Определение № 82 от 29.02.2024, Окръжен съд - Смолян

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 82 гр. Смолян, 28.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Н. Кокудева

Членове:

Петранка Р. Прахова

Зоя Ст. Шопова като разгледа докладваното от Зоя Ст. Шопова Въззивно частно гражданско дело № 20245400500027 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.413, ал.1 ГПК.

С разпореждане № 42/08.01.2024 г. по ч.гр.дело № 1190/2023 г.

Смолянският районен съд ОТХВЪРЛЯ Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, подадено от „Профи кредит България” ЕООДгр.София, с което се иска срещу длъжника М. С. К. да бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК за сумите:

767,09 лв. главница; 236,07 лв. договорно възнаграждение за периода 10.10.2022 – 05.10.2023 г.; 302,22 лв. възнаграждение за услуга „Фаст“; 415,56 лв. възнаграждение за услуга „Флекси“; 30 лв. такси за извънсъдебно събиране на вземането към 25.10.2022 г. и 400 лв. такси за извънсъдебно събиране на вземането към 09.01.2023 г.; 179,73 лв. лихва за забава за периода 11.09.2022 – 05.10.2023 г. и 48,36 лв. законна лихва за периода 05.10.2023 – 21.12.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.12.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, както и 47,58 лева за държавна такса за образуване на делото и 180 лева за юрисконсултско възнаграждение.

Срещу това разпореждане е постъпила допустима частна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД-гр.София, чрез юрк.Ек. К., с искане да бъде отменено и делото – върнато на РС за издаване на исканата 1 заповед.

На М. С. К., посочена като длъжник в заявлението, не е връчван препис от частната жалба, съгласно правилото на чл.413, ал.2 ГПК.

Въззивният съд съобразява следното:

В частната жалба не са изложени никакви оплаквания срещу решаващия извод на СмРС, че няма доказателства на длъжницата да е обявена предсрочната изискуемост от кредитора-заявител. В тази връзка следва да се отбележи, че е правилен изводът на СмРС, че, след като на обратната разписка от писмото, за което се твърди да съдържа отправеното до длъжницата волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита от 04.08.2022 г., е отразено, че писмото не е получено поради преместване на адресата, такава предсрочна изискуемост не е обявена към датата на подаване на заявлението 22.12.2023 г. Прави впечатление, че в договора за кредит е отразен, освен постоянният адрес на длъжницата в с.Смилян, още и нейният настоящ адрес, който е в с.Влахово, общ.Смолян, но кредиторът не си е направил труда да отправи писмото и до този адрес, независимо, че за получаване на кореспонденция е избран постоянният адрес.

С оглед обаче на разрешението по ТР № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2017 г., ОСГТК и съдебната практика относно междувременното настъпване на края на срока на кредита, настоящият състав съобразява следното:

Към датата на произнасяне от страна на въззивния съд е изтекъл срокът на целия кредит, т.е., вече е настъпила изискуемостта и на последната погасителна вноска по погасителния план /10.02.2024 г./, поради което са дължими всички вземания по договора за кредит между заявителя и М. К.. Тези вземания обаче възлизат на разликата между чистата стойност на кредита, който е 800 лв., и платената от длъжницата само една погасителна вноска, както се признава в заявлението, от 102,46 лв., или 697,54 лв., представляващи непогасена падежирала главница, ведно със законната лихва от 11.02.2024 г.

Вземането е в посочения размер и с естество на главница, тъй като се установява, че договорът за потребителски кредит с М. К. е недействителен на осн.чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК, поради което и съгласно чл.23 ЗПК, тя дължи само чистата стойност на кредита.

2

Клаузите за т.нар. допълнителни услуги са неравноправни клаузи в договора с № 40011216305 от 04.08.2022 г., сключен с потребителя М. К. по смисъла на чл.411, ал.2, т.3 ГПК. Тези клаузи са уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, съгласно чл.143, ал.1 и ал.2, т.19 ЗЗП.

Това е така, защото на клаузите е придаден вид, че уреждат възнаграждения за допълнителни, уж незадължителни услуги, а всъщност регламентират заплащането от потребителя на много висока възнаградителна лихва, маскирана като възнаграждение за възможност да ползва услуги, което сочи и че клаузите не са ясни и разбираеми по смисъла на ал.2 на чл.145 ЗЗП.

Това означава и че записаният в договора размер на възнаградителната лихва не е действителният – той е много по-висок, с оглед тези клаузи; същото се отнася и до записания в договора размер на годишния процент на разходите /ГПР/, което от своя страна пък е нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10, както и на чл.19, ал.4 ЗПК.

Основание за този извод дават няколко обстоятелства:

Естеството на т.наречените допълнителни услуги е следното:

По чл.15.1 от ОУ допълнителната услуга „Фаст“ е че всеки клиент получава приоритетното разглеждане и становище на искането за отпускане на потребителски кредит преди кредитоискателите без закупена допълнителна услуга „Фаст“ и в рамките на 1 час, считано от постъпването на искането за отпускане на потребителски кредит в системата на дружеството-заявител.

По т.15.2 от ОУ, допълнителната услуга „Флекси“ е: право на кредитоискателя да променя едностранно погасителния си план при изпълнение на съответните специфични изисквания, описани в чл.15.2.1, чл.15.2.2 и чл.15.2.3. За промяна на погасителния план страните подписват анекс, като промяната влиза в сила от датата на печат, посочен в анекса. Също така, КЛ/клиентът/ може да поиска от КР/кредитора/ да му отложи на части или накуп допустимия брой погасителни вноски, подробно описани, при наличието на редица специфични изисквания. Всички тези много на брой и 3 специфични изисквания са множество условия, които трябва да са в комбинации, и за които трябва да се представят редица доказателства – напр.лекарски заключения, заповеди за уволнение, смъртен акт и уд-е за наследници и др.под. Въведени са и редица срокове и ограничения.

При взети в заем от М. К. по този договор 800 лв., не може да се приеме, че, без да е задължително за нея, тя би се нагърбила да плати още цели 1 044,19 лв. допълнително/или над 130 % от главницата/, само за да ползва приоритетно разглеждане и получаване на сумата по кредита преди други клиенти, незаявили услугата „Фаст“, или да отговори на множеството комплицирани условия, за да получи евентуално промяна на погасителния план, ако такава някога изобщо и се наложи. В тази връзка съдът счита, че, без заявяването т.нар. допълнителни незадължителни услуги, договорът за кредит въобще не би бил сключен с М. К.; т.е., тези допълнителни услуги всъщност са задължително условие за получаване на кредита, обратно на записаното в договора и ОУ.

Възнаграждението за услугата „Фаст“ възлиза на 320 лв., а за услугата „ Флекси“ – на 440 лв.

В договора още е предвидено, че възнаграждението за предоставянето на посочените допълнителни услуги става изискуемо с подписването този договор, но се разсрочва за срока му на равни месечни вноски и се добавя към месечните вноски за погасяване на кредита.

Предвидено е и, ако КЛ/СД поиска да погаси изцяло или частично своя кредит преди уговорения срок, възнаграждението за закупената услуга „Флекси“ за периода между настъпилата и следващата падежна дата е изискуемо в пълен размер, а ако КЛ е закупил и „Фаст“ – дължи пълния размер на възнаграждението за същата.

Тези уговорки подкрепят извода, че цената за услугите представлява прикрита възнаградителна лихва за кредитодателя и че, без такива услуги, кредитът не би бил даден. Общото задължение на К., при взети 800 лв. главница по този договор, с двете допълнителни услуги, е цели 1 844,19 лв., а месечната и вноска възлиза на 102,46 лв. за осемнадесет месеца.

В абзац втори от раздел VІ на договора, посветен на допълнителните услуги, няма посочен ГПР. От друга страна, в абзац първи на 4 същия раздел VІ, като параметри на договора е записано, че сумата на кредита е 800 лв., срокът му е 18 месеца, вноската е 60,24 лв., ГПР е 48,46 %, а годишният лихвен процент е 41,00 %, дължимата сума по кредита – 1084,19 лв. След като плаща за горните задължителни услуги, като погасителната вноска с възнаграждението за тях се увеличава от 60,24 лв. на 102,46 лв., и предвид повелителната разпоредба на чл.19, ал.1 ЗПК във вр. с §1, т.1 на същия закон, годишният процент на разходите следва да се определи, като се отчетат и възнагражденията за допълнителните услуги. При направено от съда изчисление посредством Калкулатор.бг се вижда, че при това положение ГПР всъщност възлиза на 241,56 %, а възнаградителната лихва – на 129,34 %.

След като в договора не са записани действителните стойности на ГПР и на възнаградителната лихва, договорът не съдържа задължителните реквизити по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, а и ГПР е в пъти над максимума по чл.19, ал.4 ЗПК. Това означава, че договорът е недействителен на осн.чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, при което и на осн.чл.23 ЗПК К. дължи само чистата стойност на кредита или 800 лв. В заявлението се признава, че е платила една погасителна вноска, при което тя следва да се приспадне само от чистата стойност от 800 лв. Всички останали претендирани суми, за които заявлението е отхвърлено, не се дължат от К., ето защо обжалваното разпореждане за тях следва да се потвърди.

В случая трябва да се съобрази направеното от кредитополучателя плащане по договора и сумата по него да се прихване от чистата стойност на кредита. Това е в съответствие с решение на СЕС по дело С-170/2021 г. от 30.06.2022 г. /"Профи Кредит България" ЕООД срещу T. И.

T./ В решението е посочено, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която по силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на принципите на равностойност и ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора. От разясненията, дадени в т.47 от решението, се вижда, че, що се отнася до принципа на равностойност, е обърнато внимание, че чл. 19, ал. 6 ЗПК предвижда служебно прихващане в случаите, когато дадена клауза е нищожна по силата на член 19, ал. 5 ЗПК, що се отнася до плащанията, 5 извършени по силата на клауза, надвишаваща определения в член 19, ал. 4 ЗПК праг на годишния процент на разходите по кредита.

Настоящият състав напълно споделя практиката на редица съдилища в страната/напр. Решение № 6047 от 18.04.2023 г. на СРС по гр. д.

№ 47837/2022 г. и др./, според която от тълкуването на Съда на ЕС следва, че дори в едностранни производства по чл. 410 ГПК може да се стигне до хипотеза, при която да е необходимо да се извърши служебно прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора.

Заявлението се основава на договор, в който неравноправните клаузи за т.нар допълнителни услуги имат за резултат и противоречие на целия договор със закона, защото нито възнаградителната лихва, нито годишният процент на разходите са в тези записани размери, напротив те всъщност са в пъти по-високи, което сочи на липса на задължителни реквизити на договора, а действителният годишен процент на разходите от 241,56 % в пъти надхвърля прага, установен от ЗПК в чл.19, ал.4. Неслучайно законът възлага именно на съда, а не на друг орган, издаването на заповеди за изпълнение и то при изрично въведеното условие по чл.411, ал.2, т.2 ГПК – заявлението да не противоречи на закона и на добрите нрави.