Решение № 265932 от 29.09.2021, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н И Е гр. София, 29.09.2021 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева

ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова мл. съдия Лора

Димова при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 9260 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С

Решение от 28.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 31000/ 2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 40 състав, по предявени от „Т.С.” ЕАД- *** установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Б.Д. П.-Т./ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК ********/ следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 6486/ 2018 г. на СРС, 40 състав: 2 856.30 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода 01.12.2014 г.- 30.04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул.„********, ап. над магазините, абонатен № 023936, ведно със законната лихва, считано от 30.01.2018 г. до окончателното й изплащане; 389.89 лева- обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на всяко просрочие до 12.01.2018 г.; 61.25 лева-такса за извършена услуга дялово разпределение на топлинна енергия; и 11.78 лева- мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение, като исковете са отхвърлени: относно главницата /стойност на доставена топлинна енергия/- за разликата над сумата 2 856.30 лева до пълния предявен размер от 2 934.34 лева и за периода от 01.05.2014 г. до 30.11.2014 г., и относно лихвите за забава- за разликата над сумата 389.89 лева до пълния предявен размер от 397.41 лева, като неоснователни и погасени по давност. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Б. П.-Т.е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД сумата 795.92 лева- разноски за исковото производство, и сумата 114.56 лева- разноски за заповедното производство.

С определение от 20.05.2019 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, по молба на ответницата Б.Д. П.-Т.е изменено постановеното на 28.02.2019 г. решение в частта за разноските, като в резултат на извършена от СРС компенсация са намалени дължимите от Б.Д. П.-Т.на „Т.С.“ ЕАД разноски за исковото производство от 795.92 лева на 781.87 лева и разноски за заповедното производство от 114.56 лева на 104.08 лева.

Постъпила е въззивна жалба от Б.Д. П.-Т./ответница по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е призната дължимостта на горепосочените суми- главници и лихви за забава, и в частта относно присъдените на ищеца разноски, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Подадена е и частна жалба от ответницата Б. П.-Т.срещу определението по чл.248 ГПК, с искане да бъде постановена отмяната му като неправилно.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/ не изразява становище по повод подадените от ответницата въззивна жалба и частна жалба.

Третото лице- помагач на ищеца- „Б.“ ООД- гр. София не изразява становище по повод жалбите на ответницата.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.

По същество решението на СРС е частично неправилно и следва да бъде отменено относно признатата дължимост на сумата 389.89 лв.- мораторна лихва върху главницата /стойност на топлинна енергия/, дължима за периода от 16.09.2015 г. до 12.01.2018 г., на сумата 61.25 лв.- цена на извършена услуга за дялово разпределение, и на сумата 11.78 лв.- мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение, както и в частта относно съразмерно присъдените на ищеца разноски.

В останалата обжалвана от ответницата част-относно признатата от СРС дължимост на сумата 2 856.30 лв.- главница /стойност на топлинна енергия/, решението на СРС като правилно следва да бъде потвърдено.

Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на ответницата да отговаря по същите.

Ищецът основава претенциите си към ответницата Б. П.-Т.на твърдението, че е собственик на процесния имот, представляващ апартамент на І етаж над магазините в сградата на ул. ********в гр. София, с аб.№ 023936, в който доставял топлинна енергия за битови нужди през периода м.05.2014 г.- м.04.2017 г., в която връзка представя легитимационен документ- Нотариален акт № 6/ 30.12.1993 г. на софийски нотариус, от който се

Л.2 на Реш. по гр.д.№ 9260/ 2019 г.- СГС,

ГК, ІV- Б с-в установява, че през 1993 г. като приобретател по договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане ответницата е придобила собствеността върху имота.

Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които възниква договорно отношение за продажба на топлинна енергия- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост-чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тези хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.

В случая според доводите във въззивната жалба по делото не е безспорно установено, че през посочения в исковата молба период ответницата и ищцовото дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение, основано на валидно сключен помежду им договор за доставяне на топлинна енергия. Още с исковата молба ищецът е представил като доказателство цитираният по- горе Нотариален акт № 6/ 1993 г. на софийски нотариус, легитимиращ ответницата Б. П.-Т.като собственик на процесния апартамент, като няма твърдения, нито данни по делото така придобитото от нея вещно право да е било отчуждено или погасено преди или през процесния период. Неоснователен е доводът на въззивницата, че приложеният от ищеца легитимационен документ- нотариален акт, не представлява доказателство за установяване правото й на собственост върху имота. Напротив- същият е годно и достатъчно доказателство за установяването на този релевантен факт, като не е необходимо ищецът да представя допълнителна „справка от компетентен орган за актуалния собственик на имота“ и др. подобни, а в случай, че след придобиването на имота през 1993 г. това правно положение е било променено, в доказателствената тежест на ответницата е да установи тази промяна, като проведе насрещно доказване в тази насока. По делото, обаче, нито са направени твърдения в този смисъл от ответницата, нито е проведено соченото доказване за опровергаване твърдението на ищеца, че и през процесния период ответницата е била собственик на имота и в това си качество и потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ.

Не е налице основание за приемането на извод и че посоченият в представения от ищеца договор за наем на процесния имот от 12.07.2004 г. наемател е бил потребител на доставената през исковия период топлинна енергия в имота. Според даденото с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/ 2017 г. на ВКС, ОСГК, тълкувателно разрешение, собствениците или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот. Освен посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ правни субекти- собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, и трети лица, ползващи имота по силата на договорно правоотношение, са носители на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие, но само когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената й на топлопреносното предприятие. В хипотезата на сключен между такова трето лице- ползвател и топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за имота при публично известните общи условия на последното третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /"битов клиент" по смисъла на т.2а § 1 ДР ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия, подлежащ на доказване по общия ред на ГПК, дължи цената й на топлопреносното предприятие. В случай, че е проведено доказване на постигнато между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, съгласие за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.

В настоящия случай такъв договор от страна на ответницата не е представен по делото, нито е представена изходяща от третото лице- наемател на процесното жилище, молба- декларация /заявление- декларация/ за откриването на клиентска партида на абонат на топлинна енергия, приета от топлопреносното предприятие. Предвид липсата на сключен писмен договор за доставка на топлинна енергия, наемателят на процесния топлоснабден имот няма качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ и не дължи стойността на използваната топлоенергия на доставчика на топлинна енергия /ищец в производството/.

Л.3 на Реш. по гр.д.№ 9260/ 2019 г.- СГС,

ГК, ІV- Б с-в

Установено е следователно наличието на облигационно договорно правоотношение между ищеца и ответницата П. през процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно основание за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в жилището на ответницата, е от значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му-съгласно чл.162&nbsp ГПК. В случая относно обема на доставената в процесния топлоснабден имот топлинна енергия /само за отопление на имота и сградна инсталация, без БГВ/ и нейната стойност са събрани релевантни доказателства /извлечения и справки/ и е изслушана съдебно- техническа експертиза, чието експертно заключение е прието като неоспорено от страните и възприето от въззивния съд като обективно дадено, поради което и дължимото относно размера на главния иск доказване е проведено от страна на ищеца.

Разпечатката съдържа 34 от 76 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/61cafc32-c6ef-4903-aa95-ed009ad6f6ec