Решение № 77 от 07.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 77 гр. Пловдив, 07.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330103400 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация е по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата Д. Г. Р., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „************“ № *****, чрез пълномощник адв. К. К., е предявила против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК:

202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от управителя П. Д., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 83, 17 лева- недължимо платена по договор за предоставяне на поръчителство № ********/ 21.04.2022 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 21.02.2025 г., до окончателното й плащане.

В исковата молба се твърди, че между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен договор за кредит № **********/ 21.04.2022 г., при следните условия: сума- 300 лева, падеж- 12.08.2022 г., ГЛП- 40 %, ГПР- 48, 14 %, с обща сума за връщане- 320 лева.

Допълнително бил сключен между ищеца и ответника договор за предоставяне на поръчителство № *********/ 21.04.2022 г., по който се дължало възнаграждение на гаранта в размер на 128 лева, платимо разсрочено с месечните вноски. Твърди се, че договорът бил недействителен на специалните основания на ЗПК. Първо- възнаградителната лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, била и прекомерна, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва, като в договора не бил посочен размерът й и начинът на нейното прилагане. Второ- в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Клаузата за поръчителство по договора с ответника също била нищожна, защото 1 поръчителството за солидарното задължение трябвало да бъде учредено в много кратък срок, изисквало се обилна документация за представяне, която било невъзможно да се събере за срок от 3 дни. Размерът на сумата бил прекомерен, като за кредитора не настъпвали никакви вреди от непредставяне на обезпечението. Принципно задължението за поръчителството трябвало да се покрива от разходите, предвидени в ГПР, но с невключването на възнаграждението на гаранта, те надвишавали законовия лимит по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Клаузата противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи. Тя противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото поръчителството заобикаляло именно тази разпоредба.

Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми за поръчителство, защото те били заплатени при начална липса на основание. Целият договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Търси се и законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който на първо място се твърди, че искът бил недопустим, като предявен против ненадлежна страна. Посочва се, че вземанията на ответника по договора били прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД с договор за цесия. Тъй като потребителят не изпълнил задълженията си по кредита, гарантът ги изплатил и след това ги прехвърлил изцяло. Към момента вече не бил носител на материалното право и се явявал ненадлежно пасивно легитимиран да отговаря по претенцията, доколкото между страните вече нямало правоотношение. Уведомяването за цесията не влияело на валидността на прехвърленото вземане с договора. Моли се за прекратяване на делото. По същество, искът се оспорва като неоснователен и се моли да се отхвърли изцяло. Договорът за гаранция бил действителен и срещу предоставената услуга- поръчителство, на ответника се дължало възнаграждение.

Дружеството извършвало гаранционни сделки по занятие и търговецът преследвал с тях печалба. Този договор не бил акцесорен спрямо договора за кредит, а съвсем самостоятелен, като по отношение на него не се прилагали правилата на ЗПК. В този смисъл аргументите на ищеца за нищожност касаели само договора за кредит. Отделно, процесният договор за предоставяне на гаранция бил сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта. Възнаграждението по него било определено след извършена преценка на риска, като ищецът можел и да не сключи този договор, ако го считал, че цената на услугата е твърде висока за възможностите му. Клаузите в договора били формулирани ясно и разбираемо, без да заблуждават потребителя, който можел да прецени икономическите последици. Посочва се, че ответникът платил на кредитора сумата от 231 лева, представляваща неизпълненото задължение на потребителя, като тази сума надвишавала значително полученото от ответника възнаграждение преди цесията. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски, като прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се представлява, но взема писмено становище по спора.

С допълнителна молба ищецът посочва, че имал правен интерес от иска, доколкото не 2 потребителят не бил уведомен за прехвърленото вземане, за което научил от отговора на исковата молба. Плащанията по договора за кредит били извършени в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по сметка на ответника. Моли да се изиска информация от новия кредитор- „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, справка за извършените плащания по кредита.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434 е бил сключен договор за паричен заем № ******/ 21.04.2022 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 300 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 16 седмични вноски, с краен падеж- 12.08.2022 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 48, 14 % и общ размер на всички плащания- 320 лева.

Между страните по делото пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № **********/ 21.04.2022 г., с който ищецът възлага на ответника да му издаде гаранция за плащане на кредита, срещу възнаграждение за тази услуга от 128 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на гаранция.

С рамков договор за цесия от 02.03.2020 г. ответникът е прехвърлил на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД вземанията по договора за гаранция. Представени са в тази връзка копия от договора за цесия, приложението към него, в което под № **** фигурира вземането по процесния договор и потвърждение за цесията.

Представена е още и справка за извършените плащания след цесията по договора за предоставяне на гаранция, видно от която е заплатена сума от 83, 17 лева, като възнаграждение по гаранционната сделка.

Във връзка със справката от новия кредитор, е допуснато изменение на иска, като същият е увеличен до размера от 83, 17 лева, вместо първоначално предявения от 20 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата 3 валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса обаче е въведен друг договор- за предоставяне на гаранция, по отношение на който се твърди, че също е нищожен, който следва да бъде обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в противоречие със специалния ЗЗП.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 14 %, а фиксираната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 320 лева. Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място (21.04.2022 г. в гр. П.), дори със същия номер на договора (**********), е сключен друг договор с трето за кредитното правоотношение лице (ответникът) за гаранция, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се дължи възнаграждение в размер на 128 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за 4 поръчителство, която произтича от чл. 4 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява ответникът), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.