Решение № 610 от 23.12.2024, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 610 гр. Благоевград, 20.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Вили Дацов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20241200500980 по описа за 2024 година съобрази следното:

Д. Л. С. и Г.И.Х. са подали жалба срещу решение № 204 от 25.06.2024 г., постановено по гражданско дело № 29 от 2022 г. на РСР. В жалбата се твърди, че атакуваният с нея съдебен акт е неправилен, необоснован и постановен в противоречие с материалния и процесуалния закон. Изводите на районния съд не намирали опора в доказателствата по делото. Неправилен бил мотивът в обжалвания акт, че отрицателните факти не подлежат на доказване. Ищците придобили имота на годно правно основание на 04.09.2003 г. и от този момент установили владение върху същия. Ответникът се снабдил с констативен нотариален акт на 01.12.2021 г. Тъй като ищците оспорили констативния нотариален акт, ответникът следвало да докаже фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание по общото правило на чл. 154 от ГПК, а не да бъдело предпоставено за безспорно твърдението му за упражняване на такава власт, каквото незаконосъобразно разбиране било застъпено в обжалвания акт.

Ответникът трябвало да установи обстоятелствата, изключващи правата на ищците, в т. ч. и възражението си за придобиване на процесния имот въз основа на давностно владение, продължило над 10 години. Доказването на условията на закона - елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС, за признаване право на собственост на основание изтекла придобивна давност, следвало да е пряко и пълно. Оспорването на материалноправната легитимация на ищците по същество било инцидентен установителен иск, в който ответникът, отново при условията на пълно и главно доказване, следвало да установи, че извършената от ищците сделка през 2003 г. по закупуването на процесния имот не е произвела вещнопрехвърлителен ефект. По делото нямало данни ответникът успешно да е провел главно доказване на релевираните от него възражения. Неправилен бил изводът, че в конкретния случай 1 владението на ответника следвало да се разглежда в съответствие с презумпцията на чл. 69 от ЗС, предполагаща, че владелецът държи вещ като своя, докато не се установи, че я държи за другиго. В съдебната практика било прието, че презумпцията по чл. 69 от ЗС намира приложение, когато се завладява чужд имот, в която хипотеза не е необходимо да се демонстрира промяна в намерението спрямо собственика, тъй като той може и да е неизвестен. Ответникът не твърдял да не е знаел, че имотът е продаден на ищците. Убеждението, с което сочи да го е завладял, не презумирало незнание от негова страна за извършената продажба. Ответникът черпел благоприятни последици от наведеното възражение и по правилото на чл. 154 от ГПК следвало да го установи пълно и главно. По делото липсвали данни това да е сторено. Не били спорни релевантни за казуса факти, които опровергавали защитната теза на ответника, че не знаел за продажбата на имота и с това убеждение го бил завладял. Вуйчото на ответника участвал в сделката при закупуването на имота през 2003 г. Той не участвал в процеса, но присъствал в съдебната зала в първата инстанция. На 13.12.2021 г. вуйчото изпратил имейл до ищеца Д. Х.. Това доказателство било прието по делото и не било оспорено от процесуалния представител на ответника. В нарушение на процесуалното правило на чл. 236, ал. 2 от ГПК, районният съд не изпълнил задължението си да подложи на нарочно обсъждане въпросното прието и неоспорено доказателство. Свидетелят Д.С. бил син на вуйчото. Същият знаел, че Х. А. е собственик още от 2002 г. „по презумпция“. Д.С. срещнал затруднения да каже какво е учил и какво е работил от 2002 г. ответникът. Този свидетел не твърдял, че „убеждението“ на ответника за владеенето на имота се основава на дарението от „дядя му“. Свидетелят и ответникът или били изцяло погълнати от копаенето на картофи, или твърденията в тази насока били силно преувеличени. Житейската логика сочела, че ако някой е прекарал младостта си в садене на картофи с близък родственик, би следвало да е по-информиран за неговото образование и работа. Вместо да изпълни процесуалното си задължение и да обсъди противоречията в показанията на свидетеля С., районният съд безкритично възприел братовчедовата „презумпция“ за собственост на ответника, за да я експонира като презумпция за незнание от страна на последния за продажбата на имота. Изложените факти по-скоро указвали за организирани и целенасочени действия на С.и за присвояване на имота, който техният дядо е продал веднъж на ищците, отколкото за своене по смисъла на чл. 69 от ЗС. Във всеки случай, отсъствието на несъмненост, като условие sine qua non за успешно провеждане на пълно доказване, давало основание да се приеме за недоказано, че ответникът не е знаел за продажбата на имота. По правилата на гражданския процес, главното доказване трябвало да бъде винаги пълно и да създаде абсолютна достоверност и сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение. Само насрещното доказване можело да се задоволи да бъде непълно. Ако страната не се справела с доказателствената тежест, дори да съществувала вероятност, но не и несъмненост, то в резултат на последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, за съда този факт или обстоятелство не се е осъществило, ако трябвало да се установи настъпването му, съответно се е осъществило, ако трябвало да се установи липсата му. Следвало да се посочи, че освен свидетеля С., и другите двама свидетели на ответника не вкарали в обращение разказа за дарението на имота от неговия „дядя“. Никой от тримата свидетели не споменавал и дума за някакво дарение от „дядята“ в полза на ответника.

Абстрактните им виждания за собственост съвсем не обосновавали извод за конкретен дарствен акт в полза на ответника, още повече че процесният имот не бил еднолична собственост на „дядя“ му. Това обаче не попречило на районния съд да изфабрикува 2 съмнително заключение, категоричността на което не съответствала на доказателствата, на които се основавало. Изложеното било нагледен пример за отклонение от правилото на чл. 154 от ГПК, при което твърденията на ответната страна по впечатляващ начин трансмутирали в безспорно установени факти за първостепенния съдебен състав. Презумпцията по чл. 69 от ЗС не намирала приложение и по причина, че нито един от разпитаните шестима свидетели не сочел, че ответникът е държал процесния имот по начин, който да възпрепятства ищците да упражняват фактическа власт върху същия в периода 04.09.2003 г. - 01.12.2021 г.

Преценката за разпределянето на доказателствената тежест относно отрицателните фактически твърдения на страните следвала да се извършва с оглед на конкретиката на всеки отделен случай. Ако се следвала правната „логика“ на районния съд, че окаяното състояние на къщата водело до извод за дезинтересиране на ищците от имота, то на още по-силно основание същият извод бил относим към поведението на ответника, който твърдял, че още преди 20 години бил завладял имота с убеждение, че е негов, защото „дядя“ му приживе му го бил подарил. Ако за ищците, които живеели в чужбина, невъзможността да полагат редовно грижи за имота била обяснима с голямото разстояние и професионалната им заетост, то липсвало логично обяснение за бездействието на ответника, който, въпреки че живеел в гр. Р., на няколко километра от с. Г., и от 19-годишен се „грижел“ за имота, „дарен от дядя му“, не променил окаяното състояние на къщата и не извършил никакви действия по подобрения в имота. Всичко това нямало да изглежда толкова странно, ако на поведението на ответника се погледнело от една друга точка - реална, логична и обяснима. Същият се въздържал от действия, с които да демонстрира безсъмнено по отношение на ищците поведение на пълноправен индивидуален собственик на имота, за да не предизвика противопоставяне от тяхна страна като титуляри на правото на собственост. Вместо това той се придържал към скрито и неопределено поведение, изпразнено от грижи за къщата и парцела, които да запълват съдържанието на правомощията на собствениците. При липса на знание у ищците, дори и обективирано пред други лица, владението в определен срок от време, съпроводено с намерение да се свои, не пораждало право на собственост за владеещия несобственик. Релевантна в случая била липсата на владение като осъществен юридически факт от страна на ответника по отношение на имота. Той не твърдял да е живял в имота, нито пък сочел да го е посещавал ежедневно и да е направил невъзможен достъпа за трети лица, поради което и не би могъл да знае кой и кога е влизал в имота и какви действия е извършвал в същия. Показанията на свидетелите К., М. и С., според които ответникът садял картофи, брал орехи и др., се опровергавали от показанията на свидетелите П., Д. и най-вече К., който живеел през един имот от процесния и от всички свидетели имал непосредствени наблюдения върху случващото се в имота през релевантния 18годишен период. Нямало спор в правната доктрина, че действията, с които се демонстрира намерение за своене, следва по категоричен начин да отричат правата на третите лица, да сочат на намерение за своене на имота и да са достигнали до знанието на собственика, т. е. чрез тях следва да се демонстрира поведение на пълноправен индивидуален собственик на имота. В случая такова отричане било налице едва към 13.12.2021 г. В актуалната съдебна практика било възприето разбирането, че ползването на имота, като израз на фактическа власт, е различно от намерението, с което тази фактическа власт се осъществява. В полза на ответника не бил изпълнен фактическият състав на придобивната давност. Той знаел за закупуването на процесния имот от ищците през 2003 г., тъй като вуйчо му участвал при извършване на сделката, и едва на 13.12.2021 г. довел до знанието им, че оспорва 3 собствеността на имота, чрез имейла, изпратен от същия до единия от ищците - Д. Х..

Единственото доказателство относно началния момент на оспореното владение на ищците бил именно споменатият имейл. 10-годишната придобивна давност по отношение на имота започнала да тече на 13.12.2021 г. и била прекъсната месец покъсно, на основание чл. 116, б. „б“ от ЗЗДог, с предявяването на иск от ищците. В конкретния случай липсвали доказателства преди 2021 г. ответникът да е отнел владението от ищците и да е обективирал пред тях намерението си за своене, респ. нямало данни, че преди 2021 г. ищците, като собственици на имота, са знаели, че ответникът, отричайки техните права, е започнал да владее имота с намерение да го придобие за себе си. Тези изводи не се променяли от показанията на свидетелите К., М. и С., според които ответникът садил картофи, рязал дървета и т. н. За придобиване на имота по давност не било достатъчно държателят да го ползва според неговото предназначение, да го поддържа, да го преотстъпва на трети лица и да събира плодовете от него, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене. За да се придобие имота по давност, било необходимо намерението за своене на държателя да бъде противопоставено на собственика по категоричен начин и чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху вещта. Показанията на К., М. и С. не следвало да се кредитират. Районният съд обезценил разказаното от свидетеля Г. К., като им придал съдържание, каквото те нямали. Сведенията на К. били ясни и не се нуждаели от тълкуване. К. за пръв път видял ответника в имота през 2019 - 2020 г., когато последният брал там орехи с вуйчо си. Показанията на К. били с найвисока степен на достоверност, защото от всички разпитани свидетели, единствено той живеел в близост до имота на ищците и имал преки наблюдения за случващото се в него. Първата инстанция изопачила действителния смисъл на цитираните сведения и формирала спорни изводи. Не било съобразено, че ищците владеят имота на годно правно основание и са добросъвестни до доказване на противното. Много противоречия имало в показанията на свидетеля Д.С., но районният съд не ги обсъдил.