Решение № 3461 от 29.11.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3461 гр. София, 28.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Ем. Владимирова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско дело № 20221100504517 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 28.01.2022 г. по гр.д. № 9787/19 г., СРС, І ГО, 171 с-в е признал за установено по предявените установителни искове от „ С.-**“ ООД, ЕИК *******, представляван от Д.Х.А., с адрес гр.София, ж.к. „******* по реда на чл. 422, във връзка с чл.415 от ГПК, с правно основание чл. 203, вр.чл. 211 от КТ, чл.207 от КТ и чл. 86 ЗЗД срещу Б. Й. У., ЕГН **********, че Б. Й. У., ЕГН ********** дължи на „С.-**“ ООД, ЕИК ******* сумата в размер общо на 10 127,39 лв., която представлява умишлено причинени на работодателя вреди, на основание чл. 203, ал.2 от КТ, във вр. с чл. 211 от КТ и чл. 207 КТ, както следва: 448.48 лв /левовата равностойност на 215,50 евро плюс 27 лв./- неотчетен от работника служебен паричен аванс от 28.06.2018г. взет с ордер №33/28.06.2018 г. и 13 142, 31 лв. - липса на 5997,55 литра дизелово гориво, на стойност 13 142.31лв. /5997.55 литра х 2.19лв.=3 142,31лв./, във връзка с осъществените превози за периода 01.01.2016г. до 27.07.2018г., намалени със сумата от 3463.40лв.- дължимите от дружеството на Б. У. командировъчни пари за периода от 02.07.2018г. до 03.08.2018г. по заявление за издаване на заповед на основание чл. 410 от ГПК, 1 както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда-28.09.2018г. до 03.08.2018г. окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК сумата в размер на 1190,75 - разноски по делото в исковото производство и 702,55 лв. в заповедното производство по ч.гр.д № 63278/18 г. по описа на СРС, 171 състав/ 202,55 лв. държавна такса и 500 лева за адвокатско възнаграждение/.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника Б. Й. У., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“Н.“, ул.“*******, вх. ******* чрез пълномощника по делото адвокат Я. С.-А. от САК, със съдебен адрес: гр.София, бул.“*******, бл******* с мотиви, изложени в нея. Твърди се, че процесното решение е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Първият спорен въпрос, на който СРС не е намерил отговор е дали са налице материално правните предпоставки за ангажиране на пълната имуществена отговорност на ответника по реда на чл. 207, ал.1, т.2 КТ.

Твърди се, че нито в приложената длъжностна характеристика/ включително и т.1.7/, нито в трудовия договор или вътрешните правила на работодателя е отразено, че шофьорите имат материално-отчетнически функции. На следващо място, СРС е приел,че е осъществен състав на разпоредбата на чл.207, ал.1 от КТ, но липсват мотиви за това. В исковата молба се сочи, за извършена проверка в дружеството, изготвена на база справка от „Т. ЕООДоторизиран представител на F.I. за България, при която е установено липса на гориво в размер на 13 142, 31 лева, за периода от 01.01.2016г. до 27.07.2018 г.

СРС коментира избирателно приетата по делото САТЕ, от която се установява, че съгласно изготвени справки на дружеството/ищец е установено, че в резервоарите на влекач „ДАФ ФТ ФФ 105“ е отразено липса на дизелово гориво от 5997. 55 литра, както и твърдения, че посочените литри са по - малко от отразените в пътните листа. В същото време, вещото лице е посочило, че по делото няма представени доказателства за динамиката на управление на превозното средство и изправността на горивната система, поради което по никакъв начин не може да се определи реалния разход на товарния автомобил към периода 2016 - 2018г. Вещото лице е посочило, че освен, че не може да бъде определен реалния разход на гориво, от техническа гледна точка не може да бъде определено и дали е налице реален преразход на гориво. Съгласно Наредба № 3/1989г. от Министерството на транспорта, за нормиране разхода на горива и смазочни 2 материали на автомобилите и мотоциклетите, ако няма добавена норма за среден разход за конкретната марка и модел МПС, работодателят е длъжен да назначи със заповед комисия, която замерва разхода и съставя протокол за определяне на временните норми на вида гориво и нормалния разход на автомобила, като комисията практически да определя разхода на всеки шест месеца. След представяне на протокол от комисията за замерване на среден разход на гориво, работодателят е длъжен да издаде заповед да утвърждаване на този разход констатиран от комисията . В конкретния случай, такава не е представена, не се твърди да я има или ако е налична в ищцовото дружество не е доведена до знанието на ответника. Приетата по делото С С Е е оставена без анализ от съда. Вещото лице е установило, че „п ървоначално осчетоводеното на 30.06.2020г- липсващо гориво е било осчетоводено по счетоводна сметка 601 разходи за материали т.е не като липса, а като разход на гориво за съответните периоди. В последствие на 30.06.2020г. дружеството е преосчетоводило този разход със знак минус по сметка 601 т.е. не като изразходено гориво разход за материали, а като не изразходено гориво или липса.

Това според въззивника/ответник, е извършено за нуждите на делото като е видно, че ищецът първоначално е записал разходи за гориво, а в последствие ги е сторнирал и е извършено осчетоводяване като липса, като в счетоводството подобни действия са недопустими.

Прави се извод, че в конкретния случай не са налице материално правните предпоставки за ангажиране на пълната имуществена отговорност на ответника по реда на чл. 207 ал. 1 т. 2 от КТ. Ответникът няма качеството отчетник, не се доказа и втората кумулативно предвидена предпоставка за уважаване на така предявения иск, а именно наличието на липса. Предявеният иск за реализиране на пълна имуществена отговорност на ответника за причинени липси в размер на 10 127, 39 лева се явява неоснователен и като такъв подлежащ на отхвърляне, а предвид акцесорния характер на иска по чл.86 ЗЗД, на отхвърляне подлежи и той.

Вторият спорен процесуален въпрос, по който СРС не е отговорил е, дължи ли съда произнасяне по направеното с исковата молба прихващане с вземане на ответника. Ищецът твърди, че е извършил прихващане на суми, като е приложено изявление за прихващане, адресирано до ответника от 14.09.2018г., но ответникът заявява, че то не му е връчено, а за съдържанието и наличността му, е уведомен от датата на получаване на съдебните книжа по настоящото дело. Принципно правилно е, че съдебно прихващане може да бъде извършено и с неликвидно вземане. Допустимо е да бъде извършено 3 прихващане и с неликвидно /спорно/ вземане, каквито са и претендираните от ищеца вземания за обезщетения за липси и имуществени вреди срещу ответника. От това принципно положение има изключения, когато самият закон изисква насрещното вземане на работодателя, с оглед принципа за засилена закрила на труда, да бъде установено посредством влязло в сила решение по нарочен иск, а не инцидентно-чрез възражение за прихващане. В тези случаи предпоставка за допустимост на възражението е вземанията на работодателя да са ликвидни-да са станали безспорни вследствие на формираната сила на присъдено нещо на решенията, постановени по посочените специалните искове. Разглежданият случай е такъв. Ищецът твърди, че има вземане срещу ответника за дължимо обезщетение за липса на гориво на обща стойност 13 142, 31 лева. Ликвидността на заявеното чрез възражението вземане за обезщетение обаче е обусловено от успешното провеждане на иска за реализиране на пълната отчетническа отговорност на ответника по чл.211 вр.чл.207, ал.1, т.2 от КТ. Едва след уважаването на предявения иск с влязло в сила решение е допустимо с обезщетението за липсите да се извърши прихващане с дължимите командировъчни пари на ответника. Това е изрично предвидено в чл.211, изр.2 от КТ - удръжки могат да се правят само въз основа на влязло в сила съдебно решение, но такова решение не е налице в случая. Липсва възможност вземането на ищеца, да бъде релевирано инцидентно с възражение за прихващане, щом законът изисква установяването му със съответния иск. С оглед изложеното счита, че вземането на ищеца не е ликвидно за сума в размер 3463, 40 лева с неизплатени командировачни на ответника за периода от 30.06.208г. до 06.08.2018г., поради което и компенсация с тях не може да бъде извършена.

Съгласно разпоредбата на чл.272, ал.1, т.6 вр.чл.210, ал.4 респ. ал.5 от КТ компенсация на вземането на работодателя за обезщетение за вреди при реализиране на ограничената имуществена отговорност на работника срещу дължимото на последния трудово възнаграждение е допустимо само в случай, че заповедта за реализирането на посочената отговорност не е оспорена в срок и влезе в сила, респ. влезе в сила заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена срещу работника на основание чл.210, ал.5 от КТ - в случаите, когато поради прекратяване на трудовото правоотношение или по други причини събирането на сумата по обезщетението не може да стане чрез удръжки от трудовото възнаграждение. В случая вземането на ответника не е 4 установено чрез подобна влязла в сила заповед по чл.210, ал.1 от КТ или заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, поради което и с това вземане, като неликвидно, прихващане не може да бъде извършено.

Прави се извод, че в случая СРС не следва да се произнася по основателността на възражението за прихващане с оглед съществуването или несъществуването на насрещното вземане на ответника, а да го отхвърли поради неговата некомпенсируемост и в този смисъл не се дава „разрешение” по възражението според терминологията на закона, то съдът не дължи и произнасяне с диспозитив по него, каквото принципно се изисква от нормата на чл.298, ал.4 от ГПК в този смисъл виж постановеното по чл.290 от ГПК решение № 45 от 22.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 483/2008 г., I т. о., ТК, съставляващо задължителна практика съгласно т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК/. Постановеното от СРС е в противоречие със задължителната практика на ВКС, което е недопустимо.

Моли съда да постанови решение, с което да бъде отменено изцяло първоинстанцинното такова и да бъдат отхвърлени предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, включително адвокатско възнаграждение.

Въззиваемото дружество/ищец „ С.-**“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к. „*******, представлявано от управителя Д.Х.А., чрез пълномощника по делото адвокат М. Й. от САК, със съдебен адрес: гр.София, ж.к.“*******“, ул.“*******, офис 9 оспорва въззивната жалба. Претендира разноски за настоящата инстанция.

Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно, не е постановено в нарушение на 5 правните норми, които уреждат условията за валидност на решениятапостановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по неговата правилност.

От фактическа страна:

Предявени са по реда на чл.422, във вр. чл.415 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.203, вр. чл.211 от КТ, чл.207, ал.1, т.2 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД от „ С.-**“ ООД, ЕИК ******* срещу Б. Й.

У., ЕГН ********** за признаване за установено между страните, че ответникът Б. Й. У., ЕГН ********** дължи на ищеца „ С.-**“ ООД, ЕИК ******* сумата в размер общо на 10 127.39лв., която представлява умишлено причинени на работодателя вреди, на основание чл. 203, ал.2 от КТ, във вр. с чл. 211 от КТ и чл. 207 КТ, както следва: 448.48 лв. /левовата равностойност на 215.50 евро плюс 27 лв./ - неотчетен от работника служебен паричен аванс от 28.06.2018 г. взет с ордер № 33/28.06.2018г.; и 13 142.31лв. - липса на 5997.55 литра дизелово гориво, на стойност 13142.31лв. /5997.55 литра х 2.19лв. =13142.31лв./, във връзка с осъществените превози за периода 01.01.2016г. до 27.07.2018г., намалени със сумата от 3463.40лв. дължимите от дружеството на Б. У. командировъчни пари за периода от 02.07.2018г. по заявление за издаване на заповед на основание чл. 410 от ГПК, както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното плащане. Претендират се разноски.