Решение № 194 от 29.09.2026, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 194 гр. Кюстендил, 29.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселина Д. Джонева

Членове:

Елисавета Г. Деянчева

Петър Л. Мичев при участието на секретаря Весела Б. Данчева като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско дело № 20261500500096 по описа за 2026 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) вр. Глава ХХV от ГПК – „Бързо производство“ - чл. 310 и сл. от ГПК.

По делото са постъпили Въззивна жалба с вх.№134091045/23.01.2026 г., Въззивна жалба с вх.№1257/27.01.2026 г., Въззивна жалба с вх.№ 1046/23.01.2026 г. и Въззивна жалба с вх.№1258/27.01.2026 г., всички с идентично съдържание, подадени от Д. К. М., ЕГН **********, с адрес: гр. **********, действаща чрез пълномощника си адв. И. С. В., с адрес за връчване: гр. ***********, насочени срещу Решение № 670 от 29.12.2025 г. на Районен съд-Дупница и Определение №108/22.01.2026 г., постановени по гр.д. №510/2024 г. по описа на същия съд.

Въззивницата-ищца в първоинстанционното производство, обжалва решението изцяло, като релевира доводи за неговата неправилност, произтичаща от постановяването му в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения, както и неговата необоснованост.

Детайлно излага установената по делото фактическа обстановка, въз основа на която, формира обобщаващия си извод за неправилност на обжалваното решение.

Извършените от решаващия съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила въззивницата субсидира под следните нарушения: липса на пълен и редовен доклад по см. на чл.146, ал.1 от ГПК, неправилно разпределение на доказателствената тежест по твърденията за дискриминация и злоупотреба с право, събиране на доказателства без докладване и приемането им в 1 открито съдебно заседание, липса на произнасяне по искане за откриване на производство по оспорване истинността на документ, немотивирано отхвърляне на доказателствени искания, както и системни отклонения от императивни процесуални разпоредби. Акцентира, че посочените нарушения са достатъчно основание за отмяна на обжалваното решение, тъй като са довели до непълно изясняване на фактическата обстановка и до невъзможност за страните да организират адекватно защитата си.

Като следващ порок на решението въззивницата сочи неправилното приложение на материалния закон, а именно неприлагането на чл.9 от Закона за дискриминацията, неприлагане на чл.8 от КТ и неправилно тълкуване на чл.328, ал.1, т.6 от КТ. На този плоскост е пояснено, че при наведени твърдения за дискриминационно отношение, изразяващо се в различно третиране на ищцата М. спрямо друго лице (Ц. Г.), поставени в идентична ситуация, съдът е следвало да приложи специалната норма на чл.9 от ЗЗДискр. и да обърне доказателствената тежест, в каквато насока била и практиката на ВКС. Не бил съобразен при решаването на спора и прокламирания в разпоредбата на чл.8 от КТ принцип на добросъвестност при упражняване на трудовите права и задължения, както и забраната за злоупотреба с право. Изложено е, че в практиката си ВКС последователно приема, че макар работодателят да има право да променя изискванията за заемане на дадена длъжност, тази негова преценка не е извън контрола на съда за добросъвестност. Посочено, че в Решение № 416 от 03.12.2013 г. по гр. д. № 1844/2013 г., IV г.о. на ВКС, е прието: „Преценката на работодателя за промяна на изискванията за заемане на дадена длъжност е суверенна, но контролът на съда включва преценката дали трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно." Излагат се твърдения, че в настоящия случай, съдът се е ограничил само до формалната констатация, че г-жа М. не отговаря на новите изисквания, без да извърши преценка дали самата промяна на тези изисквания не представлява злоупотреба с право, целяща единствено нейното уволнение. Това, според въззивницата, е особено важно с оглед на факта, че това е трето поредно нейно уволнение, като предходните две са отменени от съда като незаконни. Неправилно била тълкувана и приложена разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, тъй като съдът не отчел, че за да е законосъобразно уволнението на това основание, е необходимо не само работникът да не притежава необходимото образование, но и тази промяна в изискванията да е реално наложена от производствени или други обективни нужди, а не да е формална и привидна, единствено с цел да се създаде основание за уволнение.

В случая съдът не бил изследвал този въпрос, а се ограничил до формалната констатация, че г-жа М. не отговаря на новите изисквания.

Като отделен порок на обжалваното решение се сочи и неговата необоснованост, породена от липсата на мотиви по основани доводи и доказателства по делото, а именно: за злоупотреба с права от страна на работодателя, липсата на приета заповед за новата длъжностна характеристика, липсата на обективни обстоятелства за въвеждането на нови изисквания за заеманата от ищцата преди уволнението длъжност, както и че преди обжалваното уволнение е имало две предходни уволнения, отменени от съда. Липсвали мотиви и по наведените от ищцата твърдения за дискриминация.

Не било обсъдено от съда защо Ц. Г., която към датата на връчване на длъжностната характеристика (11.01.2024 г.) също не е притежавала изискваната диплома, не е била уволнена. Този двоен стандарт в третирането на служителите, според въззивницата, представлява ярък пример за дискриминация, който е напълно игнориран от съда.

2

Не били обсъдени „кушаревските“ показания на разпитания свидетел по делото, който изложил твърдения пред съда в опит да защити своя работодател (кмета на Община Сапарева баня), които явно се опровергавали от събраните по делото писмени доказателства.

Отново се подчертава, че доказателствената тежест при дискриминация е за ответника по делото, който трябва да докаже еднаквото третиране в ситуацията на гжа Г. и г-жа М.. Твърди се, че съдът не е разпределил доказателствената тежест, респ. ответникът не е доказал еднакво третиране спрямо работниците.

Необосноваността на обжалваното решение се свърза и с липсата на анализ на свидетелските показания, необсъждане на представената по делото константна практика на ВКС по аналогични случаи, както и на изложените твърдения за антидатиране на длъжностната характеристика на ищцата. Последните били подкрепени, както от протИ.речивите свидетелски показания, така и от това, че в този период ищцата била в платен отпуск, при което било невъзможно да й бъде връчена новата длъжностна характеристика.

Относно обжалваното с въззивната жалба, имаща в тази си част характера на частна жалба, Определение № 108/22.01.2026 г. по гр. дело № 510/2024 г. на РСДупница се сочи, че последното е постановено при съществено процесуално нарушение, доколкото съдът не спазил процедурата по чл.248, ал.2 от ГПК, а именно да изпрати преписи от молбата за изменение на решението в частта за разноските на насрещната страна, а направо постановил обжалвания акт.

Въз основа на изложените доводи се поддържа искане за отмяна на обжалваните решение и определение с последица изцяло уважаване на предявените искове и присъждане на сторените в производството съдебни разноски.

С въззивната жалба се прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – Детска градина „Света Анна – град Сапарева баня“, чрез пълномощника й адв. И. Д., в който се излага становище за нейната неоснователност.

Твърди, че двата аргумента, които ищецът и въззивник сочи като основание на своите претенции по КТ и ЗЗДискр., а именно - злоупотреба с права от страна на работодателя и наличието на дискриминационен подход, подлежат на различни процедури на доказване. Законовият ред по тези различни по своя характер искови претенции, изисквал при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца, да се установят безспорни обстоятелства, които да се подведат по хипотезите на чл.344. ал.

1, т.1, т.2 и т.З от КТ, както и също под чл.9 от ЗЗДискр. и в крайна сметка да се отсъди и по въпроса за материалното изражение на исковите претенции. От събрания доказателствен материал не можело обаче да бъдат квалифицирани действията на органа по назначаване, като попадащи в хипотезите на злоупотреба с право и дискриминационен подход. Сочи се и недопустимост на претенцията по чл.9 от ЗЗДискр, доколкото ищцата не била посочила защитения признак, въз основа на който претендира наличието на дискриминационнен подход, а това било задължително условия за разглеждане и уважаване на този вид претенции, както е застъпено в мотивите на Решение № 6067 от 05.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2505/2025 г. Сочи се и превратно тълкуване на обстоятелствата и доказателствата по делото от страна на въззивницата. Не било доказано и твърдението на последната за злоупотреба с право.

По изложените съображения обжалваното решение се приема за правилно и се 3 моли за неговото потвърждаване.

В съдебно заседание постъпилата жалба се поддържа, а ответната по нея страна я оспорва чрез пълномощника си.

Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е постановил.

Решението обаче, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба, е недопустимо отчасти, неправилно в други, а частично и правилно, поради следното следното:

Районният съд е бил сезиран с искова молба от Д. К. М. против Детска градина „Св. Анна“ гр. Сапарева баня. Тя отговаря на изискванията за редовност, като в съгласие с приетото в ТР № 1 от 30.03.2012 г. по т. д. № 1/10 г. на ОСГК на ВКС, претенцията е насочена против работодателя, а не против горестоящият спрямо него орган.

Поддържано е било, че страните по делото са били обвързани от страните са били обвързани с Трудов договор № *** от 23.11.2011 г., по силата на който ищцата заемала длъжност „Директор ОДЗ”. С допълнително споразумение към договора от 31.01.2019 г. й било определено място на работата в Детска градина „Света Анна” гр.

Сапарева баня и длъжността – „Директор на детска градина”.

Със Заповед № ***** 16.04.2020 г. на ищцата било наложено дисциплинарно наказание „Уволнение“. Тя била обжалвана и отменена с решение на ДРС по гр.д.

№840/2020 г.

На 17.04.2022 г. ищцата била уведомена за горното обстоятелство, както и за възможността да заеме длъжността, от която е била уволнена. Заради това в срок и на основание чл. 345 от КТ, заявила желанието си, като изрично посочила и датата за това – 29.04.2022 г. с две покани до ответника и до Община Сапарева баня, получени на 26.04.2022 г.

На 29.04.2022 г. се явила на работното си място, като там й била връчена Заповед № *******/28.04.2022 г., с която била възстановена и започнала да изпълнява задълженията си.

На посочения ден обаче й била връчена и Заповед № ******/29.04.2022 г. на кмета на Община Сапарева баня, с която трудовото й правоотношение било прекратено без предизвестие в хипотезата на чл. 328, ал. 1 т. 12 от КТ – поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, т.к. имала сключен трудов договор с друго детксо заведение - Детска градина „Ян Бибиян“ – гр. София, което не й позволявало да да изпълнява задълженията си по договора към ответното такова.

Още на същия ден ищцата депозирала заявление до Община Сапарева, с което уведомила, че към този момент е в неплатен отпуск по отношение на Детска градина „Ян Бибиян“ – гр. София и няма пречки да изпълнява задълженията си възстановеното 4 трудовото правоотношение, като моли кметът да отмени заповедта си. Т.к. не последвали такива действия уволнителната заповед била атакувана по съдебен ред, като с решение на ДРС по гр.д. № 1195/2022 г. уволнението било отменено и ищцата отново била възстановена на заеманата преди уволнението длъжност.