Решение № 4108 от 06.07.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, 06.07.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и девети май две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА при секретаря Елеонара Георгиева, разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 11126 по описа на СГС за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение 139312 от 12.06.2019 г., постановено по гр. дело № 36589/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 51 състав, са били частично уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Е. А.,З. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че ответницата дължи сумата от 1618,77 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия през периода от м. 10.2014 г. до м.04.2017 г. в топлоснабден имот - апартамент № 51, находящ се в гр. София, ж.к. ********абон.№ 147543, ведно със законната лихва от 01.11.2017 г. до окончателното погасяване на задълже­нието, както и сумата от 4,60 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2017 г. до 25.10.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 78002/ 2017 г., по описа на Софийски районен съд, 51 състав, като главният иск е отхвърлен за горницата над 1618,77 лева до претендираните 1807,14 лева и за периода от м.05.2014 г. до м.09.2014 г., а акцесорния иск за разликата над 4,60 лева до претендирани­те 223,53 лева и за периода от 16.09.2015 г. до 14.09.2017 г., както и исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал.

1 ЗЗД за установяване на вземане в размер на сумата от 44,95 лева, представляваща възнаграждение за услугата дялово разпределение на топлинната енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. и за сумата от 7,90 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата 44,95 лева за периода от 16.09.2015 г. до 14.09.2017 г. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК сумата от сумата сумата 725,09 лева, представляваща съдебни разноски в исковото производство, както и сумата 71,19 лева, представляваща съдебни разноски, направени в производството по ч.гр.д. № 78002/ 2017 г., по описа на Софийски районен съд, 51 състав.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца установителни искове за установяване на вземанията по главния иск за горницата над 1618,77 лева до претендираните 1807,14 лева и за периода от м.05.2014 г. до м.09.2014 г. и акцесорния иск за разликата над 4,60 лева до претендирани­те 223,53 лева и за периода от 16.09.2015 г. до 14.09.2017 г., както и в частта, с която са отхвърлени установителните искове за вземанията в размер на сумата от 44,95 лева, представляваща възнаграждение за услугата дялово разпределение на топлинната енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. и за сумата от 7,90 лева, представляваща обезщетение за забава върху сумата 44,95 лева за периода от 16.09.2015 г. до 14.09.2017 г., е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че вземанията обективирани във фактура № **********/31.07.2015 г., касаещи задължения през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г., ставали изискуеми едва на 16.09.2015 г., от който момент започвала да тече давността, предвид предвидения в чл. 33, ал. 1 от ОУ 45 дневен срок за плащане на задълженията, поради което е изводът на първоинстанционния съд бил неправилен, а ответникът дължал пълния размер на претендираните главница, а предвид установеното в разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ОУ задължение за ответника да заплаща месечните дължими суми в 30 дневен срок, след изтичане на периода, за който се отнасят, същит е бил изпаднал в забава и дължал пълния размер на акцесорната претенция за мораторна лихва. Сочи още, че в конкретния случай е била извършвана услугата „дялово разпределение“, поради което и ответникът дължи претендираната главница, а с оглед установената забава дължал и мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи претенцията, като присъди направените пред настоящата инстанция разноски.

Въззиваемият ответник - Е. А.,З., чрез назначения особен представител – адв. Р.М., е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подрбоно изложените съображения.

Срещу решението, в частта, с която частично е уважен предявения от ищеца установителни иск за доставена топлинна енергия за разликата над 1427,98 лв. до уважения размер от 1618,77 лв., е постъпила въззивна жалба и от ответника Е. А.,З., чрез назначения й особен представител – адв. Р.М. с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Изтъква, че в нарушение на Наредба № 16-334/2007 г. първоинстанционният съд е приел, че следва да се изчисли стойността на доставената топлинна енергия при неосигорен достъп до измервателните уреди в жилището, макар и да било посочено, че апартаментът не се обитава. Моли съда да отмени решението в обжалваната част.

Решението в частта, с която е уважен установителни иск за доставена топлинна енергия до сумата от 1427,98 лв., както и в частта, с която е уважен акцесорния иск за сумата от 4,60 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2017 г. до 25.10.2017 г. не е обжалвано от ответника и е влязло в законна сила.

Въззиваемия - „Т.с.“ ЕООД - третото лице помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната жалба, не се явява негов процесуален представител и не взема становище по въззивната жалба.

Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страна в процеса, като жалбоподателят ищец е заплатил дължимата държавна такса, а особения представител на ответника не дължи такава, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ищеца за частично основателна, а тази на ответника за неснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, доколкото въззивната инстанция не констатира при постановяване на решението нарушение на императивна материалноправна норма.

По жалбата на „Т.С.“ ЕАД:

По отношение на оплакването във въззивната жалба, че за процесните вземания през за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. е издадена фактура № **********/31.07.2015 г., която съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на дружеството е станала изискуема през 15.09.2015 г. и следователно сумата по тази фактура не е погасена по давност, следва да се отбележи следното:

Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат, съответно издадената в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, отнасящи се за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т.е за процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.

Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби от общите условия вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.

С оглед на изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода от м.05.2014 г. до м.09.2014 г. се явяват погасени по давност, доколкото заявлението е подадена на 01.11.2017 г. и тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение всички вземания, чиято изискуемост е настъпила до 01.11.2014 г., като това обстоятелство не може да бъде променено от последващо издаване на нова обща фактура фактура № **********/31.07.2015 г. Издаването на такава фактура не променя настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски. В тази връзка следва да бъде посочено, че по делото не е доказано възникването на ново вземане след издаването на изравнителната сметка, т.е. в резултат от изравняването да е възникнало задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия, приети през 2014 г., а именно в 30-дневен срок от датата на публикуване на фактурата на интернет страницата на дружеството.

Разпечатката съдържа 27 от 59 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/61e7889d-0320-4ee9-a459-88ee2b75208f