Решение № 20 от 15.01.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 20 гр. София, 15.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова в присъствието на прокурора И. Тр. Б. като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20251800500491 по описа за 2025 година

С Решение № 17/10.01.2025г., постановено по гр.д. № 528/2024г. на Костинбродския районен съд, е осъден Софийският районен съд да заплати на ищеца „Пазари Юг“ ЕАД сумата 9965 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени в резултат от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д. № 7700/2013г. на СРС, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба в съда (19.02.2024г.) до окончателно погасяване на задължението.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Софийския районен съд срещу горното решение, което жалбоподателят счита за неправилно и необосновано, и моли съда да го отмени, като отхвърли предявения иск.

Претендира и разноски. Оспорва извода на КРС, че имуществените вреди за „Пазари Юг“ ЕАД в претендирания от дружеството размер от 9965 лева били в пряка причинно-следствена връзка със забавянето на производството по ГД № 7700/2013 г. по описа на Софийски районен съд. Счита, че изводите на първоинстанционния съд не отговарят на действителната правна и фактическа обстановка, установена в хода на делото. Съдът не бил обсъдил наведените от жалбоподателя възражения, в т.ч. за недоказаност настъпването на твърдените от ищеца имуществени вреди и недоказаност на пряката причинно-следствена връзка между продължителността на производството по ГД № 7700/2013 г. на СРС, 50 състав и твърдените имуществени вреди, като в подкрепа на последното се позовава на практика на Върховния касационен съд (Определение № 104/23.02.2021 г. по ГД № 2869/2020 г. на ВКС, IV ГО).

1

Не били изследвани събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и с оглед твърденията и възраженията на страните по делото, както и не бил приложен правилно материалният закон, доколкото КРС се позовал на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, за да приеме, че претендираният от „Пазари Юг“ ЕАД размер на обезщетение за имуществени вреди е доказан като „справедлив“. Развива принципни съображения относно това, кога вредата е пряка и кога е налице причинна връзка. Подчертава, че установяването на такава връзка е в доказателствена тежест на ищеца, който следва да я установи при условията на пълно и главно доказване, а ако не я установи - обезщетение не се присъжда. Намира, че в конкретния случай „Пазари Юг" ЕАД не е доказало настъпването на претендираната от дружеството имуществена вреда.

Не била доказана и пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между продължителността на производството по ГД № 7700/2013 г. на СРС и възникването на претендираните от „Пазари Юг“ ЕАД имуществени вреди.

Поддържа, че щом претендираните от дружеството имуществени вреди представляват законна лихва върху дължими, но неплатени в срок възнаграждения по договор за охранителна дейност, това задължение е пряка и непосредствена последица от неплащане на дължимите по договора суми, а това задължение било възникнало независимо от съществуването или продължителността на производството по ГД № 7700/2013 г. на СРС. Прави извод, че във всеки един момент ищецът „Пазари Юг“ ЕАД (респ. неговият праводател) е имал възможност да изпълни своите задължения по договора и така да предотврати възникването на задължение за заплащане на законна лихва, или да намали неговия размер, т.е. именно недобросъвестността в изпълнението на договорни задължения от страна на ищеца (и неговия праводател) е в пряка-причинно следствена връзка с възникването на неговото задължение за заплащане на законна лихва, а не забавянето на делото от страна на съда. Подчертава, че за така претендираните имуществени вреди не е приложима разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, която е относима към неимуществени вреди, но такива в случая не се претендират. Обобщава, че исковата претенция на „Пазари Юг" ЕАД е неоснователна и недоказана и следва да бъде отхвърлена изцяло, ведно с претенцията за присъждане на законна лихва и разноски. Моли съда да отмени обжалваното решение.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от ищеца „Пазари Юг“ ЕАД, който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на обжалваното решение. Намира, че е засегнат интересът му поради това, че дължи по- голяма законна лихва, доколкото същата се присъжда от завеждане на ИМ до окончателното изплащане на вземането, което означава, че забавянето води до увеличаване на нейния размер. Намира, че е осъществен фактическият състав на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ. Подчертава, че правото на решаване на делото в разумен срок е нарушено от СРС, тъй като делото е било обявено за решаване на 29.10.2014 г., а решението е постановено на 05.05.2023 г., т.е. е налице забавяне от 8 години 5 месеца и 7 дни. Изтъква, че делото не се е отличавало с правна и фактическа сложност, а страните по него не са имали виновно процесуално поведение, което да е довело до забавянето му. Сочи, че между „Пазари Юг“ ЕАД и Министерството на Правосъдието не е постигнато споразумение, а предложеното от държавата обезщетение в рамките на административното производство по гл. III-а от ЗСВ следвало да се цени от съда като извънсъдебно признание. Оспорва твърденията във въззивната жалба, че съдът не бил обсъдил възраженията за 2 недоказаност на настъпването на имуществените вреди и недоказаност на пряката. Намира, че е налице пряка причинна връзка между забавата на съда и претърпяната от ищеца имуществена вреда. Счита, че реалното настъпване на вредата е обусловено именно от забавянето на произнасянето на съда с решение, тъй като всеки ден забава рефлектира експоненциално в размера на лихвата за забава върху главницата. Прави извод, че в случая причинна връзка е налице, а вредата е пряка. Моли съда да отхвърли въззивната жалба и да потвърди Решение № 17/10.1.2025 г., по гр. д. № 528/2024 г., по описа на РС Костинброд. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба (становище) за разглеждане на делото в негово отсъствие, с която поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият се представлява от адв. Б., който поддържа отговора, оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, като потвърди първоинстанционното решение.

Претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за плащане.

Представителят на Софийската окръжна прокуратура счита, че жалбата е основателна и следва да се отмени първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно по съображенията, изложени в нея.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция като доказателства са приети представените от въззиваемия документи с молба вх. № 10893/07.10.2025 г. От тях се установява, че на 29.08.2024г. между „ЕгидаСофия“ ЕАД и „Пазари Юг“ ЕАД е било сключено споразумение, по силата на което „Пазари Юг“ ЕАД се задължава да заплати на „Егида-София“ ЕАД сумата 10347,05 лв., представляваща неплатено възнаграждение по договор № 1205/02.12.2011г. за периода от 01.02.2012г. до 08.07.2012г., сумата 372 лв., представляваща законна лихва за забава върху горната главница за периода от 11.03.2012г. до 07.12.2012г., сумата 12821,25лв., представляваща законна лихва върху главницата за периода от 07.12.2012г. до 29.08.2024г. и сумата 39,11лв., представляваща законна лихва за забава върху неплатения остатък от главницата за периода от 30.08.2024г. до 10.09.2024г. Уговорено е и частично плащане на главница от 2400 лв.

Заедно със споразумението са приети като доказателства и три платежни нареждания, с които „Пазари Юг“ ЕАД е заплатило на „Егида-София“ ЕАД сумите съответно 10347,05 лв., 2400 лв. и 13933,82лв. Като основание за заплащане на последната от тях е посочено „зак. лихва за периода от м.

12.2012г. до 09.06.2025г. до погасяване на задължение по дело озеленяване“.

Като доказателство пред въззивния съд е приета и постъпилата на 15.10.2025 г. справка от министерството на правосъдието, от която се установява, че е изчерпана административната процедура по глава 3а от ЗСВ във връзка със заявление № РС-23-451/10.10.2023 г. (л. 41 от делото).

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

3

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявеното искане.

За пълнота на изложението, във връзка с това следва да се отбележи, че от приетата във въззивното производство справка от министерството на правосъдието се установява, че е изчерпана административната процедура по глава 3а от ЗСВ във връзка със заявление № РС-23-451/10.10.2023 г., т.е. е изпълнена предпоставката по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ за допустимост на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ.

ІІI. По същество

Чл. 2б от ЗОДОВ регламентира отговорност на държавата за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

Тази отговорност се реализира чрез заплащане на обезщетение, което може да обхваща както неимуществени вреди, така и имуществени вреди. Последните не се презюмират, а следва да бъдат доказани пълно от ищеца, който следва да се установи реалното им настъпване, техния размер и пряката им връзка със забавянето. При това, няма законова пречка, имуществените вреди да се изразяват и в лихви, начислени за периода на неоправданото забавяне.

Лихвите представляват имуществени вреди, ако не биха се натрупали при решаване на делото разумен срок и ако забавянето е обективно вменимо на съда, а не на страните. Преценката в тази насока, обаче, се усложнява от обстоятелството, че по начало лихвата е последица от неизпълнение на главното задължение, а не от съдебно забавяне, т.е. следва да се разграничават и да е установят действителните причини, довели до нейното начисляване.

Следователно, за да се присъди обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ за имуществени вреди от лихви, ищецът трябва да докаже, че главното вземане е било изискуемо и че делото е било неоправдано забавено, а ако съдът беше действал в разумен срок, решението би влязло в сила по- рано и би позволило по- ранно принудително изпълнение, т.е. че лихвата се е натрупала именно заради пасивността на съда, а не напр. поради бездействие на кредитора, процесуално поведение на страните по забавеното дело или поради обективна невъзможност за събиране на вземането. И обратно: обезщетението следва да бъде отказано, ако вредата е косвена или хипотетична (недоказана), или ако забавянето е по вина на страните, или ако ищецът не е доказал, кога би приключило делото без забавянето. На практика, преценката на горните обстоятелства предполага сравнение между реалния развой на делото и „нормалния“ такъв при хипотетично спазване на разумен срок за неговото разглеждане и решаване. В обобщение, настоящият съдебен състав намира, че 4 по изключение има възможност за присъждане на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ за имуществени вреди от лихви, натрупани поради забавено правораздаване, но за целта е необходимо пълно доказване на реалното им настъпване, техния размер и причинната им връзка със забавянето. Същият извод може да се направи и от съдебната практика, обективирана в Решение № 306 от 22.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК, както и от решението от 21 декември 2010 г. на ЕСПЧ по делото „Начев срещу България“.