Решение № 3414 от 31.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3414 гр. Пловдив, 31.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330102710 по описа за 2024 година

Настоящото производство е образувано по предявен осъдителен иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД от К. А. А. против Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество - София за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 11022.20 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 09.11.2023 год. до 13.02.2024 год., върху сумата от 304 733 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено представителство, присъдено на ищеца с влязло в сила решение по гр.дело № 2465/2015 год. по описа на ОС Пловдив.

В исковата молба се твърди, че с влязло в сила решение по гр.дело № 2465/2015 год. по описа на ОС Пловдив ответникът бил осъден да заплати на ищеца сумата от 304733.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. Излагат се твърдения също, че с покана на изпълнение от 25.10.2023 год. ищецът поканил ответника да заплати присъдената му сума в двуседмичен срок от получаването на поканата. В поканата ищецът изрично посочил, че при неизпълнение на задължението в указания срок му се дължала и законна лихва върху присъдената сума. Твърди се, че дължимата сума не му била платена. Иска се 1 от съда да уважи предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника. Счита предявения иск за недопустим, като ненавременно предявен, поради обстоятелството, че за плащанията от този вид бил установен изричен ред – по чл. 519, ал.2 от ГПК, като в настоящия случай, доколкото изпълнителният лист бил издаден на 19.10.2023 год., а поканата за изпълнение депозирана в КОНПИ на 25.10.2023 год., искът бил предявен преждевременно преди да се изчака КОНПИ да изпълни задълженията си по предвидения за това ред в ГПК. Твърди се, че исковата молба е неоснователна. Излагат се съображения идентични с тези за недопустимост на исковата претенция, като се допълва, че процедурата по изплащане на сумите по предявения в Комисията изпълнителен лист не е приключила и предстои. Счита, че депозираната молба за изплащане на присъдените разноски не представлявала покана за доброволно изпълнение по смисъла на чл. 428 от ГПК, тъй като тези действия по започване на доброволно или принудително изпълнение са от компетенцията на специален държавен орган по изпълнението и не могат да ангажират акцесорни задължения за лихви извън обхвата и приложното поле на отразените за дължими в изпълнителния лист суми, като такива за присъдени лихви липсвали. Предвид специалния ред за плащане на суми по изпълнителни листи срещу КОНПИ счита предявения иск за неоснователен.

Претендира разноски.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства по отделно и в съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

От представените по делото писмени доказателства – изпълнителен лист от 19.10.2023 год., издаден по гр.дело 2465/2015 год. по ОС Пловдив /л.3/ се установява, а и е отделено като безспорно между страните, че ответната комисия е осъдена да заплати на ищеца сумата от общо 304 733 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал.2 от ЗАдв за осъществено от ответника процесуално представителство на всички съдебни инстанции по гр.дело 2465/2015 год. по описа на ОС Пловдив, а именно: сумата от 48855 лева и 9771 лева в производството по гр.дело 2465/2015 год. по описа на ОС Пловдив, сумата от 58626 лева в производството по в.гр.дело № 603/2018 год. по описа на Апелативен съд Пловдив, сумата от 58626 лева в производството по гр.дело 1532/2019 год. по 2 описа на ВКС, сумата от 58626 лева в производството по в. гр.дело 587/2020 год. по описа на Апелативен съд Пловдив и сумата от 70229 лева в производството по гр.дело 4124/2021 год. по описа на ВКС С Покана за изпълнение вх. № КОНПИ 1-51/25.10.2023 год /л.5/, адресирана до Председателя на КОНПИ, ищецът е предявил пред държавното учреждение горецитирания изпълнителния лист за плащане на задължението по него, като е предоставил двуседмичен срок за изпълнение, считано от получаване на поканата. Посочил е и банкова сметка за изпълнение на вземането.

При така установените факти, съдът стигна до следните правни изводи:

Предявеният иск е допустим, а по

Съображенията на съда за това са следните: същество и основателен.

За да бъде уважен предявения иск с правно основание чл 86 от ЗЗД, ищецът следва да установи изпадането в забава на ответника, периода и размера на претенцията си.

Съдът намира за безспорно установено от събраните по делото доказателства, че ответникът е в забава. Не се събраха доказателства, не се твърди и от ответника, че след депозиране на поканата от 25.10.2023 год. и изтичане на двуседмичния срок за изпълнение, предоставен с нея, ответната страна е изпълнила задължението си и е изплатила на ищеца дължимата сума в размер на 304733.00 лева. Не се твърди и извършване на частично плащане.

За да обоснове възражението си, че депозираният иск е преждевременно предявен и не е налице забава, ответната страна се позовава на разпоредбата на чл. 519, ал.2 от ГПК, съгласно която „паричните вземания срещу държавни учреждения се изплащат от предвидените за това средства по бюджета им. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение. Ако няма такива средства, съответният първостепенен ръководител с бюджет предприема необходимите мерки, за да се предвидят най-късно в следващия бюджет.“ От ответната страна се твърди, че доколкото изпълнителният лист е предявен през м.10. 2023 год. процедурата по изплащането на вземането не е приключила и Комисията не е в забава, тъй като до края на календарната 2024 год. следва да изплати сумите по предявения изпълнителен титул.

3

Съдът не споделя така релевираното възражение на ответника, че в хипотезата на чл.519, ал.2 ГПК държавното учреждение изпада в забава едва след приемането на нов бюджет, в случая след края на 2024 год. Тази гледна точка е несъвместима с равнопоставеността на правните субекти по отношение на правата и задълженията им и представлява неточно тълкуване на разпоредбата. Текстът на чл.519, ал.2 ГПК не създава законов срок за плащане на гражданскоправно задължение на държавата, а срок за изпълнение на административното задължение на висшестоящия орган да предвиди в бюджета на съответното държавно учреждение необходимите средства за изпълнение на породеното задължение. През това време забавата продължава на основание чл. 86, ал.1, вр. чл. 84, ал.2 от ЗЗД, както и последиците от това – пораждането на задължението за плащане на обезщетение. /В този смисъл Решение № 282/27.02.2014 год. по гр.дело 60/2014 год. на ОС Бургас, Решение № 6439/02.10.2012 год. по в. гр.дело 7867/2012 год. на СГС, четвърто гр.отд., Решение 169/24.01.2018 год. по т.дело 4103/2016 год. на СГС, Решение № 1770/21.03.2018 год. по в.гр.дело 6662/2017 год. на СГС/. В този смисъл са и разясненията, дадени от Конституционния съд в Решение № 15 от 21.12.2010 г. по к.д. № 9/2010 г. (относно противоконституционността на измененията на чл. 519 и чл. 520 от ГПК, въведени със ЗИД на ГПК – ДВ, бр. 13 от 2010 г.), в което е изразено становището, че „..ако в бюджета на длъжника липсва кредит, правилото на чл. 519, ал. 2 ГПК задължава висшестоящия орган да предприеме необходимите мерки за осигуряването му най-късно в бюджета за следващата година; интересът на кредитора не е пренебрегнат, тъй като макар и с известно закъснение (до следващата календарна година), той ще получи вземането си със законната лихва за забава“.

Съдът намира предявения иск за доказан и относно периода, за който се претендира обезщетението за забава, както и относно неговия размер.

Съгласно чл.84 ГПК длъжникът изпада в забава в три хипотези - от деликта, от поканата или с изтичането на уговорения срок. В настоящия случай основанието на главното вземане не е от непозволено увреждане, не е уговорен и срок за изпълнение, следователно е налице хипотезата, при която забавата на ответника настъпва с поканата. Последният е поканен да плати задължението си в двуседмичен срок от депозиране поканата за плащане – поканата е подадена в КОНПИ на 25.10.2023 год., двуседмичният срок е 4 изтекъл на 08.11.2023 год., тоест ответникът е изпаднал в забава от 09.11.2023 год. Доколкото, както бе коментирано по-горе, не се представиха доказателства, не се и твърди от ответната страна да е извършвано плащане на претендираната сума по главното вземане, съдът намира, че искът следва да бъде уважен за целия претендиран период от 09.11.2023 год. до датата на подаване на исковата молба в съда – 13.02.2024 год. Съдът не споделя възраженията на ответника, че депозираната покана не представлява такава за изпълнение, тъй като в нея ясно е заявено искането на ищеца за извършване на плащане, за което е предоставен и съответния срок.

Относно размера на исковата претенция, след използване онлайн калкулатор - интернет сайт Calculator.bg, съдът определи, че дължимото обезщетение за забава за процесния период от 09.11.2023 год. до 13.02.2024 год. е в размер на 11022.20 лева. Това е и размерът, претендиран от ищцовата страна, поради което и предявената осъдителна искова претенция следва да бъде уважена изцяло.

По отношение на разноските:

При този изход на спора, право на разноски се пораждат за ищеца.

Същият е доказал такива в размер на 444.39 лева – за държавна такса и 1400 лева – за платено адвокатско възнаграждение.

По делото е релевирано възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът счита за основателно. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална 5 правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе съображения и като взе предвид фактическа и правна сложност на делото, обстоятелството, че е приключило в едно съдебно заседание, без изслушване на свидетели или вещи лица, както и като съобрази размера на исковата претенция, съдът счита, че на ищцовата страна следва да се присъди възнаграждение в размер на 1000 лева.