнасят в просрочие и се олихвяват с договорения в Раздел ІІ, т.4 лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска.

Поддържа, че ответникът не е заплатил дължимите вноски по кредита от 05.06.2015г. до настъпването на крайния срок на договора на 05.02.2021г. Моли съда да установи вземанията така, както са предявени в заповедното производство. Претендира разноски.

Ответникът П. В. С. в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за кредит, като твърди, че сумата по договора не е усвоявана от него. Релевира възражение за нищожност на договора за кредит на основание чл.22 ЗПК, както и възражение за погасяване на част от вземанията по давност. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По иска по чл.422, ал. 1 ГПК,вр. чл.79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.430, ал.1 ТЗ:

За основателността на иска в тежест на ищеца е пълно и главно да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за банков кредит между него и ответника с твърдяното съдържание, получаване на паричната сума от кредитополучателя и настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита.

При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга.

Установява се, че на 18.02.2011г. е подписан Договор за банков кредит №000LD-R005907, по силата на който ищецът предоставя на ответника С. кредит в размер от 3 500 лв. срещу насрещно задължение на последната да върне заетата сума заедно с договорна лихва, определена съобразно базовия лихвен процент на банката за лева към датата на сключване на договора в размер на 8,7907 % годишно, увеличен с надбавка от 7 пункта, както и комисионна за отпускане на кредита в размер на 2 % от разрешения кредит в деня на усвояването му. Видно от погасителния план към договора, сумата е дължима на равни месечни вноски в размер на 58,24 лв., в срок до 05.02.2021г. Съгласно изводите на вещото лице на приетото и неоспорено от страните заключение на ССчЕ, сумата по кредита е усвоена изцяло от ответника на 21.02.2011г. по посочената в договора нейна разплащателна сметка. Предвид изложеното съдът 2 приема, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по сключен договор за кредит, като възраженията на ответника за нищожност на отделни клаузи от договора /свързани с формирането и изменението на договорната лихва/ не водят до нищожност на целия договор.

Ищецът не се позовава на настъпила предсрочна изискуемост, доколкото падежът на всички задължения по договора е настъпил преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда – на 05.02.2021г., а заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК е депозирано в съда на 27.05.2021г. В тази връзка възражението на ответника, обективирано в отговора на исковата молба, за настъпила предсрочна изискуемост на договора на 03.11.2015г. е ирелевантно по делото. За пълнота следва да се посочи, че съгласно задължителната съдебна практика по т.18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост на кредита не настъпва автоматично с уговорения в договора състав на неплащане на вноски по същия. За да настъпи промяна в отношенията по договора за кредит е необходимо правоимащата страна кредитор по същия да упражни правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем като изявлението следва да е достигнало/получено от длъжника. Макар от обстоятелствената част на приетата по делото ССчЕ да се установява, че длъжникът е бил в просрочие на задълженията си считано от 05.06.2015г., доколкото кредиторът не е предприел действия за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, то следва да се приеме, че предсрочна изискуемост не е настъпила, респективно падежът за неплатения остатък по договора е настъпил на уговорения в договора краен срок за погасяване на кредита – на 05.02.2021г.

От заключението на приетата по делото ССчЕ се установява, че към момента на подаване на заявлението в съда непогасената главница по договора е в размер на 2 613,78 лв. – погасителни вноски № 52-120 от погасителния план, с оглед на което съдът приема, че именно това е дължимата от ответника главница по договора за кредит.

При установената основателност на иска следва да бъде разгледано своевременно заявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Вземанията по договор за кредит не са периодични – така Решение №28 от 05.04.2012г. по гр.д.

№523/2011г. на ВКС, III ГО, поради което за тях е приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Ето защо в настоящия случай част от претендираните вземания на ищеца са погасени по давност. Заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК е депозирано в съда на 27.05.2021г., като от тази дата установителният иск се счита предявен (арг. чл.422, ал.1 ГПК) и погасителната давност за претендираните вземания е прекъсната – арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД, предвид което вземанията, станали изискуеми преди 27.05.2016г., са погасени.

В периода на изтичане на погасителната давност е приет специалният Закон за 3 мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с Решение на НС от 13.03.2020г., и за преодоляване на последиците, във връзка с §13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020г., в сила от 14.05.2020г.), съгласно чл. 3, т. 2 от който за срока от 13.03.2020г. до 20.05.2020г. давностните срокове спират да текат. Ето защо към петгодишния давностен срок следва да се прибавят тези 2 месеца и 7 дни, поради което всички задължения, чиято изискуемост е настъпила преди 20.03.2016г., са погасени по давност, т.е. тези за периода от 05.06.2015г. до 04.03.2016г. включително – погасителни вноски № 52-61 от погасителния план.

Непогасени по давност са вземанията за главница за периода от 05.03.2016г., чиято изискуемост е настъпила на 05.04.2016г., до 05.02.2021г., чийто размер възлиза на сумата от 2 394,48 лв. съгласно заключението на вещото лице по ССчЕ /л.64-65 от делото/, което съдът изцяло кредитира като обективно, ясно и компетентно изготвено на база представения по делото доказателствен материал, както и съобразно допълнителни справки и документи от ищцовото дружество.

С оглед изложеното искът следва да бъде уважен за сумата от 2 394,48 лв., представляваща 59 просрочени вноски по договора за кредит, дължими за периода от 05.03.2016г. до 05.02.2021г., а за разликата до пълния предявен размер от 2 613,78 лв. и за периода от 05.06.2015г. до 04.03.2016г. следва да се отхвърли като неоснователен.

По иска по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.430, ал. 2 ТЗ:

В т.4 от договора е уговорено заплащането на годишна лихва от ответника в размер на Базовия лихвен процент на банката в лева, увеличен с надбавка от 7 пункта, като към датата на сключване на договора базовият лихвен процент на банката е в размер на 8,7907 % годишно.

Ответникът С. е оспорила валидността на клаузите от договора, уреждащи лихвите, поради протИ.речие с добрите нрави, както и поради неспазване на разпоредбата на чл.11,т.9 ЗПК, регламентираща лихвения процент по кредита, условията за неговото прилагане, референтния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, съответно нормата на чл.11, т.10 ЗПК относно годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. На основание чл.23, вр. чл.22 ЗПК твърди, че поради недействителност на договора за потребителски кредит, дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем.

Съдът намира, че при тълкуване на посочените клаузи от договора, се налага безспорен извод, че определената в договора лихва не е променлива, а е фиксирана в размер от 15,7907 %. За да бъде лихвата действително променлива, следва да е налице изрична договорка между страните по какъв начин следва да се формира променливият елемент /БЛП/ в съответствие с изискванията чл.58, ал.1, т.1 и 2 ЗКИ. В договора няма клауза, от която може да се установи начинът на формиране на БЛП на банката.

4

Договорът за кредит не съдържа клаузи, препращащи към определена методика, а и не се твърди тя да е част от вътрешните правила на банката, към сключване на договора за кредит или да е част от някакви приложими към договора за кредит общи условия. При това положение промяната на БЛП, съответно на размера на възнаградителната лихва не може да се извърши едностранно от банката, без изричното приемане от другата страна по правоотношението. Ето защо съдът счита, че лихвата, която следва да се прилага по договора е фиксирана и е в размер от 15,7907 %, доколкото базовият лихвен процент като променлив компонент на лихвата е абсолютно неясна и неопределяема величина от гледна точка на съдържанието на сключения договор за кредит и не може да бъде основание за изменение на договорната лихва, съответно следва да се приложи лихвата, посочена в цифров вид в договора и погасителните вноски, отразени в уговорения между страните погасителен план. Годишният процент на разходите също е определен във фиксиран размер от 18,26 %, като е посочена и общата дължима сума от кредитополучателя по договора в размер на 7 098,65 лв.

Направено е още възражение за нищожност на клауза, даваща възможност на банката да изменя процесната лихва при промяна на приложимия референтен лихвен процент, каквато клауза съдът намира, че не е уговорена изрично между страните по процесния договор за кредит. Единствената предвидена възможност за банката да увеличи размера на лихвения процент по кредита, в това число и надбавката, е при наличие на просрочени плащания – уговорено като алтернативна хипотеза на правото ѝ да обяви кредита за предсрочно изискуем съгласно раздел II, т. 10, изр. 2, каквото правомощие няма данни банката да е упражнила. От друга страна, от приетата по делото ССчЕ не се установява до настъпване на крайния срок за погасяване на кредита банката да е променяла първоначално уговорения процент на възнаградителната лихва, в това число и наказателната такава, поради което и съдът приема, че именно това е дължимата договорна лихва от ответника по договора, респективно същата служи за определяне размера и на дължимата наказателна лихва. По изложените мотиви съдът намира, че възраженията на ответника относно начина на формиране на лихвите по договора са неоснователни.