Решение № 2666 от 17.07.2023, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2666 гр. Варна, 17.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 16 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Румяна Х.а при участието на секретаря Галя Ж. Дамянова като разгледа докладваното от Румяна Х.а Гражданско дело № 20223110112302 по описа за 2022 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл.

55, ал.1, предложение първо от ЗЗД.

Исковата молба е предявена от С. И. Р., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощника си адв. Д. Т.; съдебен адрес: ***, e-mail: *** срещу: Б. П.

П. Ф. peг. № *** на ***, със седалище в *** ***, представлявано от Ш. П. Д.Д., действащо чрез клона си „Б. П. П. Ф. С.А., клон България" с ЕИК *** със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от Д. Т. Д..

Ищецът претендира от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от: 5338.40лева/пет хиляди триста тридесет и осем лева, четиридесет ст./ представляваща сбора от недължимо платена сума по нищожни клаузи в договор за потребителски паричен кредит на 09.04.2015г., от които недължимо платена такса „ангажимент" в размер на 1

420лв, като нищожна поради противоречие със закона на оси. чл.26, ал.1 от ЗЗД и сумата от 4 918.39лв. уговорена възнаградителна лихва от 36,90% годишно, като нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД, ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на завеждане на иска до окончателното му изплащане, на основание чл. 55, ал,1, предл.1 от ЗЗД.

Моли да му бъдат присъдени и сторените съдебно-деловодни разноски, в т.ч. и адвокатско възнаграждение.

Ищецът аргументира правен интерес навеждайки следните фактически твърдения: от предявения иск,

Ищецът С. И. Р. сключва договор за потребителски паричен кредит на 09.04.2015г. с „Б. П. П. Ф." ЕАД с ЕИК ***, с размер на кредита 12000лв., такса ангажимент 420лв., застрахователна премия от 2700лв., при годишен лихвен процент от 36,90%, за срок на договора от 60 месеца, при месечна вноска от 485,59лв.

За периода от 05.06.2015г. до 22.08.2018г. е заплатил по кредита сумата в общ размер от 18 144.52 лева, която е послужила за погасяване на част от главница, а именно в размер от 4 502.01 лева, част от договорна лихва в размер от 11 925.51 лева и част от застрахователната премия в размер от 1 717.00 лева.

Относно такса „ангажимент"в размер на 420лв.

В гореописания договор страните са договорили ищецът да заплати такса „ангажимент", като видно от съдържанието на договора цената на таксата е 420.00 лева. Уговорената такса, включваща като насрещна престация на кредитодателя фиксиране на лихвения процент за срока на договора при условията и размерите на договора, противоречи пряко на чл.

10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а уговорката касателно възнаграждението на кредитодателя, безспорно е типично действие по управление на кредита и съставлява присъщ за основния предмет на договора, а не допълнителен разход. Самото естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на тази предоставена на кредитополучателя престация, изключва квалификацията им като допълнително благо, за което да е обосновано насрещно възнаграждение в 2 размер на цената на таксата. Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал.

3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, свързани със събирането, респ. управлението на кредита.

Ето защо клаузата за такса „ангажимент" е нищожна поради противоречие със закона.

Относно договорения годишен лихвен процент от 36.90%.

Уговорената с потребителски кредит № PLUS-11234465/ 09.04.2015г. клауза за възнаградителна лихва е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, нарушава принципа на справедливост и създава условия за неоснователно обогатяване на кредитора на осн. чл.26 , ал.1 от ЗЗД.

За да се прецени, че уговорка за договорната лихва/ възнаградителна лихва/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни по производството - в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС. Приема се, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва) - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д.

315/2005 г. на ВКС, II г. о.. В настоящия случай така уговореният ГЛП в размер на малко повече от 3,5 пъти /36,90%/ и противоречи на добрите нрави.

Предвид характера на предоставяната по договора услуга, следва да се приеме, че процесната уговорка не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на страните по договора.

Видно от представените платежни нареждания ищецът е заплатил по кредита сумата в общ размер от 18 144.52 лева, която е послужила за погасяване на част от главница, а именно в размер от 4 502.01 лева, част от договорна лихва - в размер от 11 925.51 лева и част от застрахователната премия в размер от 1 717.00 лева. Следователно общият размер на дължимата по процесния договор за потребителски кредит договорна лихва възлиза на 14 3

435.16 лева при заета сума в размер от 12 000.00 лева за срок от 60 месеца.

Договорната свобода, освен от изричните правила в законодателството е ограничена и от общоприетия морал. Съобразно насоките, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 15,06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение като общи принципи, съставляващи основата на демократичния правов ред. Необосновано висока цена за предлагано на потребител кредитиране нарушава принципа на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Принципно клаузата за възмездяване на заемодател, предоставящ по занятие свои парични средства за ползване на клиенти не цели защита на несъществуващ интерес. Напротив търсенето на финансиране не от друг гражданин, а от специализиран в тази дейност търговец несъмнено включва и готовността на потребителя да заплати и лихва като цена за получената финансова услуга, от която като приход заемодателят да покрие разходите си и да формира своята печалба. Добросъвестността в стопанския оборот обаче изключва приходът от сделката да се договори в размер явно несъответен на разходите и справедливата норма на печалба.

Пазарните предложения на банките, задължени да разходват чужди средства с предпазливост и грижа на добрия банкер не само за кредитополучателите, но и за вложителите, изключват достъпа до удобно финансиране именно за явно неплатежоспособни потребители или такава, чиито доходи нямат легален произход. Действително, при рисково /необезпечено/ кредитиране по занятие, цената на обичайно предлаганата на клиентите услуга следва да покрива по-големи очаквани загуби от дейността, което естествено налага по-високи лихви. Именно към прекомерно завишения размер на тези лихви обаче следва да се отнесе изискването на справедливост като морална категория. Поставянето на неписани изисквания към заемодателите, рискуващи собствените си средства за извличане на печалби чрез предлагането им преимуществено на лица с недоказани доходи или лоша кредитна история, се налага поради обществения интерес за ограничаване на недобросъвестно прехвърляне на икономическата тежест върху онези клиенти на кредитора, които добросъвестно биха платили една определено по-висока цена, за да осигурят приход, компенсиращ несъбираемост на значителна част от отпуснатите кредити на другите клиенти на същия доставчик на финансова 4 услуга.

Конкретното съдържание на процесния договор съдът следва да се съобрази към момента на неговото сключване, който е непосредствено след ограничението, въведено със ЗГОС - в частност с чл. 19, ал. 4 от ЗПК в сила от 23.07.2014 г. Това означава, че именно обществените отношения, установени към момента в който са се договаряли страните са били отчетени като застрашаващи обществото и то толкова, че регулирането им от общочовешките принципи на демократичното общество не е било достатъчно и се е наложило изрично обявяване на обща закрилна императивна норма, изключваща договаряне на приход на кредитора над определена обоснована рамка. Видно от мотивите за това нововъведение (изявени при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС) законодателят е целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на потребители на кредити и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. До тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но общественият морал не е допускал злоупотреба с договорната свобода, при която икономически по-силният участник в оборота (в случая търговец, разполагащ със свободни средства предназначени за извличане на печалба) да налага на по-слабия си клиент (търсещ спешно финансиране) условия, при които да реализира необосновано висок приход, чрез поддържане на свръхвисока цена на рисково кредитиране.

Допускането на търговия, в която се планират отнапред като загуби преобладаващ процент от оборотните сделки и съответно се цели компенсирането им с планирани приходи само от някои от клиентите на търговеца несъмнено представлява несправедливо третиране на участниците на пазара. При такова определяне на цените на предоставената услуга или търговецът се освобождава от грижата да договаря разумно и добросъвестно, преценявайки платежоспособността на всички свои клиенти, като прехвърля с високата цена на малкото платежоспособни длъжници риска от неизпълнение на мнозинството или (при полагане на съответната грижа и подбор на предимно платежоспособни клиенти) си осигурява източник на приход значително надхвърлящ както разходите за дейността му, така и обичайната 5 печалба, без да предоставя насрещно каквато и да е престация над обичайно банково кредитиране. Именно този обществено неприемлив резултат е наложил и по-новата законодателна уредба - чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Израз на обществените нагласа е и установената в предходния период практика на съдилищата. В каузалната практика на ВКС, обективирана в Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., се приема, че съществува икономическа основа и за по-скъпо финансиране с цел генериране и на печалба при необезпечено кредитиране до трикратен размер (30%). В задължителната практика принципно се приема, че изключително голямата разлика в престациите при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те определят границата на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. С оглед на това и съгласно нормата на чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД, сделки, сключени при значителна липса на еквивалентност на насрещните престации, включително и при необосновано висок размер на възнаграждение за услуга са нищожни - арг. от Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., ГК.

Доколкото само при банково кредитиране и при кредитиране между търговци лихвата е съществен елемент от сключения договор, нищожността може да се отчете само по тази уговорка, при съхраняване на останалата част от договора, конвертирана до безлихвен заем. Неморален е конкретно уговорения в този договор свръхпрекомерен размер на договорната лихва, чийто размер възлиза на над 120% за целия срок на договора.

Налице е частична нищожност на договора, а именно и касателно уговорката за възнаградителна лихва, налагащ отчитане на всички плащания на ищеца, като вноски за връщане на главницата.