Решение № 415 от 28.09.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 415 гр. София, 28.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивайло Хр. Родопски

Членове:

Николай Св. Василев

Катерина В. Ненова при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Катерина В. Ненова Въззивно гражданско дело № 20241800500753 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 256/11.07.2024 г. по гр. д. № 145/2024 г. по описа на РС – Костинброд по иск с правно основание чл. 127а, ал. 2 СК е разрешено на М. Б. И. самостоятелно и без съгласието на К. Т. М. да извърши всички действия по снабдяване на малолетното им дете Д. И. с паспорт. Със същото решение е оставено без уважение искането за даване на разрешение за неограничен брой пътувания на детето Д. И. от Франция до България и обратно за период от две години.

Така постановеното решение е обжалвано от въззивника и ищец М. Б. И. в законоустановения срок. Обжалването е частично – само в отхвърлителната част на решението, с която е оставено без уважение искането за даване на разрешение за задгранични пътувания на детето. Въззивникът М. Б. И. била адресно регистрирана е Република България. В същото време със съдебно решение на френски съд в Бургоен Жайо било постановено същата да съдейства за изпълнението на режима на лични контакти между бащата и детето. Затова било наложително да се разрешат задграничните пътувания на детето. По същество се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и даване на разрешение по съдебен ред, заместващо съгласието на родителите, за неограничен брой пътувания на детето Д. И. от Франция до България и обратно за период от две години.

1

В законоустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от насрещната страна К. Т. М.. В отговора се поддържа наведеното и пред първата инстанция възражение за недопустимост на производството, поради липсата на международна компетентност на българския съд с оглед обичайното местопребиваване на детето във Франция. И детето, и двамата му родители били трайно установени във Франция. Въззивникът М. Б. И. водела производството с единствената цел да отведе детето в България, където да го остави за отглеждане на своя семеен кръг и да ограничи контактите на детето с баща му. Искането към въззивния съд е да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част.

Претендират се и съдебно – деловодни разноски.

В откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява. Въззиваемият, чрез своите процесуални представители, заявява, че поддържа доводите и исканията си по същество, изложени до момента.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, с оглед пределите на въззивната проверка съгл. чл. 269 ГПК, като обсъди доводите на страните и прецени относимите доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на М. Б. И..

В исковата молба се твърди, че страните са български граждани и живеят в България, като само периодично пътуват до Франция, където извършват сезонна работа. Ищцата пожелала да бъде придружавана от детето си в пътуванията си до Франция и обратно, за да може да продължи да работи и в същото време да не се разделя с детето. Бащата на детето обаче не давал съгласие, тъй като с ищцата били разделени и в лоши отношения. По същество искането към първоинстанционния съд е било да се постанови съдебно решение, с което да се замести липсващото съгласие на ответника за издаване на международен паспорт на детето Д. И. и да се разреши на същото да пътува неограничено от България до Франция и обратно заедно с майка си за период от две години.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор. Ответникът е поискал прекратяване на производството с аргумент, че българският съд не разполага с международна компетентност да разгледа делото. Детето Д., неговите майка и баща, както и техните семейства трайно живеели във Франция. Малолетната Д., била родена във Франция, намирала се там и понастоящем и никога не била напускала пределите на Франция, респ. не била посещавала България. Желанието на майката било да отведе детето в България, за да го отдели от неговия баща. Именно затова ответникът завел дело пред френски съд за разрешаване въпросите относно родителската отговорност и упражняването на родителските права. В условията на евентуалност, се иска 2 отхвърляне на предявените искови претенции.

Малолетната Д. И. е български гражданин, като е родена във Франция на 31.01.2023 г., видно от Удостоверение за раждане № 3295230086/27.04.2023 г., изд. от Столична община.

Страните по делото и родители на детето към датата на подаване на исковата молба – 16.02.2024 г. – трайно са се установили да живеят и работят във Франция, като там са и техните семейства. Това се установява от съвкупната преценка на показанията на свидетелите С. В. и Е. О., социалните доклади и справката вх. № 2330/12.04.2024 г. от МВР за пътувания, излизания и влизания в страната (л. 78 от първоинстанционното производство), от която се установява, че въззивникът М. Б. И. е имала по – скоро спорадични пътувания до България за месец – два, като преимуществено е пребивавала във Франция. От същата справка се установява, че за детето Д. И. няма регистрирани влизания в България за проверявания период от 01.01.2022 г. до 07.04.2024 г. Самата въззвиница, изслушана непосредствено от първата инстанция, признава, че детето й живее във Франция, но нейното намерение е да се прибере заедно с малолетната си дъщеря в България, където да останат да живеят постоянно.

Фактът, че детето към датата на подаване на исковата молба (16.02.2024 г.), а и след това, продължава да живее във Франция, се потвърждава и от медицински документи за извършен преглед (л. 32-35 от делото на РС – Костинброд), издадени от д-р Лор Брюно на 07.03.2024 г. – т. е. около три седмици след завеждане на делото.

От представения в превод на български език препис от Решение № RG 23/00475 от 20 юли 2023 г. на общия съд в Бургоан Жалийо, се установява, че бащата К. М. е завел дело за родителски права пред френски съд, в което дело изрично е поискал съдът да забрани детето да напуска Франция, както и да му се издават съответните документи за това без съгласието на бащата. С коментираното решение френският съд е приел, че е международно компетентен; че приложимо е френското право; постановил е съвместно упражняване на родителските права; определил е обичайното местоживеене на детето в дома на майката; определи е режим на лични контакти между бащата и детето; определил е размер на издръжка за детето, платима от бащата; отхвърлил е искането да се забрани на всеки от родителите да извежда детето Д. извън Франция без разрешението на другия родител; както и е обявено за безпредметно (т. е. недопустимо) искането на М. И. да й бъде позволено сама да извади лична карта и/или паспорт на детето Д.. В мотивите на решението е посочено по френското право (чл.

389-4 от Гражданския кодекс) всеки от родителите може сам да извършва формалностите, свързани с издаването на лична карта и/или паспорт, като за това не се изисква съгласието на двамата родители.

В хода на настоящото въззивно производство е установено, че детето Д. от лятото на 2024 г. по еднолично решение на майката е изведено от Република Франция 3 и двете се намират в Република България. Във връзка с това е водено производство по чл. 7, б. „f”, във р. с чл. 8 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 25.10.1980г. и чл. 22а, ал. 1 от Закон за закрила на детето. Делото е приключило с Решение № 1149/07.10.2025 г. по гр. д № 1836/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е прието, че М. Б. И. действително е извела детето от Франция в нарушение на чл. 3 от Хагската конвенция, но предвид интересите на детето и за да не се увреди неговото емоционално и психическо състояние, е отхвърлена молбата за връщане на детето в Република Франция.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, след като обсъди доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, позовавайки се на закона, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба против първоинстанционното решение е подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което е допустима.

С оглед пределите на проверката по чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното производство е с предмет спорна съдебна администрация по чл. 127а, ал. 2, във вр. с ал. 1 СК – за разрешаване пътувания на дете в чужбина и издаване на необходимите лични документи за това. Първоинстанционният съд е уважил иска за издаване на международен паспорт, като в тази част решението не е обжалвано, влязло е в сила и въззивната инстанция не разполага с правомощия да проверява неговата допустимост.

Допустимостта на решението в обжалваната част обаче е въпрос, за който въззивният съд следи и по довод на страните, и служебно. Сред въпросите по допустимост е и този за международната компетентност на българския съд, в частност на Районен съд – Костинброд. Международната подведомственост е абсолютна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск. Съдебната доктрина приема, че решение, постановено от некомпетентен по правилата на подведомствеността съд, е порочно и по – конкретно – недопустимо.

Исковете по чл. 127а, ал. 2, във вр. с ал. 1 СК са искове, касаещи родителската отговорност и международната компетентност по тях, за която съдът следи служебно, се урежда от чл. 8-12 от Регламент (ЕО) 2201/2003, предвид че се касае за две държави членки на ЕС – Република България и Република Франция. С Решение на Съда на Европейския съюз от 21 октомври 2015 г. по дело С-215/15 е прието, че искът на единия родител съдът да замести липсващото съгласие на другия родител за 4 пътуването на детето извън държавата членка по неговото пребиваване и издаването на паспорт на името на това дете попада в материалното приложно поле на Регламент № 2201/2003 г.

Общата компетентност по дела, свързани с родителска отговорност, се определя от чл. 8, § 1и § 2 от Регламента, като критерият е обичайното местопребиваване на детето по времето, когато съдът е сезиран. Обичайното местопребиваване на детето е мястото, където е центърът на неговите интереси, т. е. където е семейството му е трайно уседнало, където е социално интегрирано, където получава медицинско обслужване и т. н. (в този смисъл е Решение на СЕС по дело С-523/2007). По делото е категорично установено, че към датата на подаване на исковата молба малолетната Д. е имала обичайно местопребиваване в Република Франция, поради което международно компетентен е френският съд. Действително чл. 12 от Регламента предвижда т. нар „пророгация“ на общата компетентност, като според § 3 компетентен е също съд на държава членка, когато детето има основна връзка с тази държава членка и особено по силата на факта, че детето е гражданин на тази държава членка и компетентността на съда е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от съпрузите или носителите на родителската отговорност към момента на сезирането на съда и е във висш интерес на детето. В процесния случай компетентността на българския съд не само, че не е недвусмислено приета от въззиваемия К. М., но и неколкократно е правено изрично възражение в тази насока – в отговора на исковата молба, в отделно писмено становище и в отговора на въззивната жалба.

Като е оставил иска без уважение, първоинстанционният съд се е произнесъл по същество в недопустимо производство, развило се пред съд, който не разполага с международна компетентност. Затова решението в обжалваната му част е недопустимо и следва да се обезсили, като производството в същата част следва да се прекрати.