Решение № 3255 от 11.10.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3255 гр. Пловдив, 11.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Людмила Людм. Митрева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело № 20215330117442 по описа за 2021 година

Производството по делото е по реда на чл.422, вр. с чл.415. ГПК.

Образувано е по искова молба от „Кредит Инс“ ООД срещу М. И. К., с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми – 600 лева непогасена главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № ***, 216 лева – договорна лихва за периода 14.05.2020 г. до 14.04.202 1 г., 432 лева – договорна такса „Гарант“ за периода 14.05.2020 г. до 14.04.202 1 г., 48.68 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода – 15.05.2020 г. до 26.05.2021, ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 31.05.2021 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 8954/2021 г. по описа на ПРС.

В условията на евентуалност, при условие, че съдът приеме, че между страните не е възникнало валидно облигационно правоотношение, се предявява осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на сумата в размер на 600 лева – дадена без основание, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда от 04.11.2021 г. до окончателното плащане.

Претендират се разноски за исковото и заповедното производство.

С исковата и уточнителната молба от 02.12.2021 г. ищецът твърди, че между страните е сключен посочения по-горе договор, по силата на който ищецът предоставил на ответника заем в размер на 600 лева. В договора е уговорена възнаградителна лихва и такса „Гарант“, платими на ищеца от ответника. Претендира се и обезщетение за забава върху главницата за времето на забава.

За вземанията си по договора за кредит ищецът се снабдил със заповед за изпълнение, срещу която длъжника възразил в срок, което пораждало интереса му за предявяване на настоящите искове. В случай, че не се установят договорни правоотношения между страните се предявява иск за сумата от 600 лева, представляваща остатък от 1 недължимо платена сума.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от назначения на ответника особен представител. Счита исковете за допустими, но неоснователни. Оспорва се ответникът да е получил заемната сума от 600 лева. Оспорва да се е съгласил със сключване на договора за заем със соченото от ищеца съдържание. При установяване на заемно правоотношение излага доводи за недействителност на договора за кредит, поради нарушение на чл.11, ал.1,т.9, 10, 11 и т.20 ЗПК. Прави възражение, че възнаградителната лихва е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Оспорва валидността на клаузата за Така Гарант. Оспорва се и евентуалния иск, доколкото не е доказано, че ответницата е получила сумата от 600 лева от ищеца. Иска се отхвърляне на исковете.

Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 8954/2021 г. по описа на ПРС, вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, което обуславя правни интерес от завеждане на исковете. Исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в едномесечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежи на разглеждане по същество.

По същество:

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация: чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 6 ЗПФУР във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

Евентуален иск – осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва д а наличие на посоченото облигационно правоотношение – договор за потребителски кредит „Екстра“ №***, сключен, чрез средствата за комуникация от разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР /предоставил е информация на потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР , както и е получил съгласието на потребителя за сключване на договора/, предаването на уговорената сума на ответника, уговорения падеж на договора, уговорките за заплащане на възнаградителна лихва, уговорката за заплащане на такса гарант, размер на вземанията си, настъпването на изискуемостта на претенциите. Ответникът носи насрещно доказване, при установяване на горното от ищеца, че е платил задълженията си по договора за заем. По евентуалния иск, че има право да задържи сумата от 600 лева.

Съгласно чл. 6 ал. 1 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние.

Разпоредбата на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР предвижда, че за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът за електронния документ и електронния подпис. В настоящия случай се твърди, че кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е била изцяло електронна.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за електронния документ и електронния подпис, в редакцията му към 28.02.2019 г., електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде 2 възпроизвеждано.

Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация , съгласно чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕП, в прил. ред. ДВ, бр. 34/в сила от 7.10.2001 г. Същото може да бъде възпроизведено и върху хартиен носител, което не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, то се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. В настоящия случай обаче от представените по делото договори не се удостоверява извършването от ответника на посоченото в исковата молба електронно потвърждение, за да се приеме, че ответникът е дал съгласие за сключване на договор за заем с описаните в исковата молба параметри.

Съгласно чл. 9 ЗЕДЕП електронното изявление е изпратено с постъпването му в информационна система, която не е под контрола на автора. В тази връзка липсват и доказателства, че електронно изявление в насока сключване на процесните договори за кредит е изпратено, по смисъла на цитирана разпоредба, както и че е изпратено от именно от ответника.

Съдът приема, че такова известие е изпратено от ответника, видно от представена по делото от ищеца заявка от 14.04.2020 г. за сключване на договор и съгласие с параметрите на договора, като в случая е налице неквалифициран електронен подпис - отразените индивидуализиращи данни на ответника в попълнено до ищеца заявление за сключване на договора и изразено съгласие за сключване на договор за заем с главница 600 лева, договорна лихва в размер на 216 лева и такса Гарант – 432 лева или общо задълженията по договора са уговорени в размер на 1248 лева.

Вземанията по договора са индивидуализирани в самия договор за кредит № *** /л.6 от заповедно дело/, сключен с неквалифициран електронен подпис - отразените индивидуализиращи данни на ответника.

Наред с това видно от представената, от трето неучастващо по делото лице, разписка за получена сума /л.68/ се установява, че ответницата М. К. е получила лично сума в размер на 600 лева, с основание посочения номер и дата на договора за кредит № ***. Ответникът не е оспорил, че е подписал тази разписка.

С оглед изложеното съдът приема, че между страните е сключен договор за кредит № ***, с посоченото в него съдържание.

В тази връзка по доводите на ответника за нищожност на договора за кредит, а именно доколкото на ответницата не била предоставена преддоговорна информация, нито общи условия, договорът за предоставяне на гаранция и стандартен европейски формуляр, както и поради това, че в договора не е уговорен ГПР, тъй като в него не са включени всички разходи по договора, в това число такса „Гарант“, съдът намира същите за неоснователни.

С подписване на договора ответницата е декларирала, че е получила стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит и Общи условия.

Ответникът, чрез назначения му особен представител е изложил доводи за недействителност на договора за кредит, поради нарушение на чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 3

ЗПК.

В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.

Видно от договора за кредит № ***, в чл.3.1 е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 36 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват условията за прилагането му, доколкото такива условия няма и не се прилагат. Лихвата е във фиксиран размер от 216 лева, което ясно личи от договора и е посочена като сума.

В чл.3, т.3.2 от договора е посочен годишния процент на разходите на заема 49.7 %, посочен е и общия размер на всички плащания по договора – 1248 лева, реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в договора такса Гарант следва да бъде включена в ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни.

Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.

Освен това таксата за Гарант не следва да е включена в ГПР, доколкото в договора същата е уговорена като допълнителна услуга, предоставяна от трето за договора лице, друг е въпросът дали с тази клауза не се цели заобикаляне на ограниченията по чл.19, ал.4 ЗПК, което ще бъде изследвано по-долу.

В договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при изчисление на ГПР, доколкото такива няма.

Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 47.751 %, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него.

В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, както беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.