Решение № 5380 от 16.07.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 16.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова в.гр.дело № 2657 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 518446/29.10.2018 г., постановено по гр.д. № 8647/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 113 състав, е отхвърлен предвеният от А.И.С. срещу "А.П.А." ООД иск с правно основание чл.

344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението й, извършено със заповед № 1/11.11.2017 г. на управителя на "А.П.А." ООД; на основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ е допусната поправка на основанието, вписано в трудовата книжка на ищцата, като вместо "чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ" да се чете "чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ"; "А.П.А." ООД е осъдено да заплати на ищцата сумата от 5547, 37 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.06.2017 г. - 03.11.2017 г., на основание чл. 245, ал. 2 КТ, вр. чл. 86 ЗЗД сумата от 207, 01 лв., представляваща лихва за забава за периода 10.07.2017 г. - 01.02.2018 г.; на основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата от 1700 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие; на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 2473 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 34 работни дни за периода 29.02.2016 г. - 02.10.2017 г., ведно със законната лихва върху посочените главници, считано от 06.02.2018 г. до окончателното плащане. С решението са отхвърлени исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245, ал. 2 КТ, вр. чл. 86 ЗЗД за разликата до пълния им предявен размер; искът с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ, вр. чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 62, 64 лв., представляваща лихва за забава за периода от 04.10.2017 г. до 01.02.2018 г. върху размера на неизплатеното обезщетение за неизползван годишен отпуск, както и искът с правно основание чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ за заплащане на сума в размер на 6500 лв., представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка на ищцата след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника за периода 03.10.2017 г. - 01.02.2018 г.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ответника чрез надлежно упълномощен процесуален представител адв. Д., с която се обжалват частите от първоинстанционното решение, с които предявените искове са били уважени. По отношение иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ се поддържа, че неправилно районният съд е приел, че процесното трудово правоотношение е било прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Изложени са доводи, че между страните не съществува валидно трудово правоотношение, тъй като не е подписван трудов договор, нито допълнително споразумение, а освен това работникът не е бил добросъвестен и в периода 29.02.2016 г. - 06.12.2017 г. ищцата не се е явявала на работа и не е полагала труд, като на същата не е било възлагано да работи от разстояние. Уведомлението за сключен трудов договор и плащането на осигуровки са били извършени от съпруга на ищцата М.З.- бивш съдружник в ответното дружество. Поддържа се, че показанията на свидетеля Захаринов за отдалечено осъществяване на трудова дейност не следва да се кредитират, тъй като той е заинтересован от изхода на делото, тъй като води дело със същия предмет. Твърди се още, че категорично не е налице хипотезата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради неявяването на ищцата на работа и неполагането на труд от нейна страна. След като е научил за твърдяното наличие на трудово правоотношение, работодателят е предприел действия съобразно обективната обстановка и е наложил дисциплинарно наказание "уволнение" поради неявяването на ищцата на работа, като производството по налагане на дисциплинарно наказание е започнало преди датата на уведомяване от ищцата за прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Посочва се, че поради неявяването на работа и неполагането на труд на ищцата не се дължи трудово възнаграждение, а тъй като не е било доказано наличието на основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, не се дължи и обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. Поддържа се, че неправилно е бил уважен и искът по чл. 224, ал. 1 КТ, тъй като липсват доказателства за наличието на валидно трудово правоотношение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 КТ, чл. 128, т. 2 и чл. 245, ал. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ. Предмет на разглеждане във въззивното производство са частите от първоинстанционното решение, с които са уважени исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, чл. 128, т. 2 и чл. 245, ал. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Разгледано по същество, то е и правилно в посочените части по следните съображения.

Преди разглеждането поотделно на претенциите, предмет на въззивното производство, следва да бъде обсъдено възражението на ответното дружество за липса на валидно трудово правоотношение. Настоящият съдебен състав, след съвкупна преценка на събраните доказателства, намира това възражение за неоснователно. Както е посочил и районният съд, ако работникът е бил добросъвестен, дори изискването за форма на трудовия договор да не е било спазено, отношенията между страните се уреждат като при действителен трудов договор. Съгласно решение № 467 от

31.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2392/2013 г., IV г. о. ако работодателят не представи или заяви, че не е получил или не пази подписан от работника договор, работникът може да докаже както подаването на подписания от него договор, така и неговото съдържание с всички доказателствени средства (доказването не е необходимо да е пълно, тъй като добросъвестността на работника се предполага). Без значение е също дали работодателят е подписал договора, той може да представи неподписан от него екземпляр, но работникът е добросъвестен, ако е разчитал на добросъвестността на работодателя по чл. 8 КТ, че е подписал договора, пази го и е извършил необходимите уведомления. В тази връзка по делото е представена справка за приети и отхвърлени уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ от 29.02.2016 г., от която се установява, че ответното дружество е подало информация за сключения с ищцата трудов договор, както и справка за приети и върнати документи от 30.05.2017 г., от която се установява, че ответното дружество в качеството си на работодател е подало в НОИ информация за представен от ищцата болничен лист. Възраженията на ответното дружество, че съпругът на ищцата е подал уведомлението по чл. 62, ал. 5 КТ и е начислявал осигуровки в нейна полза, без реално да е съществувало трудово правоотношение, не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Описаните действия, както и образуването на дисциплинарно производство с констатации за неявяване на ищцата на работа, представляват признание от страна на ответното дружество за наличието на трудово правоотношение с ищцата. Очевидно дружеството е считало, че съществува такова правоотношение, след като е предприело действия по прекратяването му с процесната заповед № 1 от 11.11.2017 г.

Като признание за съществуването на процесното трудово правоотношение въззивният съд отчита и установеното от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, ежемесечно начисляване на суми за трудово възнаграждение през процесния период.

По изложените съображения въззивният съд намира, че по делото е установено съществуването на трудово правоотношение между страните.

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ

Налице е константна практика на Върховния касационния съд по отношение на случаите, в които е допустимо предявяването на иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, съгласно която това е иск за поправяне на основанието за уволнението, вписано в трудовата книжка на работника, а не за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна. С него се оспорва само основанието за прекратяване на трудовия договор, което е вписано в трудовата книжка; налице е законно прекратяване на трудовото правоотношение, което не се оспорва от страните, но ищецът твърди, че фактическите обстоятелства сочат на друга правна квалификация, различна от отразената в документа. При основателност на иска, съдът с решението си предписва вписването на точното, правилно основание за уволнение (решение № 193/ 16.07.2014 г. по гр.д.№ 5948/ 2013 г., IV г.о. и решение № 183/ 21.12.2011 г. по гр.д. № 565/ 2010 г., ІІІ г.о.).

В разглеждания случай страните не спорят, че процесното трудово правоотношение е било прекратено, но спорят на какво основание е било прекратено. При наличие на конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил по-рано. Законът дава възможност на страна по трудовото правоотношение да иска поправка на вписаното основание за уволнение, като в прилагането на института няма спор или колебание, че за успешно провеждане на този иск е необходимо установяването на действителното основание за прекратяване на трудовите правоотношение. В случая ищцата твърди, че тя е прекратила първа трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.

Правната норма на чл. 327 КТ представлява материално субективно преобразуващо право на работника или служителя да прекрати едностранно трудовия договор с работодателя, като неговото упражняване не е с свързано с предварително уведомяване на последния. Правото на едностранно прекратяване на трудовия договор се осъществява с едностранно волеизявление, като то трябва да е ясно, недвусмислено, безусловно и в писмена форма. Разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т.

2 КТ не поставя други условия за прекратяване на трудовия договор освен забавяне на изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение. Правната норма не поставя изискване за срок на забавата, нито създава модалитет относно размера на неизплатеното трудово възнаграждение или обезщетение, респ. месецът за който се отнася възнаграждението или вида на обезщетението. Ето защо достатъчно е обективно работодателят да е забавил изплащането на уговореното между страните трудово възнаграждение или обезщетение изцяло или частично, за да може работникът или служителят да се възползва от правото си по чл. 327, ал.

1, т. 2 КТ. Без значение са и причините, поради които работодателят е забавил изплащането на уговореното трудово възнаграждение

Според разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора. Законът не прави разлика между прекратяването на трудов договор без предизвестие от работодателя и прекратяване на трудов договор без предизвестие от работника. И за двата случая нормата сочи, че трудовото правоотношение се счита за прекратено от датата на получаване на писменото изявление /на работодателя или на работника/.

Следователно законът не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това дали фактически е налице основанието, посоченото от работодателя или от работника за прекратяване на договора. Поради това, както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично води до прекратяване на договора, независимо дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото правоотношение на някое от основания по чл. 327, ал. 1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовия договор, независимо от това дали е налице соченото от работника основание. Въпросът дали преобразуващото право по чл. 327, ал. 1 КТ е съществувало, т.е., дали са били налице предвидените в закона предпоставки за възникването му и дали с оглед на това то е било надлежно упражнено, може да бъде предмет на преценка и евентуално установяване впоследствие в случай, че работодателят предяви по съдебен ред притезания, възникнали като негова последица, напр. обезщетение за неспазено предизвестие. В този смисъл е и константната съдебна практика, обективирана в решение