Решение № 7736 от 17.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7736 гр. София, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-28 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивайло Димитров при участието на секретаря Яна Огн. Лалова като разгледа докладваното от Ивайло Димитров Гражданско дело № 20251100104933 по описа за 2025 година

Предявен e иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 136 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 28.04.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца за разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело №1/1991 г., преобразувано в сл. дело №780-II/1998 г. по описа на ВОП-София и ДП №II-048/1999 г. по описа на ВОП- София, за периода от образуване на делото през м. януари 1991 г. до момента на предявяване на настоящия иск 28.04.2025 г. (датата на депозиране през ЕПЕП на исковата молба).

В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът, че се явява пострадал от действията на българската държава, предприети в края на 1984 г. и началото на 1985 г. по време на т.нар. „възродителен процес“, като в резултат на това Ш. Х. Р. е бил задържан за периода от 28.12.1984 г. до 30.01.1986 г. и отведен в затвора на остров Белене, при много лоши хигиенни и санитарни условия. Твърди, че на 10.06.1989 г. е бил принуден, заедно със семейството си, да напусне Р. България и да се изсели в Р. Турция, където живее и до днес със семейството си.

Излага, че за извършените през този период репресии от страна на държавата е образувано сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II-048/1999 по описа на ВОП - София, което не е приключено и до настоящия момент.

По воденото досъдебно производство години наред разследващите не осъществили контакт с него и други пострадали, нямал никаква информация за разследването - нито номер на дело, нито прокуратурата, която е отговорна за разследването, поради което не е можел да подаде каквато и да е молба по делото, не е знаел към коя институция да се обърне, за да получа информация за хода на делото и за правата му във връзка с разследването.

Подробно сочи активните действия, които той, заедно с други пострадали, са предприели, за да получат информация за хода на делото и предприетите процесуалноследствени действия. Поддържа, че въпреки това наказателното производство и понастоящем не е приключило, а органите на следствието и прокуратурата необосновано за забавили разследването, с което е нарушено правото му по чл. 6, параграф 1 от ЕКЗПЧОС на 1 разглеждане и приключване в разумен срок на делото.

Поддържа, че в резултат на необоснованото забавяне на делото е претърпял вреди, изразяващи се в разочарование от това, че дълги години делото не може да бъде приключено, страх от възможността обвиняемите да останат ненаказани, липсата на възмездие за виновните извършители, загуба на доверие в институциите. Забавянето на делото имало за пряка последица и загубване на възможността за претендиране и получаване на обезщетение за вредите, причинени с разследваните деяния.

Претендира законна лихва, считано от 28.04.2022 г. - три години назад от предявяването на иска, до окончателното изплащане на сумата, като към началния момент, от който завява лихвата за забава, счита, че вече е било налице нарушение на чл. 6, §1 от ЕКЗПОЧОС и увреждането е било настъпило, макар и забавеното производство да не е било приключило.

Ответникът Прокуратура на Република България в писмения отговор по реда на чл.

131 ГПК оспорва исковите претенции по основание и размер. Твърди, че не са налице доказателства за това, че ищецът е претърпял неимуществени вреди вследствие продължителността на досъдебното производство, а същите са в резултат на извършените по отношение на него репресивни действия по време на т. нар. „възродителен процес“, които се обезщетяват по реда на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица.

Поддържа, че по иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ продължителността на наказателното производство е резултат от разследване, характеризиращо се с изключително висока степен на фактическа и правна сложност. В периодите след внасяне на обвинителния акт в съда до връщането му на Прокуратурата, ответникът счита, че не носи отговорност, тъй като друг орган е бил отговорен за своевременното разглеждане на делото. Липсвали и ангажирани доказателства за търпените от ищеца неимуществени вреди от нарушеното му право на разглеждане на делото в разумен срок.

При условията на евентуалност оспорва претенцията по размер като силно завишена и твърди, че лихвата за забава се дължи от датата на подаването на исковата молба в съда.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Видно от Държавен вестник, бр. 44/01.06.1990 г. (л. 62 от делото) е взето решение на парламентарната комисия на Народното събрание за обявяване на политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани, сред които и ищецът с имена – Щ.Х.Р.. Идентичността на имената се установява от представено удостоверение за идентичност на лице с различни имена на Община Момчилград, с изх.

№403/01.11.2024 г.(л. 27), според което името Ш. Х. Р. е идентично с Щ.Х.Р., както и с Ш. Х.Р.

Според представеното на л. 27 удостоверение изх. № 25298/07.06.1994 г. на МВР, Щ.Х.Р.(Ш. Х.Р. е бил въдворен по политически причини в ТПО Белене за времето от 29.12.1984 г. до 30.01.1986 г., а на 10.06.1989г. е бил принудително изселен от Република България към Република Турция по политически причини.

Не се спори, а и според приложените по делото доказателства се установява, че е образувано сл.д. №1/30.01.1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили срещу Т.Х.Ж.- и о.з.ген. полк. Д.И.С., за престъпление по чл. 162 от НК.

На 20.07.1993 г. е внесен обвинителен акт срещу о.з. ген.полковник Д.С., Т.Ж. и Г.А. като по внесения обвинителен акт е образувано НОХД №1/1994 г. по описа на Военна колегия на Върховен съд.

Безпротиворечиво е и обстоятелството, че образуваното на 30.01.1991 г., сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие е преобразувано в сл. дело №78-II/1998 на СВОП, а понастоящем е с №II-048/1999 по описа на ВОП и същото е 2 придобило обществена известност като делото за „възродителния процес“. Към датата на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция горепосоченото производство няма данни да е приключило и следва да се приеме, че е все още в своята досъдебна фаза.

През 2018 г. са подадени множество молби за ускоряване на производството по досъдебното производство, като Софийски градски съд с Определения от 19.07.2018 г.(л. 53), 03.09.2018 г.(л. 55) и 06.11.2018 г.(л. 58) е определил едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените искания и за произнасяне на прокуратурата, като делото е изпратено на Военно-окръжна прокуратура – София. През 2021 г. Софийски градски съд отново е дал срок на Прокуратурата за ускоряване на наказателното производство. С постановление от 31.05.2022 г.(л. 79) Военно-окръжната прокуратура – гр. София е прекратила досъдебното производство на основание чл. 199 и чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК, но Апелативен съд – гр. София с Определение № 1223/22.12.2022г. е отменил постановлението и е върнал делото за продължаване на процесуално1следствените действия. Към настоящия момент досъдебното производство все още не е приключило и делото не е внесено в съд, за да започне съдебната фаза.

Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Отговорността има деликтен характер, ангажирането на която се осъществява чрез отделен иск, с който ищецът може да установи пред националния съд наличие на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията и да претендира обезщетение.

Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ - общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

Допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ по висящо производство не е обусловена от изискванията на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ и да няма постигнато споразумение (в този смисъл решение № 153 от 13.06.2018 г. по гр. д. № 4658/2017 г., ІV г. о. на ВКС и решение № 210 ОТ 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС).

С оглед изключително дългия период от време, в който инициираното наказателно производство е неприключило и все още висящо в своята досъдебна фаза, съдът намира за основателни твърденията на ищеца, че е налице нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията. Независимо от двукратното връщане от съда на прокуратурата на внесения обвинителен акт, не са налице фактически и правни основания, които да обосновават продължаващо повече от 34 години наказателно производство, както с оглед предмета на производството (за престъпление по чл.

387, ал. 2 НПК), така и поради поведението на страните и на техните процесуални или законни представители или поради поведението на останалите участници в процеса.

По въпроса за прекомерната продължителност на процесното наказателно производство е формирана трайна и безпротиворечива съдебна практика на Върховен касационен съд (Решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г., ІV Г. О. на ВКС и цитираните в него множество решения на други състави на ВКС). Приема се, че каквато и да е била фактическата и правна сложност на делото, не би могло да се приеме, че тя може да бъде основание за забавяне на досъдебното производство в един толкова значителен времеви период. Предвид това следва да се приеме, че ищецът, като потърпевш от т. нар.

„възродителен процес“, е активно материално легитимиран да получи обезщетение от нарушаване от Прокуратурата на правото на разглеждане на делото в разумен срок.

Според свидетелските показания на М.С. Р. в края на месец декември 1984 г. са 3 задържали съпруга

Ш. Х. Р. без повод и основание, като през първите 3 месеца от задържането му не е знаела къде е той. Потвърждава твърденията на ищеца по отношение на продължителността на задържането му в ТПО Белене и изселването им от България в Турция, както и че през лятото на 2001 г. съпругът е бил извикан на разпит във връзка със смяната на имената, след което са се породили очаквания у него да се осъдят всички, които са били виновни за „Възродителния процес“.

Дори и ищецът да не беше ангажирал гласни или други доказателства за установяване на неимуществените си вреди, според горепосочената съдебна практика съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни.

Преобладаващо в актуалната съдебна практика (решение № 521 от 16.09.2025 г. по к. гр. д. № 2543/2024 г., ІV г. о. на ВКС, решение № 382 от 27.06.2025 г. по к. гр. д. № 3589/2023 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, решение № 506/30.07.2024 г. по гр.д. № 4306/2023 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 667 от 08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г., ІV г. о. на ВКС, решение № 283 от 09.05.2024 г. по гр. д. № 1838/2023 г., ІV г. о. на ВКС) за идентично нарушение на чл. 6, §1 от ЕКЗПОЧОС е възприето, че справедливият, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност на обичайните и типични неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата от 30 000 лв.