Решение № 163 от 17.07.2026, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 163 гр. Кюстендил, 17.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пенка Н. Братанова

Членове:

Ваня Др. Богоева

Йоана Н. Такова при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело № 20261500500055 по описа за 2026 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 12819/29.10.2025 г., подадена чрез ЕПЕП на 29.10.2025 г., от „К.П.Б.“ ЕООД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление: гр. С.,р-н М., бул."Ц.ш."№****, ет.**, чрез процесуалния представител адв. Х. М., насочена против Решение № 479 от 30.09.2025 г., постановено по гр.д. № 1219/2025 г. по описа на РС Дупница.

С обжалвания съдебен акт Дупнишкият районен съд е прогласил по предявения установителен иск от В. Л. З. срещу „К.П.Б.“ ЕООД, нищожността на договор за потребителски кредит № 1061225 от 25.04.2024г. Осъдил е „К.П.Б.“ ЕООД да заплати на В.

Л. З. сторените по делото разноски, а именно: 80 лева - държавна такса. Осъдил е „К.П.Б.“ ЕООД да заплати на адвокат С. Й. Д. от САК сумата от 400 лева - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца.

Въззивното дружество обжалва решението на районния съд като недопустимо. Намира, че съгласно чл. 124 от ГПК, всеки може да предяви иск за защита или установяване на право или правоотношение при наличие на правен интерес, като счита, че последният представлявал абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на установителния иск, за която съдът следи служебно и която следва да бъде конкретно обоснована. Твърди, че според трайната съдебна практика установителният иск по чл. 124 ГПК имал субсидиарен характер и бил допустим само при липса на друг ред за защита на спорното право, като правният интерес представлявал абсолютна положителна предпоставка за неговата допустимост. Същият бил налице, когато поведението на ответната страна създавала несигурност в правното положение на ищеца, включително при оспорване или присвояване на право, като тази несигурност се преценявала конкретно с оглед изложените в исковата 1 молба факти и доводи, за което съдът следи служебно. Излага становище, че съгласно съдебната практика искането за установяване порочността на договорни клаузи, обосноваваща липса на основание за извършени плащания, не осигурявала самостоятелна правна защита, когато не водела до промяна в правната сфера на ищеца, като необходимостта от последващо производство за реализиране на претендираните права изключвало наличието на правен интерес. Поради това се приема, че при липса на такава абсолютна процесуална предпоставка предявените искове били недопустими и производството подлежало на прекратяване. Посочва, че макар установителният иск да можел да има обуславящо значение спрямо осъдителния, това само по себе си не обосновавало наличие на правен интерес, доколкото с него не се осигурявала пълна защита на твърдяното право, а се предполагало последващо предявяване на друг иск. Подчертава, че правният интерес следвало да бъде конкретен и обоснован, като възможността за бъдещо производство не представлявала признато от закона основание за допустимост. Сочи още, че съгласно практиката на ВКС, при наличие на възможност за предявяване на осъдителен иск липсвал правен интерес от установителен такъв, с оглед принципа на процесуалната икономия, закрепен в ГПК. Посочва, че в конкретния случай бил предявен единствено установителен иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит и на негови клаузи, при положение, че задълженията по договора били изцяло погасени и същият не пораждал действие между страните. При тези обстоятелства се поддържа, че за ищеца липсва правен интерес от защита с предявяване на установителен иск, тъй като не се засягала неговата правна сфера и не можела да се постигне реална защита на твърдяното право, като същевременно интересът му би могъл да бъде адекватно защитен чрез предявяване на осъдителен иск. Поддържа, че с допускане разглеждането на самостоятелни установителни искове, съдът бил създал предпоставки за злоупотреба с процесуални права, доколкото ищецът могъл да предяви осъдителните си претенции в отделно производство с ново претендиране на разноски. Позовава се на практиката на СЕС по дело С-321/22, съгласно която допустимостта на иск за установяване нищожност не била безусловна, а следвало да се преценява с оглед принципа на ефективност и възможността за реално възстановяване на правното положение на потребителя. Изтъква, че в случая такава защита можела да бъде постигната единствено чрез осъдителен иск, поради което първоинстанционният съд е следвало да приложи ГПК и да прекрати производството като недопустимо, вместо да се произнася по съществото на спора.

Моли се обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо, както и да бъде прекратено производството като недопустимо поради липса на правен интерес. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ищец в първоинстанционното производство - В. Й. Д. чрез процесуалния представител адв. С. Д., в който се изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.

Посочва, че първоинстанционният съд правилно бил приел недействителността на процесния договор за кредит и наличието на правен интерес за предявяване на иска, като възраженията на въззивното дружество се явявали неоснователни предвид задължителния характер на практиката на СЕС за националните съдилища, поради което цитираната от него съдебна практика била ирелевантна. Сочи, че поставеният от въззивното дружество въпрос бил разрешен в задължителната практика на СЕС по дело С-321/22, съгласно която принципът на ефективност не допускал национална уредба или съдебна практика, изискваща доказване на правен интерес за установителен иск на потребител относно неравноправна клауза, само поради наличието на други способи за защита. Оттук се извеждало, че националният съд не можел да откаже разглеждане на такъв иск или да прекрати производството като недопустимо, дори когато съществувала възможност за предявяване на осъдителен иск за връщане на недължимо платени суми.

2

Посочва, че макар да съществувало разграничение между установителния и осъдителния иск, то се изразявало в характера на защитния интерес, като в конкретния случай правният интерес на въззиваемата страна произтичал от качеството й на страна по оспореното правоотношение. Поддържа, че съгласно практиката на СЕС по дело С-321/22 не се изисквало доказване на такъв интерес като условие за допустимост, а същият бил налице при твърдение за недействителност на договора. Допълва, че съобразно практиката на ВКС правният интерес от иск за прогласяване на нищожност бил винаги налице за страна по сделката, когато тя засягала неблагоприятно правната □ сфера и създавала несигурност в правоотношението.

Посочва, че съгласно практиката на ВКС установителният иск за прогласяване нищожност на клаузи от договор за потребителски кредит бил допустим при наличие на правен интерес, включително с оглед връзката му с евентуален осъдителен иск за връщане на недължимо платени суми. Подчертава, че установителният иск имал самостоятелен и преюдициален характер, като изходът от него обуславял основанието и обема на евентуалната осъдителна претенция. Поради това се поддържа, че за ищеца като страна по правоотношението винаги бил налице правен интерес от установяване недействителността на договора или на отделни негови клаузи, тъй като без такова произнасяне не могла да се определи дължимостта и размерът на евентуално подлежащите на възстановяване суми.

Моли се за оставяне без уважение подадената въззивната жалба, респективно потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски за въззивната инстанция.

Подадена е и въззивна частна жалба с вх. № 15021/08.12.2025 г. от „К.П.Б.“ ЕООД, чрез процесуалния представител адв. Х. М., насочена против Определение № 1323/14.11.2025г., постановено по гр. д. № 1219/2025 г. по описа на РС - Дупница.

С Определение 1323/14.11.2025г., постановено по гр. д. № 1219/2025 г. по описа на РС Дупница е отхвърлил искането на „К.П.Б.“ ЕООД, ЕИК: ********, обективирано в молба от 29.10.2025г., за изменение на решение № 479 от 30.09.2025г. по гр.д. № 1219/2025г. по описа на Районен съд - Дупница, в частта за разноските.

В жалбата се поддържа, че обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК от Районен съд - Дупница било неправилно, тъй като първоистанционният съд бил присъдил разноски на ищцата, без да изследва в пълнота нейното имуществено състояние и без да обсъди своевременно направените доказателствени искания, с което бил нарушил задължението си да установи предпоставките за предоставена безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Твърди се, че съгласно трайната практика на ВКС съдът следвало да съобрази всички събрани доказателства относно материалната затрудненост на страната, като при оспорване тежестта за доказване на предпоставките за безплатна адвокатска помощ се отнасяла до ползващия се от нея.

Навеждат се доводи и за неправилен размер на присъденото адвокатско възнаграждение, като се твърди, че първоинстанционният съд не бил съобразил актуалната правна рамка, включително измененията в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /очевидно се има предвид наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа/ и указанията в практиката на СЕС, съгласно които минималните размери имали ориентировъчен характер и следвало да се отчитат конкретната фактическа и правна сложност на делото, както и процесуалното поведение на страните и възможността за доброволно уреждане на спора.

Иска се отмяна на определението в обжалваната част и постановяване на ново, с което да се откажат изцяло присъдените разноски от ищцата, респективно същите да бъдат значително намалени.

Постъпил е отговор на въззивната частна жалба от В. Л. З., чрез процесуалния представител адв. С. Д., като се излага становище за неоснователност на подадената 3 възззивна частна жалба. Поддържа се, че след Решението на СЕС по дело С-438/22 съдът разполагал с правомощие да извършва преценка относно адвокатските възнаграждения, но тази преценка следвала да се съобразява с действащата съдебна практика на ВКС, според която при липса на доказателства за прекомерност възнаграждението не следвало да бъде намалявано под минималните размери по Наредбата. Излага се становище, че в конкретния случай правилно бил присъден минимален размер на адвокатско възнаграждение съобразно материалния интерес и броя на предявените искове, като се отчитала фактическата и правната сложност на делото и извършената процесуална работа. Твърди се, че делото било с повишена сложност, включително поради приложимото потребителско и облигационно право, както и необходимостта от съобразяване на европейската и националната съдебна практика. Поддържа се, че адвокатското възнаграждение следвало да гарантира справедливо възмездяване на положения труд и да отчита спецификата на защитата на потребителите.

Моли се за оставяне без уважение подадената въззивна частна жалба, а решението в частта за разноските да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа страна следното:

Дупнишкият районен съд е бил сезиран с искова молба, подадена от В. Л. З., чрез пълномощника си адв. С. Д. против "К.П.Б." ЕООД с искане на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 24 ЗПК ,вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД да бъде прогласена недействителност/нищожност на договор за потребителски кредит № 1061225/25.04.2024г., сключен между ищцата и ответното дружество.