Определение № 205 от 07.02.2025, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 205 гр. Плевен, 07.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.ЕВА-ПАНОВА

Членове:

ЖАНЕТА Д. Г.ЕВА

ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. Г.ЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20254400500067 по описа за 2025 година Производство по чл. 274 и сл. вр. чл. 248 от ГПК .

С определение № 13/03.01.2025 г. по гр.д. № 294/2024 г. по описа на съда Плевенският РС е оставил без уважение молбата на ответника „Еос Матрикс“ ООД, гр. София по реда на чл. 248 от ГПК за изменение на решение № 598/13.05.2024 г. по делото в частта за разноските.

Недоволно от постановеното определение е останало дружеството частен жалбоподател „Еос Матрикс“ ООД, гр. София, което чрез процесуалният си представител юрисконсулт М.М. го обжалва пред въззивния съд като неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и необосновано и се излагат подробни доводи относно неправилната преценка на първоинстанционният съд на процесуалното и извънпроцесуалното му поведение. Според частният жалбоподател същият не е станал причина за завеждане на делото, признал е исковете и поради това е налице хипотезата на чл. 78 ал. 2 от ГПК, в която на ищеца не се дължат разноски по делото. Посочва се, че по отношение на погасените по давност парични вземания на дружеството не са били налице висящи изпълнителни производства, поради което за ищеца не е бил налице правен интерес от предявяване на иска и се позовава на цитирана практика на ВКС в тази насока. Счита, че подаването на информация относно вземанията в ЦКР е негово законово задължение съгласно чл.3, чл. 4 и чл. 10 от Наредба № 22/16.07.2009 г. на БНБ за ЦКР и с изпълнението му не е дал повод за 1 завеждане на делото. Поддържа се, че изтичането на давността не погасява вземането му, а само възможността му да бъде принудително изпълнено и възраженията му в тази насока не са съставляви оспорване на исковете.

Алтернативно се поддържа възражението за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, тъй като размерът му не съответства на положения труд от адвоката по делото. Позовава се на цитирана практика на ВКС и на решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. относно критериите при определяне на адекватен размер на адвокатското възнаграждение и се прави извод, че преценката за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение се прави с оглед конкретните данни по делото и следва да бъде съобразено с действителната фактическа и правна сложност на делото, а не с разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поддържа се, че делото е с ниска фактическа и правна сложност и работата по него не обосновава толкова висок размер на адвокатското възнаграждение като заплатения от ищеца. В заключение се иска от въззивния съд да отмени обжалваното определение и да измени постановеното решение по делото в частта относно разноските като не присъжда разноски в полза на ищеца или алтернативно намали присъдените разноски за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 276 ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на частната жалба от адвокат Г. В., в качеството на пълномощник на К. П. Т., с който се оспорва основателността на частната жалба. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът дължи разноски по делото с оглед обстоятелството, че е станал причина за завеждане на делото. Посочва, че преди завеждане на делото ответникът е отказал писмено на ищеца да отпише задълженията като погасени по давност и е продължил да ги претендира, което негово поведение е породило правния му интерес да предяви исковете. Наред с това посочва, че изпълнително дело № 785/2010 г. по описа на ЧСИ Н.В. е висящо към датата на подаване на ИМ, за което по делото е представена справка. По отношение на възраженията за размера на заплатеното адвокатско възнаграждение възразява, че разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да служат за ориентир на съда при преценката му за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, а в конкретния случай следва да бъде съобразено, че исковете имат за предмет две различни задължения на ищеца 2 към този ответник. В заключение се иска от въззивния съд да потвърди обжалваното определение.

Плевенският окръжен съд, като прецени доводите в частната жалба и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Частната жалба се явява подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК с оглед подаването й с електронен подпис на 08.01.2025 г. при наличие на правен интерес за страната от обжалване на атакуваното определение, поради което е допустима.

Разгледана по същество е частично ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно разпоредбата на чл. 248 ал. 1 от ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските.

От приложеното гр.д. № 294/2024 г. по описа на ПлРС се установява, че същото е приключило с влязло в сила решение по съществото на спора, а именно решение № 598/13.05.2024 г., с което са уважени изцяло предявените от ищеца К. П. Т. против ответника „Еос Матрикс“ ООД, гр. София искове, като е признато за установено по отношение на страните на основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 110 от ЗЗД, че ищецът не дължи на ответника поради изтекла погасителна давност следните парични суми: сумата от 2 577,87 лв., представляваща вземания по кредит с идентификатор

EOSDP000000001315287

– главница, лихви и такси по договор за потребителски кредит от 05.09.2008 г. и сумата от 234,78 лв., представляваща вземания по кредит с идентификатор EOSDP000000001335134. С решението ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК разноските по делото в размер на 873,20 лв., от които 720 лв. – адвокатско възнаграждение с ДДС. Решението е съобщено на „Еос Матрикс“ ООД, гр. София на 20.05.2024 г. и в срока за обжалване на решението на 27.05.2024 г. е постъпила молба по реда на чл. 248 от ГПК от дружеството, с която се иска изменение на решението в частта относно присъдените разноски, като се иска да тези разноски изобщо да не бъдат присъждани и алтернативно да се намалят като прекомерни заплатените разноски за адвокатско възнаграждение.

За да остави без уважение молбата по реда на чл. 248 от ГПК ПлРС е 3 приел, че не са налице двете комулативни предпоставки на чл. 78 ал. 2 от ГПК, тъй като с поведението си ответникът е станал причина за завеждане на делото. За да направи този извод съдът е приел за доказано по делото, че ответникът е отказал на ищеца да отпише задълженията, предмет на спора по давност и след като не е постигнато извънсъдебно уреждане на спора и ответникът е разполагал с изпълнителен титул, а задълженията са останали отразени в ЦКР, след като позоваването на давността може да стане само чрез иск или чрез възражение то за ищеца е възникнала правната възможност да защити правата си по исков ред. Съдът е обсъдил възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, но е намерил същото за неоснователно, като е приел, че делото има за предмет две погасени по давност вземания на ответника, съобразена е фактическата и правна сложност на делото, че разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни, но служат за известен ориентир на съда при преценката му.

Въззивният съд приема за неоснователни оплакванията в частната жалба за неправилна преценка от страна на първоинстанциония съд по реда на чл. 78 ал. 2 от ГПК относно дължимост на разноските по делото от страна на ответника, като споделя изцяло изложените от първоинстанционния съд правни изводи. Вземанията на ответника, предмет на установителните искове са посочени в писмото на ответника до ищеца от 21.12.2023 г., в което изрично се отказва да бъде коригирана подадената информация от дружеството към ЦКР и ищецът е насочен да търси правата си по съдебен ред, поради което не може да се приеме, че с поведението си ответникът не е станал причина за завеждане на делото след тази дата. Несъстоятелни са доводите на частния жалбоподател, че към датата на подаване на ИМ същият е имал задължение да подава данни относно неплатените задължения по двата кредита на основание цитираните в жалбата разпоредби на Наредба № 22/16.07.2009 г. на БНБ за ЦКР и конкретно съгласно разпоредбата на чл. 10 от същата. След като в молбата си от 11.12.2023 г. ищецът в първоинстанционното производство наред с направеното възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията на дружеството изрично е заявил, че няма да заплати същите доброволно в хипотезата на чл. 118 от ЗЗД, за дружеството – кредитодател е възникнала правната възможност съгласно чл. 10 от цитираната по-горе Наредба да заяви изменението на обстоятелствата в ЦКР и 4 е отпаднало задължението му да подава занапред информация в ЦКР относно кредитната задлъжнялост на длъжника. В тази насока са и правните изводи изложени от ВАС в производствата, касаеща откази на кредитодатели като администратори и обработващи лични данни да заличат лични данни на длъжниците от счетоводните си регистри и да подадат нова информация в ЦКР в подобна на спорната в настоящото дело хипотези /арг. решение № 434 от 16.01.2025 г. по адм. д. № 7666/2024 г., V о. на ВАС, решение № 1497 от 8.02.2024 г. по адм. д. № 7470/2023 г., V о. на ВАС, решение № 12441 от 13.12.2023 г. по адм. д. № 8782/2023 г., V о. на ВАС и др/, която практика на ВАС е известна на частния жалбоподотел предвид обстоятелството, че е страна в някои от посочените административни дела. При липса на едната от двете предвидени в разпоредбата на чл. 78 ал. 2 от ГПК комулативни предпоставки правилно ПлРС е приел, че ответникът дължи разноски по делото в хипотезата на чл. 78 ал. 1 от ГПК с оглед уважаване на исковете.

Въззивният съд приема за частично основателни оплакванията в частната жалба за неправилна преценка от страна на първоинстанциония съд по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК относно прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 720 лв. с ДДС. От представения договор за правна помощ се установява договаряне и заплащане на адвокатско възнаграждение от ищеца на пълномощника му в посочения по-горе размер с ДДС. С отговора на ИМ при условие на евентуалност ответника е направил възражение по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК, което е намерено от първоинстанционния съд за неоснователно съгласно правните изводи, изложени в решението, с което е съобразен минималния размер на адвокатското възнаграждение, предвиден в чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. При съобразяване на решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 г. и актуалната практика на ВКС, въззивният съд приема, че нормите на ЗА, препращащи към Наредбата на ВАС, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения, на които е придаден задължителен характер с националната правна уредба противоречат на разпоредбите на чл. 101 § 1 от ДФЕС вр. с чл. 4 § 3 от ДЕ С, поради което не е задължен да ги приложи. При преценката си за прекомерност на заплатеното възнаграждението на адвокат по делото по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК съдът следва да съобрази действителната фактическата и правна сложност на делото, защитавания 5 интерес и реалната стойност на осъществената адвокатска услуга. В конкретният случай релевантно е обстоятелството, че са разгледани и уважени два обективно съединени установителни иска, че по делото е проведено едно открито с.з., в което пълномощникът на ищеца не се е явил, но е депозирал писмено становище, в което е поддържал исковете, както и обстоятелствата, че исковете са признати и не са събирани други доказателства, извън представените с ИМ. Съобразявайки гореизложеното относно защитавания интерес и ниската фактическа и правна сложност на спора въззивният съд приема, че адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. или 480 лв. с ДДС отразява адекватно положените процесуални усилия от пълномощника на ищеца по делото и по двата предявени и уважени иска. По отношение на дължимия ДДС приложение намират разпоредбите на §2а от ДР на Наредба/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и тези на ЗЗДС, тъй като предоставената от адвоката услуга съставлява облагаема възмездна доставка по смисъла на ЗЗДС.