Решение № 549 от 27.04.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 549 гр. Пловдив, 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов при участието на секретаря Ангелинка Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Михова Въззивно гражданско дело № 20265300500130 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК .

Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от Д. М. А., ЕГН **********, ,от град Асеновград, обл. Пловдивска, ул. „***, срещу Решение № 560 /16.10.2025г. постановено по гр.д.№ 211/2025г. по описа на РС – Асеновград, с което е отхвърлен предявеният иск от жалбоподателя за признаване за установено, че не дължи на ответника Е. С. Б., ЕГН ********** , от град Асеновград, обл. Пловдивска, ул. „Росица“ № 7, сумите по изпълнителен лист от 17.12.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 2174/2010 г. по описа на PC Асеновград, въз основа на извънсъдебно изпълнително основание – запис на заповед от 28.12.2007 г., с падеж 01.02.2008 г., в размер от 10 000 лева - главница, ведно със законната лихва върху сумата начиная от депозиране на заявлението-14.12.2010 г. до окончателно изплащане на вземането и 1500 лева- присъдени разноски в заповедното производство.

Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на материалния, процесуалният закон и съдопроизводствените правила. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на правния спор, с което исковата претенция да бъде уважена с присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Е. С. Б., ЕГН **********, с който взема становище за нейната неоснователност и настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение.

1

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Производството пред районния съд е образувано по иск с правно основание чл. 439 , ал. 1 от ГПК предявен от ищеца Д. М. А., ЕГН **********, против ответника Е. С. Б., ЕГН **********, за установяване в отношенията между страните на недължимост на сумата от 10 000 лв.главница по запис на заповед от 28.12.2007г. и 1500 лв.- разноски, по изпълнителен лист от 17.12.2010г., издаден по ч.гр.д.№2174/2010г. по описа на Районен съд- Асеновград, за принудителното събиран на които суми е образувано и висящо изп. дело № 84/2021 г. по описа на ЧСИ Р.Р., с рег.№910, с район на действие ОСПловдив.

В исковата си молба ищецът е изложил съображения, че не дължи процесните суми на взискателя по изпълнителното дело Е. С. Б., ЕГН **********, тъй като на 09.04.2021г. между страните е сключено споразумение за новиране на задължението по реда на чл.107 от ЗЗД, с което първоначалното задължение , обективирано в изпълнителния лист, е отпаднало и на негово място е възникнало ново парично задължение за ищеца, различно по основание и размер , с различна изискуемост и ликвидност.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил исковата претенция като неоснователна. Първоинстанционният съд е приел за неоснователно твърдението на ищеца за новиране на дълга със сключеното между страните споразумение, тъй като в него липсва изразена воля на страните за погасяване на съществуващото /старото/ задължение по записа на заповед от 28.12.2007 г. и за поемане на ново такова по споразумението, а временно е разсрочен дълга, което съгласно трайната съдебна практика не представлява новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

По същество обжалваното решение е и правилно.

От приложените по делото писмени доказателства се установява, че процесното изпълнително дело №84/2021г. по описа на ЧСИ Р.Р., рег.

№910, по което се извършват изпълнителни действия срещу ищеца, е второ по ред, образувано въз основа на същия изпълнителен лист, като първоначално образуваното такова под №10/2011г. по описа на ЧСИ М.О. е било прекратено на 08.10.2020г. на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.

След образуване на изпълнително дело № 84/2021 г. страните са 2 подписали споразумение от 09.04.2021 г. относно процесните вземания, с което са се съгласили че ищецът има непогасени задължения към ответника в размер на главницата от 10 000 лв., изтеклата върху нея законна лихва до датата на подписване на споразумението, считано от 14.12.2010 г. в размер от 10 513 лв., 1 500 лв. разноски по заповедното производство и 336 лв. + 126, 56 лв. разноски за изпълнителното производство. Страните, след взаимни отстъпки са се съгласили, че задължението на ищеца към ответника ще е в размер на 13 000 лв., което последният ще заплати разсрочено – пет вноски с посочени размери и падежи.

С влязло в законна сила решение №1/02.01.2024г. постановено по в.гр.д.

№2502/2023г. по описа на ОС-Пловдив, е отхвърлен предявеният от Д. М. А., ЕГН **********, главен иск с правно основание чл. 439 ал. 1 от ГПК за признаване за установено че не дължи на Е. С. Б., ЕГН : **********, на основание изтекла погасителна давност сумите по изпълнителен лист от 17.12.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 2174/2010 г. на РС – Асеновград въз основа на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК № 1111 от 17.12.2010 г. както следва: 10 000 лв. главница, ведно със законната лихва, считано от 14.12.2010 г. / датата не депозиране на заявлението в съда / и 1 500 лв. деловодни разноски, като е отхвърлен и предявентият евентуален иск с правно основание чл. 439 ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че не дължи на Е. С. Б., ЕГН – **********, на основание изтекла погасителна давност сумата 7 355, 18 лв., представляваща законната лихва върху главницата от 10 000 лв. за период 14.12.2010 г. до 01.03.2018 г. – по изпълнителен лист от 17.12.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 2174/2010 г. на РС – Асеновград въз основа на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК с № 1111 от 17.12.2010г.

Според разпоредбата на чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, при което всеки от посочените органи при упражняване на служебната си дейност е длъжен да зачете постановеното с влязлото в сила съдебно решение, без да има право да пререшава въпросите, разрешени със СПН, когато същите следва да бъдат съобразени при последващ правен спор между страните.

При повторно повдигнатия от ищеца правен спор, предмет на образуваното пред РС-Асеновград гр.д.№211/2025г. , за недължимост на процесните суми, същият сочи ново основание-сключено на 09.04.2021г. между страните споразумение за новиране на задължението по реда на чл.107 от ЗЗД, с което първоначалното задължение , обективирано в изпълнителния лист, е отпаднало и на негово място е възникнало ново парично задължение за ищеца, различно по основание и размер , с различна изискуемост и ликвидност.

Така изложените от ищеца твърдения, формално покриват изискването на чл.439,ал.2 от ГПК , същите не са обхванати от силата на пресъдено нещо с оглед влязлото в сила предходно съдебно решение и обосновават извод за допустимост на повторно предявения по този ред отрицателен установителен иск.

3

В процесния случай със сключеното на 09.04.2021 г. между страните споразумение не е извършена новация на задължението,както необосновано твърди ищеца, доколкото в него липсва изразена воля на страните за погасяване на съществуващото задължение по записа на заповед и за поемане на ново такова по споразумението, а временното разсрочване на дълга, което съгласно трайната съдебна практика не представлява новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД /в този смисъл- Решение №138 от 22.08.2013г. на ВКС по т.д.№27/2012г., ІІ т.о.; Решение №175 от 25.02.2016г. на ВКС по т.д.№2602/2014г., ІІ т.о.; Решение №119 от 18.12.2020г. на ВКС по т.д.№2370/2019г., І т.о.; и други/.

Способите за преструктуриране на едно парично задължение, включително разсрочването му, изменението на сроковете за плащане не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 от ЗЗД. За да е налице обективна новация, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; 2/ валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; 3/ разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете задължения трябва да имат различен предмет; 4/ намерение за новиране;

5/ страните трябва да са способни да новират. Новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението - при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. Поради това няма новация, ако страните в рамките на общия размер на стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, изменили са размера на договорната лихва и сроковете за плащане, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието. Преструктурирането на дълга по отношение на промяната в размера на дължимите вноски и срокът са несъществени елементи на задължението и тяхната промяна не внася никакво съществено изменение в старото облигационно отношение. Новационното намерение /animus novandi/ трябва да бъде изрично и недвусмислено изразено, да се установява от договора, а не да се предполага.

Следователно необосновано ищецът твърди, че с подписването на споразумението от 09.04.2021г. са променени съществени елементи в правоотношението, което е довело до погасяване на дълга му по издадения на 28.12.2007г. запис на заповед и замяната с друго - ново и различно правоотношение, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 107 от ЗЗД.

Разсрочване на дълга и договаряне на погасителни вноски и падежни дати , не променят нито предмета, нито основанието на поетото задължение от ищеца посредством издадената от него ценна книга, поради което не водят до погасяване на старото задължение и замяната му с нов дълг по смисъла на посочената правна норма.

Като е достигнал до същите правни изводи и е отхвърлил като неоснователен предявения от ищеца иск, първоинстанционният съд е 4 постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора и на основание и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адвокат К. Н. Ш.-Ш., оказала безплатна правна помощ на Е. Б. пред въззивната инстанция адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лева /766,94 евро.

Съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящето решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, в който смисъл е и практиката на ВКС по идентичен между страните правен спор обективирана в Определение №1240/13.05.2024г. по т.д.№703/2024г. на ВКС, ІІ т. отд.; Определение № 2348/28.08.2024г. по т.д.№1598/2024г. на ВКС, І т. отд.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 560 /16.10.2025г. постановено по гр.д.№ 211/2025г. по описа на РС – Асеновград, ІІ гр.с.

ОСЪЖДА Д. М. А., ЕГН **********, да заплати на адвокат К. Н. Ш.Ш., от град Пловдив, ул. "***, сумата от 766,94 евро / 1500 лева / - адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 от ЗА за защита на Е. Б. пред въззивната инстанция.