Решение № 259 от 20.07.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 259 гр. София, 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселина Вълева

Членове:

Красимира Костова

Нина Ив. Кузманова при участието на секретаря Емилия Б. Найденова в присъствието на прокурора Емил В. Петров като разгледа докладваното от Красимира Костова Въззивно частно наказателно дело № 20261000600744 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.34, ал.1 вр. с чл.20, ал.1 – 3 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции.

С Решение рег. № 67/05.05.2026 г., постановено на 04.05.2026 г. по ЧНД № 350/2025 г., Софийски окръжен съд, 1 н.с., е признал Решение № BHBL/Х/012024050989 на несъдебен орган на Република Австрия от 10.04.2025 г. влязло в сила на 14.01.2025 г., с което на лицето В. Д., с ЕГН **********, роден в Сърбия, с придобито българско гражданство и постоянен адрес ***, е наложена финансова санкция – глоба в размер на 70 евро, за нарушение по Австрийския правилник за движение по пътищата, санкционирано в издаващата държава за превишаване на максимално разрешената скорост от 50 км/ч (с 8 км/ч) при управление на МПС с рег. № ***, осъществено на 10.06.2024 г. в населено място Bludesch, L50 Str. km 21,94, Walgaustrasse, Fahrtrichtung Schlins, Австрия. Признатото решение е изпратено за изпълнение на НАП.

Против решението е постъпила жалба от адв.Я. С. – служебен защитник на В. Д., с оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се възразява, че неправилно първостепенният съд е уважил чуждестранната претенция, доколкото органът на изпращащата държава не е доказал, че автор на пътното нарушение е тъкмо В. Д.. В този смисъл се иска решението на СОС да бъде отменено.

1

В съдебно заседание на въззивната инстанция, представителят на А. П. – София, изразява становище за обоснованост и законосъобразност на оспорвания съдебен акт и предлага същият да бъде потвърден, а жалбата – оставена без уважение.

Санкционираното лице В. Д., не се явява в производството по въззивно обжалване и не може да бъде намерен, за да бъде призован. Процедурата за него и пред двете съдебни инстанции се е развила в хипотезата на чл.16, ал.3 от ЗПИИАКОРНФС. Назначеният му служебен защитник адв.С., се придържа към аргументите в жалбата и моли при отчитането им, атакуваното решение да бъде отменено.

Апелативен съд – София, като се запозна с жалбата, с доводите и възраженията на страните по нея, с както и с материалите по делото, намира следното:

Жалбата е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

Производството по делото пред СОС е било образувано по постъпило Удостоверение по чл.4 от РР 2005/214/ПВР на Съвета на ЕС, относно прилагане на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, спрямо В. Д. - български и сръбски гражданин. За да уважи претенцията, заложена в удостоверението и за да признае влязлото в сила решение на австрийските компетентни власти за налагане на финансова санкция в размер на 70 евро, за извършено от Д. нарушение на правилата за движение, регламентирани с австрийския правилник за движение по пътищата, първата инстанция, в крайна сметка правилно се е произнесла, че са налице всички предпоставки на чл.30 от ЗПИИАКОРНФС. Деянието, за което е наложена финансовата санкция – превишаване на максимално разрешената скорост за населено място, на територията на издаващата държава (с 8 км/ч над допустимата от 50 км/ч) съставлява поведение, нарушаващо правилата за движение, за което двойна наказуемост не се изисква, но независимо от това, то съставлява административно нарушение и по българското законодателство. Изпълнено е и другото положително условие – лицето да притежава имущество, да получава доходи или да има местоживеене или обичайно местопребиваване на територията на Република България, в алтернативата „притежава имущество”.

Този въпрос не е бил изследван всестранно от първостепенния съд, който се е задоволил единствено с наличието на регистриран адрес на Д. в страната, макар да е станало ясно, че санкционираният всъщност не пребивава на този адрес и макар по делото да е доказано, че никога не е пребивал, а се касае за чисто формална регистрация. Действително, адресната регистрация се извършва по волята на гражданина и именно чрез нея се урежда комуникацията му с властите, поради което лицето не може да черпи права от евентуална злоупотреба със задължението регистрацията да отразява действителното фактическо положение. Когато обаче, става дума за именно такава ситуация, за да се удовлетвори чуждестранната претенция, дори същата да се е позовавало само на официалните данни за адрес, съдът е бил длъжен да провери дали реално лицето е с местоживеене или обичайно местопребиваване у нас, и ако това условие не може да се приеме за 2 съществуващо, то да се изследват останалите условия по чл.30, ал.3 от специалния закон. Ето защо, въззивната инстанция освен проверка за евентуално местопребиваване на Д. и на адресите в Република България, на които са регистрирани близките му родственици (съпруга и дъщери), изследва и възможността за получаване на доходи и/или притежаване на имущество, като установи, че с договор за продажба от 23.01.2018 г. лицето е придобило регистрирано в страната МПС (видно от писмо № 120400-16193/25.06.2026 г. на началник сектор „ПП” при ОДМВР – София, ведно със справка за настояща собственост), и че е титуляр на три банкови сметки – еврова спестовна и еврова разплащателна в „УниКредит Булбанк, както и доларова спестовна в „Юробанк България”/„Пощенска банка (видно от писмо на БНБ от 07.07.2026 г. с приложена към него справка).

Правилно е преценено от окръжния съд, че удостоверението по чл.4 от специалния закон е попълнено надлежно и съдържа необходимата за признаването информация, като развитите в жалбата възражения за недоказаност на авторството на административното нарушение, са несъстоятелни. Освен че нарушението се оказва извършено с МПС – собственост на Д. (виж изисканата от САС справка за собствеността на л.а.

„Мерцедес” с рег. № ***), в конкретната процедура, българският съд изобщо не се занимава със съществото на казуса, в т.ч. авторството на деянието, за което вече е налице влязъл в сила санкционен титул. Информацията в удостоверението е преведена на български език, като е налице и съответствие между удостоверението и приложения към него документ, удовлетворяващ критериите на решение за налагане на финансова санкция по чл.3 от ЗПИИАКОРНФС (онагледяващ извършеното нарушение, наложената глоба и информирането на нарушителя за начина на нейното заплащане, както и за условията и реда за нейното обжалване).

Резонно е счетено от СОС, че не се разкриват основания за отказ за признаване по чл.35 от ЗПИИАКОРНФС. Решението за налагането на финансовата санкция е влязло в сила на 14.01.2025 г., като изпълнението му не е с изтекла давност по българското право, съобразно чл.82, ал.1, б. „а“ от ЗАНН. Санкционираното лице е административнонаказателно отговорно, няма данни за същото деяние да е постановено и приведено решение за налагане на финансова санкция в Република България или друга държава, различна от издаващата, нарушението е извършено точно на територията на издаващата държава, глобата не попада под минималната стойност, за която се извършва признаване и е осъществено уведомяване по чл.35, т.9 от ЗПИИАКОРНФС, съгласно законодателството на издаващата държава.

Предвид изложеното, оспореният с жалбата краен първоинстанционен акт следва да бъде потвърден, а жалбата да се остави без уважение.

Ето защо, Апелативен съд – София, НО, 11 състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение рег. № 67/05.05.2026 г., постановено на 3

04.05.2026 г. по ЧНД № 350/2025 г. на Софийски окръжен съд, 1 н.с.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4