Решение № 2765 от 02.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2765 гр. Пловдив, 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20255330114743 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. от ГПК.

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от К. М. К. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на ...., представляваща възнаградителна лихва, дадена без основание по недействителен договор за потребителски кредит № ....., ведно със законната лихва от предявяването на иска – 06.10.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът К. К. твърди, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен договор за потребителски кредит № ............ по силата на който на ищеца била предоставена сумата от ............в срок до 20.05.2021 г. при ГПР 41,71% и ГЛП 35 %. Допълнително между ищеца и трето неучастващо по делото „Файненшъл България“ ЕООД бил сключен договор възлагане на поръчителство по кредита, според който кредитополучателят се задължил да заплати възнаграждение за предоставеното обезпечение. Възнаграждението на поръчителя не било включено в ГПР по кредита, а това следвало да бъде сторено, защото то съставлявало разход по същия. Изложеното водело до недействителност на договора, поради което потребителят дължал единствено чистата стойност (главницата) по кредтиа. Ищецът платил на ответника освен чистата стойност и сумата от 20 лева за възнаградителна лихва по кредита.

Тази сума била недължима и следвало да се върне. Претендират се и разноски.

1

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с който се взема становище за неоснователност на иска. Ответникът не оспорва сключването на горепосочените съглашения при твърдените от ищеца параметри. Не оспорва, че поръчителството с „Файненшъл България“ ЕООД е уговорено като възмездно за сметка на потребителя, нито че не е включено при определяне на ГПР по договора.

Излага подробни съображения защо това не е необходимо. Понеже договорът за кредит бил действителен, то намира, че има основание да задържи всичко, платено по него. Извън това, намира, че искът подлежи на отхвърляне и на друго основание – по договора за кредит К. бил извършил плащания, които не били достатъчни да покрият размера на чистата стойност по кредита. Нищо не било платено „свръх“ нея и нямало какво да се връща по реда на чл. 55 от ЗЗД.

Прави възражение за изтекла погасителна давност. Претендират се разноски.

В открито съдебно заседание по почин на ищеца съдът е допуснал на основание чл. 214 от ГПК изменение на иска досежно неговия размер като същият се счита за предявен вместо за парична сума в размер на .........., за парична сума в размер на ........

Като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

По делото няма спор, че между К. К. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е бил сключен договор за потребителски кредит № ............ по силата на който на ищеца е била предоставена сумата от ..........в срок до .......... при ГПР 41,71% и ГЛП 35 %; че между К. К. и трето неучастващо по делото „Файненшъл България“ ЕООД е бил сключен договор възлагане на поръчителство по кредита, според който ищецът се задължил да заплати възнаграждение за предоставеното обезпечение; че възнаграждението на поръчителя не е било включено в ГПР по кредита. Тези обстоятелства документално се потвърждават от приетите по делото писмени доказателства – договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на поръчителство.

От представената справка за плащания се установява, че ищецът е заплатил на ответника за възнаградителна лихва по кредита парична сума в размер на ......... т. е. ............ Възражението на кредитната институция, че ищецът не бил извършил плащания, достатъчни да покрият чистата стойност по кредита, не почива на представените от самата нея доказателства и се намира да е неоснователно.

По правото:

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на даденото без основание, ищецът е необходимо да докаже единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този смисъл изрично напр. решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2

896/2018 г., III г. о., ГК; определение № 421 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК).

Принципно правило е, че при заявена кондикционна претенция по чл. 55 от ЗЗД без значение е основанието, на което ищецът смята да е плащал – искът е на извъндоговорно основание и ответникът следва да върне всичко, което му се търси като получено без основание. В конкретния случай обаче е налице специфика - предмет на делото, така както е въведен от ищеца, е единствено заплатената без основание като възнаградителна лихва по договора за кредит сума. Поради това съдът следва да установи в какъв размер са постъпленията по това перо на дълга. Друг щеше да бъде случаят, в който се иска връщане на всичко, дадено по недействителния договор за кредит – тогава ответникът щеше да бъде длъжен да върне всяка сума, която държи без основание, надвишаваща чистата стойност по кредита (чл. 23 от ЗПК), без да е от значение по кои пера на дълга я е отнесъл.

Като бъдат съобразени горните фактически констатации, ищецът е доказал, че платил на ответника парична сума в размер на 152,45 евро.

Ответникът следваше да докаже, че има основание да задържи платената сума. Това в случая не бе сторено по долуизложените съображения.

Като взе предвид характеристиките на съглашението, което се сочи като основание за престацията, и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК - кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности; липсват данни да е действало с оглед на професионалната си дейност.

Потребителят К. К. се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

Съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК „ Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Явно е, че ГПР е величината, чрез която следва да се изрази по ясен и разбираем за потребителя начин оскъпяването на заетата сума. Ако в ГПР не са включени всички посочени разходи, то потребителят е в невъзможност да прецени финансовите последици от поемането на задължението. Посочването в договора за кредит на ГПР, който не отговаря на действителния такъв, води до нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

В случая не е спорно между страните, че уговореното възнаграждение за гаранта „Файненшъл България“ ЕООД не е включено в ГПР по кредита. То съставлява допълнителен разход за потребителя, който съпътства задължаването му по договора. Не могат да се споделят възраженията на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че понеже потребителят можел да избира измежду три опции за обезпечение, а не непременно гаранция от 3

„Файненшъл България“ ЕООД, то сключването на договора за поръчителство с последното не било задължително условие за получаване на кредита. По делото се установява, че предоставянето на обезпечение е задължителен елемент от процедурата за кандидатстване за кредита - на потребителя се дава възможност да избере една от три затворени опции - двама поръчители, банкова гаранция или гаранция от „одобрен гарант“, какъвто се явява „Файненшъл България“ ЕООД. В тази насока са и твърденията на самия ответник в отговора на исковата молба, чрез които се описва механизмът на кандидатстване и отпускане на кредита. Следователно, предоставянето на гарант е условие за сключването на договора. Свързаните с това разходи е следвало да се включат в ГПР, а понеже е сторено противното - посоченият ГПР в размер на 41,71 % не отговаря на действителния такъв.

Изложеното по-горе води до извода, че е налице нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК - в договора за потребителски кредит не е посочен годишният процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Така, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В този смисъл е напр. решение на СЕС по дело С-714/2022 от 21.03.2024 г., в което е прието: „...когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. “

В заключение, тъй като соченият от дружеството като основание да задържи сумата договор е недействителен поради нарушения, визирани в чл.

22 от ЗПК, то даденото по него за възнаградителна лихва подлежи на връщане.

Искът е доказан по основание и размер и следва да се уважи. За неоснователно се намира възражението на ответника за изтекла погасителна давност - към момента на предявяване на иска петгодишният срок за погасяване на процесното вземане, приложим съгласно чл. 110 от ЗЗД, не е изтекъл.

Следва да се уважи и искането за присъждане на законна лихва за периода от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата – то съставлява правоувеличаваща последица от предявяване на иска и е направено своевременно.

По разноските:

С оглед изхода от спора на К. К. следва да се присъдят разноските за производството, изчерпващи се в държавна такса в размер на 23,77 евро. Към съда е отправено искане да присъди възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от процесуалния представител на г-н К.. Настоящият състав намира, че съответен на фактическата и правна сложност на делото е хонорар в размер на 200 евро, които следва да се присъдят на процесуалния представител.

4

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК .............., да заплати на К.

М. К., ЕГН **********, сумата от ........., представляваща възнаградителна лихва, дадена без основание по недействителен договор за потребителски кредит № ............ ведно със законната лихва от предявяването на иска – .........., до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК .................., да заплати на К. М. К., ЕГН **********, парична сума в размер на 23,77 евро /двадесет и три евро и седемдесет и седем евроцента/, представляваща разноски за първоинстанционното производство.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК .........., да заплати на .......... К. Й. К. от ............., с адрес на кантората: гр. П...., ул. „Р.... Д............, парична сума в размер на 200 евро /двеста евро/, представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________ 5