Решение № 1136 от 25.09.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1136 гр. П., 25.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА при участието на секретаря Лора Анг. Герова като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело № 20255220104850 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени първоначален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК от М. З. И. против „СТИК КРЕДИТ“ АД, с ЕИК: 202557159 за прогласяване на нищожен поради противоречие със закона, поради заобикаляне на закона, поради противоречие с добрите нрави на Договор за кредит № 1263174 от 01.02.2025 г., сключен между ищеца и ответника, евентуално на чл. 29 от договора, предвиждащ задължение за заплащане на неустойка за непредоставяне на поръчителство, както и насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, евентуално с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД от „СТИК - КРЕДИТ“ АД против М.

З. И. за заплащане сумата от 204.52 евро неизплатеното задължение за главница по Договор за паричен заем № 1263174 от 01.02.2025г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане на сумата.

Ищецът по първоначалния иск М. З. И. твърди, че на 01.02.2025 г. е сключил със СТИК - КРЕДИТ“ АД Договор за потребителски кредит от разстояние № 1263174 по реда на чл. 6 от ЗПФУР, за сума в размер на 400 лева, която се е задължил да върне на 24 месечни вноски при годишен лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите 42,58 %. Общо дължимата сума по кредита възлизала на 648,59 лв.

Твърди, че в чл. 19 ал. 1 от договора се предвиждало заемът да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ- доход или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Съгласно чл.

1

29, ал. 1 от Договора, в случай на неизпълнение на задължението си по чл.19 в предвидения срок, заемодателят дължи на заемателя неустойка в размер на 0.9% на ден от стойността на усвоения кредит. Неустойката се заплащала разсрочено, заедно месечната вноска по кредита.

Излага, че била начислена неустойка, включена в погасителния план към договора, с което месечната погасителна вноска ставала 61,47 евро или 120,22 лв., а общо дължимата сума по кредита 2885,28 лв.

Счита, че така уговорената клауза в чл. 29 от Договор за паричен заем за заплащане на неустойка в посочения размер е нищожна, поради противоречие с добрите нрави и в нарушение на чл.11, чл.19 ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

Поддържа, че клаузата не е индивидуално уговорена. Върху съдържанието й, както и върху останалите клаузи от договора потребителят не можел да влияе.

Смята, че клаузата, според която дължи неустойка, в случай че не предостави в посочения в договора срок от датата на сключването му, обезпечение — двама поръчители /солидарен длъжник/, който отговарят на определени съответно към този момент, прехвърля върху потребителя задължението на кредитора да извърши преценка на кредитоспособността на длъжника. С нея на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.

Смята, че неустойката обезпечава неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди и е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но тези именно вреди се обезпечавали чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.

Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.

Намира, че вземането не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не били типичните последици от неизпълнението, които законът предвиждал, а напротив договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.

Счита, че тази клауза е изцяло неравноправна и на основание чл. 143, ал.

2, т. 5 от Закона за защита на потребителите, тъй като същата задължавала 2 потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Същата влизала в противоречие с разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗЗП, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а с уговорената клауза за неустойка се заобикалял на ЗПК, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата била нищожна.

Поддържа, че неустойката се явява общ разход по договора за кредит по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК, който предварително бил известен на кредитора, поради което следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР. В случая това не било сторено. По този начин, при заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, с уговорката за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС №426/2014 год.

Във връзка с гореизложеното, счита сключеният договор за кредит за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради противоречие с чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК.

Поради гореизложеното иска от съда да прогласи за нищожен Договор за потребителски кредит № 1263174 от 01.02.2025г. на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със закона, евентуално да прогласи за нищожен чл. 29 от Договор за потребителски кредит № 1263174/01.02.2025г., предвиждащ заплащане на неустойка, поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Стик кредит“ АД оспорва основателността на предявения иск.

Не отрича сключването на Договор за потребителски кредит № 1263174/ от 01.02.2025г.

Твърди, че е изправна стана по него и е предоставил заемната сума чрез изплащането й на датата на сключването му по банковата сметка на потребителя, посочена от него.

Оспорва твърденията за нищожност на уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение.

Излага, че договорът е сключен по инициатива на ищеца, при спазване изискванията на закона, след като на кредитополучателя била предоставена необходимата договорна информация относно заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение.

Изпратени му били проект на Погасителен план към него, Стандартен европейски формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ). Въпросните документи съдържали предвидената в законите преддоговорна информация за желания кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при съблюдаване на приложимите нормативни изисквания.

3

Излага, че сключвайки договора, ищецът е изразил недвусмислено съгласие със съдържанието му.

Поддържа, че включената в договора клауза за неустойка била валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.

Настоява, че доколкото неустойката представлявала самостоятелно съглашение по смисъла на чл. 8 ал. 1 от ЗЗД, обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит, по отношение на нейната действителност не се прилагали разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите условия на ЗЗД.

Налице били основанията за възникването й - неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечавала и обезщетявала, в случая за непредоставяне на обезпечение по договора.

Понеже се явявала парична санкция, имаща за цел да гарантира изпълнението „под страх”, че в противен случай би се начислила, закономерно било в случай, че задължението, което обезпечава не бъде изпълнено, размерът на задължението да нарасне. Поради това само на това основание, не можело да се счита, че е нищожна, предвид че това била присъщата за нея функция.

В случая неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, което не било обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определял в зависимост от това, дали заемателят по Договора изпълни в някакъв момент своето задължение. Затова размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, което зависило изцяло от волята на заемателя. Неустойката се дължала единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие спирало начисляването й. Причината за евентуалното начисляване на такава неустойка, било единствено виновното поведение на ищеца.

Счита, че договореният размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46 ал. I от ОУ в размер на 0.9% дневно, бил съобразен с предвидените в чл. 92 от 33Д цели и не предвиждал неоснователно разместване на блага, предвид присъщите на неустойката функции-освен обезщетителна, също и обезпечителна и санкционна. Целта й била да се стимулира изпълнението и превенира допускане на неизпълнение. В случая уговорената неустойка не излизала извън присъщите й функции, а вредите от неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение били очевидни. При непредоставяне на обезпечение кредиторът бил лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засягало неговия интерес.

Нямало въведено законодателно изискване относно размера на неустойката и ограничение на максималният размер. Допустимо било нейният размер да бъде и по-голям от размера на главното задължение. Доколкото поголемият размер на неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника, 4 същият не можел да се приеме като изначално договорен в противоречие на добрите нрави. Нищожността, поради противоречие с добрите нрави следвало да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера, получаващ се в резултат на неизпълнението.

Дори неустойката да се явявала прекомерна, същата можело да бъде намалявана, без обаче да отпада изцяло, поради което не би следвало цялата клауза да бъде обявена за недействителна.

Тъй като неустойката представлявала предварително определено обезщетение, закономерно било нейният размер да е предварително уговорен между страните и включен, като част от погасителните вноски.

Прекомерността на неустойката не я правила, а priori, нищожна, поради накърняване на добрите нрави. Същата следвало да се приеме за нищожна, само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Счита, че задължението за неустойка, предвидено в договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 1263174 от 01.02.2025 година, отговарял на присъщите на неустойката функции и клаузата за заплащането й не следвало да бъде прогласявана за нищожна.

Поддържа, че длъжникът не е бил изправен пред изначална невъзможност да осигури в уговореният в Договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. Ищецът бил запознат с условията на Договора, преди да бъде сключен и не е бил длъжен да го сключи веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице, което да отговаря на определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването на договора.

Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна е действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила чл. 12 от ЗЗД.

Оспорва твърденията, че обезпечението следвало да бъда дадено преди сключване на договор, позовавайки се на разпоредбата на чл. 71 от 33Д, която предвиждала възможност задължението по договора да стане предсрочно изискуемо при непредоставяне на обещаното обезпечение от страна на длъжника.