Решение № 1424 от 04.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1424 гр. София, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело № 20251100507539 по описа за 2025 година

Производството е образувано по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Същото е инициирано с въззивна жалба на Г. П., ответник в първоинстанционното производство, чрез назначен особен представител адв.

Г. К. срещу решение 8 874/16.05.2024 г. на СРС, 128 състав, постановено по гр.д. 17 672/2024 г.

С обжалваното решение въззивникът – ответник е осъден на основание чл. 232 ал.2 пр.1 от ЗЗД на Б. Д. Н. сумата от 1 650 лв. – дължими наемни вноски по сключения между страните договор за наем от 27.02.2023 г. за периода м. април 2023 г. – м. февруари 2024 г., както и неустойка по раздел VI от договор за наем от 27.02.2023 г. за неизпълнение на всяко едно от задълженията за периода от м. април 2023 г. – м. февруари 2024 г. в общ размер на 220 лв., както и сумата от 1 566 лв. – съдебни разноски.

В жалбата са наведени възражения, че решението на СРС е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Заявени са възражения във въззивната жалба, че съобразно чл.1 от 1 договора за наем, предаването на имота се извършва при подписване на същия като между страните се съставя и приемо-предавателен протокол, в който се описва състоянието на имота и предоставените за ползване уреди и мебели, поради което не можело да се установи предаване на имота, предвид липсата на съставен протокол. Сочи, че презумпцията по чл. 233 ал.1 изр. посл. от ЗЗД е приложена разширително от СРС, което е недопустимо като изведено в противоречие с материалния закон и правилата за тълкуване на същия.

Допуснато било и съществено нарушение на съдопроизводствените правила като била разместена доказателствената тежест относно факта за предаване на процесния имот.

Заявено е становище, че се поддържат твърдения, че страните не са желали настъпването на правните последици на процесния договор и същият е сключен с цел, която е нетипична за наемното правоотношение, а именноответникът по делото да придобие статут на лице, което пребивава на територията на РБ. В тази връзка се сочат система от косвени доказателства – бездействие на ищцата за целия период на договора, липсата на съставен приемо-предавателен протокол, житейски нелогично обстоятелство, че мъж на средна възраст наема само стая в чужд имот, в който живее ищцата, ищцата очевидно му предоставила съответни документи, които са послужили за предоставянето на статут.

Иска се отмяна на първоинстанционото решение изцяло като се постанови ново, с което заявените искове бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ищеца в първоинстанционното производство Б. Д. Н., чрез процесуален представител адв. Х. Г., в който са наведени съображения относно правилността на обжалвания съдебен акт и искане за неговото потвърждаване.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

2

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

Предмет на производството са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 232 ал.2 пр.1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.

Страните по делото не са формирали спор относно обстоятелството, че са в облигационно правоотношение по повод сключен договор за наем, а и това се установява от приетия като доказателство договор от 27.02.2023 г.

Същият е сключен за срок до 29.02.2024 г. като процесния период по делото попада в срока на неговото действие.

За да възникне процесното задължението за заплащане на наемна цена, наемодателят следва да е изпълнил договорното си задължение да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор и да е осигурил свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок.

По отношение предоставяне на държането на имота, предмет на договора, страните са формирали спор, обоснован с изричното възражение на ответника, поддържано и в рамките на въззивната жалба за липсата на съставен приемо-предавателен протокол, установяващ факта на предаването.

Съобразно уговорката в раздел II т.1 от договора между страните, предаването на имота се извършва при подписване на договора, като между страните се подписва приемо-предавателен протокол, в който се описва състоянието на имота и предоставените за ползване уреди и мебели. Уговорено между страните е, че с подписването на приемо-предавателния протокол същите заявяват, че имотът е предаден във вид и състояние, годен да бъде използван, за целите, за които е нает, и че наемателят е приел гореописания имот без забележки. По делото не се съдържат данни приемо-предавателен протокол да е бил съставян респ. не са заявени и твърдения в подобен смисъл от ищцата.

Настоящият съдебен състав не може да сподели съображенията, изложени от състава на СРС, че държането на имота е предадено с подписване на договора доколкото този извод противоречи на горецитираната клауза на същия, предполагаща предаване и приемане на имота с предоставени за ползване уреди и мебели, обективирано в приемо-предавателен протокол. Поради което не могат да бъдат споделени и съображенията му, обосновани с приложение на презумпцията по чл. 233 ал.1 изр. посл. от ЗЗД доколкото и същата 3 предполага приемане на вещта, а както бе посочено по-горе в рамките на настоящото решение, страните са уговорили приемането да се установи посредством приемо-предавателен договор.

Фактът на предаване на държане може да се установява с всички допустими от ГПК доказателствени средства вкл. и гласни такива чрез разпит на свидетели. Съобразно правилата, визирани в нормата на чл. 154 от ГПК тежестта да се установи това обстоятелство е на наемодателя – ищец, въззиваема страна в настоящото производство респ. същото му е указано от състава на СРС с определението, постановено по реда на чл. 140 от ГПК с рег.

№ 10484/05.03.2025 г.

За установяване факта на предаване въззиваемата страна е заявила доказателствено искане по чл. 186 от ГПК респ. е представено удостоверение рег. № 536400-68239/19.08.2024 г. на МВР – Дирекция „Миграция“, от което се установява, че Г. П. е декларирал адрес – гр. София, бул. ****, актуален към 27.02.2023 г.

Не могат да бъдат споделени съображенията, изложени в отговора на въззивната жалба, че декларираният адрес от наемателя е този, на който същия пребивава, доколкото Закона за чужденците в Р България поставя като изискване за получаване на разрешение за продължително пребиваване на чужденец, наличието на „доказателства за осигурено жилище“.

Дефинитивната норма на §2 от ДР на ДР на ППЗЧРБ установява, че „доказателства за осигурено жилище са документи за наличие на собственост или за наемни отношения“, но не установява факта на изпълнение на задължението на наемодателя да предаде държането на наетата вещ. Дори хипотетично, доколкото регистрацията на продължително пребиваващи в РБ чужденци се осъществява по ЗЧРБ пред Дирекция „Миграция“, да се приеме, че декларираният адрес е този, посочен в нормата на чл. 89 ал.1 от ЗГР, предвид съображенията в отговора на въззивната жалба, то адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или където то получава кореспонденцията си. С оглед използваната от законодателя словесна конфигурация „адресът“ предполага две алтернативни възможности – „живеене“ или „място за получаване на кореспонденция“ т.е. наличието на посочен адрес не обосновава еднозначен извод за фактическо пребиваване на сочения. Извод в желания от въззиваемата страна смисъл не може да се 4 обоснове и предвид твърденията й, че наемателят е бил последователно управител на търговски дружества в Слънчев бряг и в Банско, които твърдения по-скоро подкрепят тезата на въззивника за симулативност на договора. Твърденията, че стаята, предмет на договора, му служила за съхранение на вещи имат характер на фактически такива и за същите отново не са ангажирани доказателствени искания.

Твърденията и на двете страни, обосновани с правилата на житейската логика или липса на такава, отново не могат да бъдат споделени от състава на съд, доколкото разрешенията, дадени от правните норми не следват, винаги и по правило, житейската логика респ. същата представлява изцяло субективно възприятие на отделен правен субект.

При липсата на ангажирани доказателства относно факта на предаване на имота, предвид заявеното изрично оспорване от страна на въззивника и при тези ангажирани от страните доказателства респ. наведени съображения настоящият съдебен състав намира, че заявения главен иск е неоснователен и недоказан и като такъв подлежи на отхвърляне. Поради акцесорния характер на другия обективно кумулативно съединен иск, той също подлежи на отхвърляне.

Поради несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции, решението на СРС следва да бъде отменено като бъде постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени.

С оглед Закона за въвеждане на еврото в РБ, сумите, предмет на ищцовата претенция следва да бъдат изписани в еврово изражение.

Предвид изложените съображения съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло решение 8 874/16.05.2024 г. на СРС, 128 състав, постановено по гр.д. 17 672/2024 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Б. Д. Н., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул. **** – адв. Х. Г. срещу Г. П., роден на **** г. в Гърция, ЛНЧ **********, адрес: гр. София, ул. **** – адв. Г. К. искове с правно основание чл. 232 ал.1 пр.1 от ЗЗД за сумата от 843, 63 евро /1 650 лв./ – дължима наемна цена по сключен между страните договор за наем от 5

27.02.2023 г. за периода м. 04.2023 – м. 02.2024 г., както и с правно основание чл. 92 от ЗЗД за сумата от 112, 48 евро/220 лв./ – договорна неустойка по раздел шести от договор от 27.02.2023 г. за периода м. 04.2023 г. – м. 02.2024 г. като неоснователни и недоказани.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6