Решение № 13 от 20.01.2025, Районен съд - Ихтиман

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 13 гр. Ихтиман, 20.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ИХТИМАН, ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател:

ДИМИТЪР Г. ЦОНЧЕВ при участието на секретаря Цветелина Хр. Велева като разгледа докладваното от ДИМИТЪР Г. ЦОНЧЕВ Гражданско дело № 20241840100793 по описа за 2024 година Производството е образувано по искова молба, депозирана от Н. Н. Н. с ЕГН **********, с постоянен адрес: * против „*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, *, представлявано от Н. *, с иск за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 999458 от 15.01.2024 г., установяваща задължение за заплащане на неустойка, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляне на материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и поради нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В срока за отговор на исковата молба ответникът „*“ ООД е предявил против Н. Н. Н. насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 782 лв. – част от общото задължение в размер от 1 400 лв., представляваща главница, дължима по Договор за потребителски кредит № 999458 от 15.01.2024 г., ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на насрещната искова молба – 23.08.2024 г. до окончателното изплащане на задължението.

Направено е и възражение по чл. 103 ЗЗД за прихващане на всички насрещни задължения.

С Определение № 533/11.09.2024 г. по гр.д. № 793/2024 г. на РС – Ихтиман производствата по гр.д. № 793/2024 г. и 794/2024 г. на РС – Ихтиман са съединени, като гр.д. № 794/2024 г. е присъединено към гр.д. № 793/2024 г.

С исковата молба (по която е образувано гр.д. № 794/2024 г. на РС – Ихтиман) е предявен иск от Н. Н. Н. с ЕГН **********, с постоянен адрес: * против „*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, район, Младост, *, представлявано от Н. *, за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 289090 от 21.03.2019 г., установяваща задължение за заплащане на неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляне на материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и поради нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Предявен е и иск от Н. Н. Н. за осъждане на „*“ ООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 383,80 лв. – недължимо платена по договор за паричен заем № 289090 от 21.03.2019 г.

Претендират се разноски.

Ищецът твърди, че между него и ответника са сключени два договора за потребителски кредит - Договор за потребителски кредит № 289090 от 21.03.2019 г. и Договор за потребителски кредит № 999458 от 15.01.2024 г. В тях е предвидена неустоечна клауза, която е неравноправна и иска да бъде обявена за нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляне на материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и поради нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Погасил е всички задължения по Договор за потребителски кредит № 289090 от 21.03.2019 г., като отправя искане ответникът да бъде осъден да заплати недължимо платената сума от 383.80 лв.

Направил е погашения, включително в хода на процеса, Договор за потребителски кредит № 999458 от 15.01.2024 г., поради което моли да бъде признато за установена, че е нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляне на материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и поради нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

С отговорите на исковите молби ответникът оспорва твърденията за наличие на неравноправност при подробно изложени съображения. Аргументирано излага правни съображения, че ищецът не е лице в материално затруднено положение, поради което не следва на процесуалния му представител да бъдат присъждани разноски по реда на чл. 38 от ЗА.

При условията на евентуалност, ако бъде уважен установителния иск за признаване на нищожна на неустоечната клауза, установена в чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 999458 от 15.01.2024 г., прави изявление за обявяване на предсрочна изискуемост на договора и предявява насрещен осъдителен иск за сумата от 782 лв. – представляваща част от общото задължение за главница в размер дължима по основание Договор за потребителски кредит № 999458 от 15.01.2024 г., ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на насрещната искова молба – 23.08.2024 г., до окончателното изплащане на задължението.

В отговора на насрещната искова молба се навеждат твърдения за извършени нови плащания в хода на производството, като се излагат съображения защо разноските за адвокатско възнаграждение са дължими.

Прави и възражение за прихващане на всички насрещни задължения.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С решение по дело С.Р.Г. срещу „*“ ЕООД (C 714/22) на СЕС е дадено тълкуване, че

1) член 3, буква ж) от Директива

2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

2)

Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива 1 разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

3)

Член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.

4)

Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има неравноправен характер, когато по-специално тези разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.

5)

Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорна клауза поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично с мотива, че е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените суми.

Константно е разбирането в националната съдебна практика, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК (вж. Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК, Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., ТК, Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о и Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о.).

По исковете относно Договор за потребителски кредит № 999458 от 15.01.2024 г.:

Предявен е първоначален иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на нищожност клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 999458 от 15.01.2024 г. и насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 782 лв. – частичен от общото задължение в размер от 1 400 лв., представляваща главница, дължима на основание Договор за потребителски кредит № 999458 от 15.01.2024 г., ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на насрещната искова молба – 23.08.2024 г., до окончателното изплащане на задължението.

Не е спорно и от представените доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 999458 от 15.01.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1 400 лв. срещу насрещното задължение на ищеца да върне предоставения й за възмездно ползване финансов ресурс на 37 едноседмични погасителни вноски – първите пет в размер от 12,11 лв., а следващите – в размер 50,27 лв., ведно с възнаградителна лихва или сумата в общ размер на 1 666,19 лв.

Установен е годишен лихвен процент от 44,50 % и годишен процент на разходите от 56,68 %.